Те умираха прави

Васил Казашки

Вместо предговор ..
                                       

                            Тази книга се роди във времето  ..                        

Повод да я напиша е голямата неправда,която отне живота на хиляди хора,обвинени в несъществуващи деяния.ЗА това я озаглавих „ТЕ УМИРАХА ПРАВИ“.Думата „ПРАВИ“ е символична, тя следва да се разбира- НЕВИННИ!

    Роден съм през 1926година. На 9-ти септември бях на 18 години. Бях изпреварил малко връстниците си и предпочитах да общувам с по-големи от мен. Между тях бяха хора- фактори на деня ,герои на новото време. Те не скриваха от мен нищо,когато разказваха за делата си,когато планираха какво да извършат.

     Много от страшните неща,които описвам чух с ушите си и видях с очите си . За други разпитвах живи свидетели и бързах да съхраня всичко в съзнанието си и да го запиша.Дълги години тези ужасни спомени тревожеха будните ми нощи.Съвестта ми се бунтуваше и у мен узряваше твърдо мисълтта,че всичко видяно и чуто трябва да остане на поколенията- да узнаят истината – грубо поругавана и старателно прикривана и в дните през които се вършеха мерзки деяния, и сега. Вярвах,че тази истина един ден ще излезе на яве. Дори само за това – да изтрие петното от паметта на тези НЕВИННИ!

Идеализмът винаги е намирал добра почва за развитие у младите. А комунистическата пропаганда винаги е намирала начин да идеализира живота, да преставя Партията като ангел-спасител на човешкото достойнство, на най-висшите добродетели,права и свободи. И много хора наивно се поддаваха на агитацията, без да подозират заветната цел на свойте пропагандатори – властта, в цялата и пълнота и всеобхватност.

Младите вярваха в розовото сияние и светлото бъдеще, нищо не им подсказваше горчивото разочарование, което им предстоеше да изживеят под тежкото крило на комунистическата власт. Така беше и с мен. Вярвах и ратувах за комунистическото устройство на родината  и на целия свят. Но не за дълго! Съмнението започна да се прокрадва и желанието се изпари бързо – още в първата седмица от завземането на властта.Пред очите ми се разкри груба и жестока действителност и от идеализма не остана нищо.

Жестоки, корумпирани и неграмотни хора взеха оръжие в ръце и започнаха да убиват и грабят. Видях пребити с тояги вързани хора! Оплакваха ми се поругани и ограбени!  Станах свидетел на 40-те безотговорни дни на революцията!

Вече не желаех да мисля като ТЯХ, да правя това, което искат ТЕ!Арестуван бях като секретар на ЗМС. Спах на греди над вода, седях с дни над един надгробен камък в Околийското управление на МВР, в Бяла Слатина, в мазата ,над която нощем пребиваха хора и гредите се огъваха над главата ми. Спах в комюра на управлението, връзваха на ръцете ми магер и ме зареждаха с електрически ток, пребиваха ме с ритници и юмруци!

Героите в книгата не са измислени – имената им са истински. И това е признанието, което им дължа за тяхното страдание. Като тях са хиляди. Съжалявам,че не познавам и не мога да си спомня всички. Това е невъзможно! За това избрах хора от различни възрасти и професии. С разказа на тяхната съдба искам да предупредя – КОМУНИЗМЪТ НЕ ПРОЩАВА НИКОМУ!

Когато завърших цилия този разказ, в мен се породиха съмнения, че може би ще се намерят читатели, които ще се отнесат с недоверие към случките и събитията в него. Затова имената са истински. И ако любопитен читател желае да провери моята добросъвестност и автентичността на разказаното, нека си направи труда да проуучи по-подробно съдбата на мойте герои, да узнае сам имало ли е такива хора, заемали ли са посочените длъжности, къде и как са живели и загинали.

Не ме притеснява фактът, че ще има и такива , които ще се почувстват засегнати, ще протестират и ще ме обвинят в клевета. Това са тези, които биха могли да посочат къде са гробовете на посочените личности и да разкажат с подробности как умряха те. Но едва ли ще пожелаят...

Съдбата на хиляди българи, жертва на комунистическият  терор, ме възмути дълбоко и определи целия ми по-нататъшен живот. Аз обещах пред себе си да напиша тази книга в тяхна чест и тя непременно да види бял свят.

Самата книга написах в България, тъй като се налагаше постоянно да проучвам и сверявам факти, имена, реплики, време и други подробности, за да се прибилжа колкото е възможно по-плътно до самата истина. И когато и последният лист бе обърнат, вече бях решил, че трябва да я изнеса зад граница.

И успях!!! С малка пътническа чанта, с ръкописа и най-необходимото в нея, аз поех риска и преминах границата като турист. Ако митническите служители, които пребъркваха сака, бяха го открили, щях да получа 5-10 години затвор и ръкописът щеше да бъде унищожен. Помня как митничарят ми даде знак с ръка да отминавам, едва сдържах сълзите си от радост,  че моята книга ще види бял свят. И не се излъгах.

Не ми беше лесно да рееша да емигрирам. При социалистическият стандарт на живот бях постигнал всичко – луксозна къща с два етажа и сутерен, със собствено парно отопление, в центъра на града. Двор, в който гарирахме три коли – моята,на сина ми и на зет ми:хубава вила с декар превъзходно лозе. И най-важното – прекрасна жена, деца и внуци, които ми липсваха много през годините на емиграция.

Колкото по-близък ставаше  денят на „екзекуцията“, толкова по-мило ми ставаше всичко около мен. На никого не се доверявах – всеки би ме спрял. Когато раздялата с близки става без да е очаквана, ненадейно поне се спестява част от едно познато чувство – на страшна тъга...

В уречения ден внучетата играеха пред къщата. Поисках да ги целуна. Деянчо подложи послушно бузка, а Веселка побягна и едва докоснах косицата и. Жената бързаше за някъде, целунахме се и каза:“Чакаме те след пет дни!“Не зная как се въздържах. Тя милата не подозираше нищо...

Колко дълго тези скъпи за мен същества чакаха да изминат петте дни на раздяла...

                                                                     АВТОРЪТ 

1

Нищо ново! Нищо необикновено в първата десетдневка на месец септември 1944- та година, като изключим общата възбуда от това, че вратите на затворите се отвориха за политическите затворници по заповед на последното  конституционно правителство на Константин Муравиев, просъществувало само няколко тревожни дни.

Малко преди това получиха свобода хората от концентрационните лагери, където бяха задържани заподозрени конспиратори, атентатори и хора с криминални обвинения.

На криминалните се падна рядкото щастие да излязат от килиите безпрепятствено и да се слеят с потока на така наречените политически, в чиято дейност присъстваше и криминален елемент. Сляха се и станаха едно!

 

 

+++

 

През 1929 година в село Галиче,Врачанско, Нино Къчов, скрит под селския мост, застрелва брат си Горан Къчов заради бащин имот. Осъден е на доживотен затвор, той излиза през широко отворените врати на Врачанския затвор в този фатален момент, когато една власт се сменя с друга.

Убиецът ръкопляскаше и поддържаше престъпниците, влеваше се в техните редици и ставаше политически потърпевш, за което получаваше народна пенсия!

 

+++

 

Правителството на Константин Муравиев се оказа лишено от подкрепа. Особено от страна на Съветският Съюз, който на 5-ти септември обяви война на България без каквото и да е предизвикателство, с единствената цел – да постави на власт послушната  на Москва комунистическа партия, влязла в коалиция с други политически сили, използвайки тяхното доверие и непрозорливост. Правителството нямаше друга алтернатива, освен да си подаде оставката и предаде властта на отечественофронтовската коалиция.

Как се извърши промяната?Безкръвно и без съпротива!

Приказките за революция на масите са измислица. Регентите издаваха на регенти,министрите- на министри. Войската беше главен арбитър – всичко стана по нейно искане и под нейн контрол, внушено от грижата за опазване единството на нацията. Генералите лично предадоха властта в  ръцете на отечественофронтовския кабинет, без да подозират, че се прощават с  националната независимост, че извършвата чудовищно предателство, че губят безвъзвратно всички конституционни свободи...Дори и те бяха подло подведени от комунистическата пропаганда, полъгаха се и заложиха авторитета си и военната си чест, за да бъдат по-късно бесени и разстрелвани.

Самият Девети бе сух и топъл есенен ден. Първите  жълти листа се мяркаха в короните на дърветата. Избуялата трева беше изсъхнала, отдолу набождаше млада. Така ставаше и в живота – всичко старо се сменяше с ново. Организираните партийнни и ремсови членове заемаха овакантените места в държавния апарат, особено във ведомството на вътрешното министерство.

Малкото въоръжени хора – партизаните, които слязоха в селата и градовете, бяха плахи и неуверени. Страхуваха се от оръжието, което беше в населението, а то не беше малко, страхуваха се от полицията и войската, от миналото си.

Там, където имаше военни части,партизаните се предаваха на тях. Представяха се, ръкуваха се, обещаваха си сътрудничество за доброто на родината. Лошото им и примитивно оръжие беше сведено към земята. В тези първи дни те не застрашаваха никого,  по-скоро се бояха заради минали прегрешения. Прословутата любов на населението към „народните партизани“ е легенда, създадена през следващите години. Тогава покрай тях се въртяха млади и неориентирани хора. Подкрепяхи ги тизи, които не бяха успели да се изявят в условията на свободната конкуренция. Никой не смяташе правителствената промяна за революция.Това тълкуване се наложи по-късно по нареждане на съветското посолство. Иначе е труднообясним фактът, че регенти и министри, 272-та депутати, останалите висши служители и областни ръководители не пожелаха да емигрират, въпреки неповторимо благоприятните възможности. Всички останаха по местата си, вярваха в несъществуващата искреност на комунистите, в лозунгите за свобода, правда и човешко достойнство. Емигрираха малцина и само те се спасиха. Направиха го тези, които познаваха по-добре морала на комунистите. Останалите преценяваха своята дейност като патриотична от гледна точка на националните интереси. Никой не се страхуваше заради 2000-те убити атентатори и конспиратори – хора от средата на онази обществена утайка, която убиваше по улиците невинни, създаваше несигурност в страната.

Заразяващ бе примерън на принц Кирил – Княз Преславски, регент след смъртта на цар Борис. Той можеше да разчита на радушен прием в много страни, защото във вените му течеше „синя кръв“ и беше обезпечен с богатствата на баща си  - цар Фердинанд. Не пожела да напусне България по две причини: вярваше в добросъвестността на дълга си към отечеството и второ – не познаваше моралния облик на новоизлюпените властници. Всички, които последваха примера му, станаха жертва на отмъщението и произвола. А те бяха хиляди и умираха години наред, но УМИРАХА ПРАВИ!

2

Войнишките комитети се изграждаха от хора втора ръка. Най-дейните, смед като се уверяваха в лоялността на командирите, заемаха нови длъжности. В частите оставаха да действат неопитни млади хора, повечето от които се бяха приобщили към нодата власт на самия 9- ти и по-късно.

Първата заповед на главното командване след правителствената промяна, гласеше:“ Да се извърши самолетно разузнаване по артерийте на западната граница, а.като се отбележат на картата позицийте на противника. Пилотът да бъде проверен честен отечественофронтовец, ако не е сигурен – с него да летят двама души от проверените, за да не премине на страната на врага!“

„Разчитайте на Минков, приобщете го!“ – препоръча Кенарски на ремсовия секретар, преди да напусне частта. Но той или не го разбра или се страхуваше да привлече около себе си по-влиятелни хора фи интелигентни хора. А и капитан Минков нито предложи свойте услуги,нито показа, че проявява интерес към състава на комитета.

Сега командирът и хората от комитета прочетоха телефонограмата и прехапаха устни. В кабинета настана тягостна тишина.

Един предан, ако няма такъв – още двама от сигурните! – повтори като в просъница полковник Ангелов. Тези двамата какво ли биха направили? Първо – те не могат да се ориентират в полет, не могат нищо да предотвратят, но...заповед! Сега няма верни – разсъждаваше той и подканяше хората от комитета да предлагат.

Мълчанието беше продължително и тягостно.

-         Ако не възразявате, да предлагам аз – наруши тишината командирът.

-         Предлагайте, другарю командир – глухо каза председателят на комитета.

-         За тази задача аз вярвам в един пилот – инженер капитан Минков.

-         Минков ли? – изненадващо възкликна фелдфебелът от комитета. – На него вярваше и старото разузнаване. В ротата той носеше правата на поручик Иванов и сам проучваше войниците. Убеден ли сте, че е достатъчно чист?Още не е проучен, не е разпитан по наша линия. Данните, които имаме за него са от старата власт, а тя си отиде. Известен е и като националист.

По гладкото избръснато лице на командира се появиха червени петна. В гърлото му заседна гневна вълна. Веждите му се накъдриха гневно и една отвесна жила преполови високото мрачно чело на две.

-         Фелдфебел, нас ни възпитаваха в дух на чест и доблест и ние така служихме на България! – повиши глас той. – Честният е винаги честен, а безчестният си е винаги такъв! Който не е служил вярно на първия си командир, няма да е верен и на следващия. Златото и на бунището да го хвърлиш си остава злато, боклукът и на луната да го качиш, пак си остава боклук!

Командирът с явно усилие се стараеше да смекчи тона, но се задъха и отривисто откопча теленото копче на куртката си. „Щом така мислят зяа Минков, за мен едва ли ще е по- различно. Но аз сега съм над тях и те ще спазват някакви норми на приличие“ – разсъждаваше наум Ангелов.

В широкия кабинет отново властваше подтискаща тишина и подозрение. Всеки беше потънал в мислите си. Фелдфебелът обходи с поглед останалите от петчленният комитет и прецени качествата на всеки. Двама от тях бяха обирали лавката, за което бяха получили карцер, но не ги съдиха заради снизхождението на дивизионния генерал. Третият имаше излежана  криминална присъда като малолетен. Четвъртият- артелчик, с чието съдействие бяха продавали продукция от склада, но това беше ставало известно в началото на месеца и преписката потъна неизвестно къде. Ето нашето лице – от първия до последния – помисли той. Командирът знае, нио е принуден да мълчи, защото неговият свят си отиде. Ако се опита да говори, ще го накараме да замълчи – сега притежаваме най- ценното качество – безрезервната преданост на новата власт! Трябва да се понасяме. Принудени сме да работим заедно. Нито той и Минков са толкова черни, нито ние сме много чисти. Затова ще се сработваме, без да притъпяваме бдителността. Ще изпълняваме задачите отгоре, а там е ЦК, те си знаят работата! – разсъждаваше фелдфебелът, който беше най- авторитетният между тях и реши да търси компромис.

-         Другари, отговорността е обща и решението трябва да бъде единодушно. Другарят командир познава добре качествата на състава и аз предлагам да подкрепим неговото мнение. Ако сте съгласни, да се спрем на капитан Минков и да преминем към втората част на задачата – да не закгубим летеца и самолета. Кои ще бъдат придружители? Освен военна, задачата е и политическа.

-         Благодаря ви! Аз вярвам в качествата на летеца. В обсъждането на придружителите няма да участвам – това е ваш политически въпрос.

Започнаха пазарлъци, доводи и отводи. Никой не искаше да прелети над позицийте на противника. Всеки съзнаваше, че ще лети над военни части, а там, където се стреля, няма гаранции за живота.

-         Щом гласуваме на Минков доверие – нека бъде докрай! Най-добре е да бъде сам – предложи един и пет ръце се изправиха нагоре.

 

3

Самолетното ни въоръжение, както и почти всичкото ни оръжие беше немско производство. Машината с която трябваше да се извърши разузнаването беше „Месершмид“, последен модел. Задачата беше поставена на Минков в кабинета на командира в присъствието на войнишкия комитет. Без да възрази, заради опасността, която го грози капитанът изпъна младото си тяло, токовете на ботушите му чукнаха отсечено и с басов глас отговори:

-         Слушам, господин полковник!

Хората от войнишкия комитет завидяха злобно на тази решителност, която те не притежаваха. Ненавист и страх ги облада, злобата се трупаше постепенно, но трайно в душите им. „Този решитерлен и смел човек, ако получи заповед да разстреля хората от комитета, със свойствената си механична готовност да изпълнява заповеди не би се поколебал!“ – мислеше фелдфебелът, като гледаше в профил интелигентните черти на лицето му.

-         Проучвайте шосетата, пътищата и железопътните линии, състоянието и степента на концентрацията колкото може по- дълбоко в югославска територия!Нали знаете, ние вече сме във война със довчерашните си съюзници. Внимавайте, сега те са озлобени и унищожават всеки наш обект!

-         Ще се старая, господин полковник!

-         Кога да ви очакваме капитане? – запита фелдфебелът от комитета.

Минков го изгледа с насмешка и с тъжна ирония отговори лаконично:

-Там е война! Задачата е бойна. Срок няма,може и...

От това недоизказано „може и“...телата на присъстващите потръпнаха, макар че през отворения прозорец лъхаше приятна есенна топлина. Навън, под ниските лъчи на есенния ден, животът течеше приятен и никой не би пожелал смъртта. А този човек така леко прие задачата, която можеше да го раздели със света на реалното! Присъстващите в кабинета съзнаваха опасността, на която е изложен и гледаха на него като на нещо, което виждат за последен път. И, като че ли искаше да съхрани в съзнанието си част от него самия, от готовността му за саможертва, от синевата на големите му очи, от решителността на гласа и жестовете, от тнърдата походка и от всичко, което излъчваше в този момент.

Когато настъпи часът на раздялата, полковникът се ръкува с него продължително и сърдечно. Искаше му се да го прегърне, като собствен син, но мойнишките правила не го позволяваха. Буря от най- възвишени чувства го душеше и в очите му се показа влага. Хората от комитета последваха примера на командира и се ръкуваха с капитана. З а миг още веднъж срещнаха този решителен син поглед в една отвесна бръчка, която говореше за мъжествена твърдост.

Напълно екипиран, с парашут на гърба и кожен скафандър, минков отиваше към самолета, който вече работеше за подгряване и проверка. Успоредно с него,от дясната му страна, стоеше командирът с мрамарно и вкаменено лице. Той може би искаше да му каже нещо, но не можеше, заради вървящите с тях петима от вайнишкия комитет. Така групата в пакет премина в пакен покрай първия хангар, откъдето се чуваше един стенещ изнемощял глас:“Помощ! Стига!...Невинен съм!...“

Наушниците в скафандъра бяха обърнати встрани и Минков дочу познатия глас на поручик Тодоров. Дали останалите се направиха, че не го чуват, остана неизместно за него, но той бързо измени посоката си на движение. Колкото повече наближаваше открехнатата врата на хангара, толкова по- ясно се чуваха  мъчителните стенания, тъпите удари с дърво в човешко тяло и съскащ от злоба глас:

-         Дисциплина, а? Дисциплина! Устав!...Царско копеле! Фашист с фашист! Мамицата ти, гадна, ще ти източа кръвта!...

Минков усили крачка към мястото на инквизицията. Останалите го последваха механично и тичаха да се изравнят с него. Преди да отвори вратата, оттам се проточи един сърцераздирателен вик:

-         Ох!...Майчице! Защо ме убивате?...- след което последва един тъп удар

Минков не отвори вратата, а я ритна с крак. Едната му ръка държеше зареденият валтер и мощният му глас прокънтя:

-Стига! Спрете!

Двама от инквизиторите се опитаха да застанат  полумирно с ехидна усмивка на лицето. Третият, който биеше с дръжката на лопатата вързаният на бъкел офицер, се изпречи пред Минков и процеди през зъби:

-         Вървете си! Защо идвате?

Със саблен удар на лявата ръка Минков събори инквизитора. Дръжката падна от ръцете му и звънна зловещо на циментовия под. Летецът го ритна и той полетя към отсрещната стена. Инквизиторът се изправи бавно, но в това време цевта на валтера опря в гърдите му и решителният поглед на Минков го срази. Той застана мирно по войнишки.

-         Какво значи това? Кой ви даде тези права? Отвържете офицера! – нареди Минков.

-         Отвързвай! -  повтори той и подготви лявата си ръка за втори саблен удар. В това време участниците в инквизицията клекнаха над смазания окървавен офицер и започнаха да развързват въжето. Единият изтегли тоягата, пъхната между свивките на лактите и задната част на коленете. Другият отвърза връвта, с която бяха вързани китките. Освободения не можеше да стане. Легна на дясното рамо върху циментовия под и простена:

-Боли!...Пребиха ме!..

На две места на гърба му куртката му бе спукана, спукана бе и кожата на гърба, откъдето струяха капки кръв.

-         Помогнете му да стане! Фелдфебел, отведете го в лазарета и му превържете раните! Извинете ме, господин полковник, че нареждам във ваше присъствие – се обърна към полковника Минков.

Когато двамата изведоха Тодоров, той се обърна към фелдфебела и каза:

-         Това е произвол! Ние всички без оглед на пагона, сме войници. Задачата ни е честно и добросъвестно да изпълнявяме заповедите за защита на Родината – погледна часовника си и каза като на себе си: - Закъснявам! Заповед! Командването иска сведения...

Преди да се изкачи на сгъваемата стълба, капитанът застана мирно, удари токове на ботушите и козирува на изпращачите.

-         До скоро виждане, господа!

-         Меко кацане, капитане. Успех! – отговори полковникът, удължавайки думите. Челюстите му бяха схванати от това, което видя, от участта на Тодоров. По лицето му нямаше капка кръв, в съзнанието му изчезна всякаква представа за дисциплина и ред, за чест и дълг.

-         До скоро виждане! – отговориха след полковника петимата от комитета. Лицата им просветнаха докато самолетът набираше инерция по бетонната писта. После това просветление отново се замени с дива злоба и жажда за кръв и злини.

Към щаба вървяха шестимата заедно. Полковникът беше в средата. Краката му тежаха, като че ли мъкнеше оловни ботуши. От съзнанието му не слизаше образът на смазания дисциплиниран поручик. Щом започнеха така, мислеше той, ще карат наред...Може би утре съм аз! Знае ли Велчев? По чия заповед се върши това? Всичко е така грозно, неизвестно и страшно! Партия в казармата! Анархия, произвол на корумпирани и малограмотни хора, престъпници, които пазех от строгостта на закона. Вярвах в тяхното разкаяние!

Да се обади ли на генералите Маринов, Станчев , Попов? Те ще спасят честта на пагона. Познавал ли съм ги добре? Те взеха властта от ръцете на старата власт и я поднесоха на новата с надеждата за национално обновление!..Не е ли това национално погребение? Тези руски войски, които  се настаняват на гарнизон в страната, не са ли за това – да закрият престъпността на партийните страсти?..

Партийната агитация говореше за братство между хората, за равенство в обществото, за ред, за закон! Какво остана от тази агитация? Ние, офицерите спорехме помежду си често за това, какво ще стане, когато във властта участват комунисти. Никой не ги е познавал, всичко беше предположение. Сега изчезват офицери, невинни хора, които служеха на България предано и честно, убиват ги и ги хвърлят в полските ями. Това никога никой не е предполагал! Някои от офицерите искаха да заминат с германците и ние ги обвинихме в предателство, в измяна. Те сигурно са знаели какво значи комунизъм в действие. Смятахме ги за ангели, а те излязоха дяволи. Затова ще плащаме за своята наивност, но нека поне бъде по достоен начин!

Тези мисли продължаваха да занимават полковник Ангелов, докато придружен от хората от войнишкия комитет наближаваше щаба. Един от тях запита:

-         Другарю командир, след колко време да очакваме Минков?

Полковникът погледна часовника си, пресметна нещо на ум и пак така разчленено, като дете, което се учи да говори, отговори бавно:

-         Ако всичко е добре и Бог го пази – след около 90 минути. Ако – не, може и никога!..

-         Какво да разбирам под това „ако“? и „ може и никога“?

-         Ако снаряд не улучи машината – с досада и скрито вълнение отговори полковникът. – Противникът стреля точно!

 Когато месершмитът изчезна в синевата на есенния ден, някакво вътрешно чувство подсказваше на Ангелов, че той никога вече няма да види този предан и смел офицер, от когото винаги се възхищаваше. Обвиняваше се в излизен сантиментализъм, но все пак си казваше: една прегръдка не беше излишна! Той заслужаваше това! Друга подобна възможност – едва ли.

Така тревожно замислен, полковникът се отправи към щаба, а хората от комитета отидоха да се съвещават в партийния клуб, който беше в най- хубавата стая на щаба. Едно мрачно предчувствие и все по- черни мисли обземаха командира на полка. Той горчиво разбра, че не господар на положеението. Дисциплината за една седмица падна до най- ниска степен. Вечерни проверки не се правеха, не се провеждаха никакви учения. Заповеди от главното командване липсваха, освен тази за разузнавателния полет. Това бяха симптоми, че и там, по върховете нещата не са наред, там също има арести и изчезнали офицери. Велчев не е от мекушавите хора, които могат да понесат това падение, ще направи опит да излезе от задънената улица, той винаги е успявал. Но дали ще успее сега, когато срещу него е партията на комунистите, а зад нея – стохилядната съветска армия, която гарантира властващото и положение?

От дружините и ротите непрекъснато идваха сведения за арестувани и изчезнали офицери, подофицери и войници. За едни се говореше,че са убити, други – в неизвестност, трети – задържани за разпит.

През портала влязоха два стари джипа, от които излязоха цивилни хора, въоръжени с шмайзери. Всичките осем души носеха на лявата си ръка средно широки червени ленти. Около новодошлите се събра голяма група войници, които ги разглеждаха недружелюбно. Някои от гостите се опитаха да се ръкуват с тях, но те отбягваха. Кръгът се разшири, оредя и изчезна съвсем. Войниците се прибраха в помещенията и гледаха през прозорците.

-         Не се страхувайте, другари! Ние сме представители на спасителния Отечествен фронт. Ние сме комунисти! Долу фашистката тирания! Смърт на фашистката тирания! Смърт на фашизма и на богатите! – заговори един от цивилните, среден на ръст с големи черни мустаци, широки бакенбарди и провиснала под каскета му сплъстена черна коса.

Лозунгът не предизвика овация, а смях и подигравки. Това ядоса цивилните, а един процеди през зъби:

-         Войниците са отровени от фашистката зараза! Безжалостна борба с враговете! Няма ли тук войнишки комитет?

Командирът гледаше през прозореца на кабинета стаен зад дебелото перде. В този момент той недоумяваше, не разбираше какво значи това и какво трябва да предприеме? Беше подал покана за разговор с командира на армията генерал Маринов, но телефонът упорито мълчеше. От цялата обърканост той знаеше едно, че не е вече командир на полка, че полкът не е вече онази монолитна бойна единица, готова да служи на интересите на нацията.

-         Да дойдат хората от войнишкия комитет! – извика мустакатият, като гледаше към прозорците на първия етаж, където бяха наредени едно до друго войнишките тела. Плахо и неуверено войниците започнаха да се тълпят около тях.

-         Кой е председател на централния войнишки комитет? – запита човекът с голямата коса.

-         Аз, другарю – обади се фелдфебелът и излезе три крачки пред другите.

-         Ето, вие сте властта! Вие сте командирът! Упражнявайте смело властта! Бийте фашизма! Унищожавайте го, където го намерите, властта е наша, на комунистите!Всеки, който се опита да пречи е враг и трябва да бъде смазан! Ние, комунистите, не можем да бъдем спокойни, докато в ръцете на царските офицери има оръжие, докато те са начело на бойните части. Ние искаме и ще имаме наши, народни командири.  До тогава войнишките комитети ще имат тези права!

Докато мустакатият говореше, командирът слушаше зад открехнатия прозорец от кабинета на втория етаж..Телефонът звънна остро и от другия край на жицата се обади кадифеният глас на генерал Маринов. Полковник Ангелов му разказа това, което е видял и чул, изрази желание да напусне. Искаше да отиде в родното си село, към което носталгията непрекъснато го теглеше.

-         Ще предам на министъра всичко. Вие не сте първият с подобни сигнали.На бюрото ми има стотици телеграми, в които се чете ужасът на една неубоздана маса, която говори от името на народа, без да е упълномощена за това. Има нещо по страшно. Сега, когато дадохме на комунистите властта, дадохмие им вътрешното министерство, те се въоръжиха до зъби и обявиха, че извършват революция  - 14 дни след като получиха от ръцете ни ръководни постове. Това са указания от съветското посолство, което фактически се разпорежда със  съдбата на страната. Ние се стремим да запазим независимостта си, но дали ще успеем никой не знае! Арестуват и убиват без съд и присъда невинни граждани, много от тях по лични вражди...

 

Велчев знае всичко! Вие знаете за вашия полк, той знае за страната, за цялата армия!Нещата са по-страшни полковник Ангелов, защото е застрашена националната ни независимост! Действайте търпеливо и разумно! Има вероятноГст под натиска на неверие и страх, комунистите да вкарат в казармата така наречените народни командири, хора без политическа подготовка , за да следят нас. Ние ще ги приемем! Нямаме друг избор!

-         Господин генерал, трудно понасям анархията, готов съм да захапя цевта на пистолета, но да запазя завинаги честта и доблестта си!

-         Грешите полковник Ангелов, това е малодушие! Вие сте необходим на България и трябва да и служите! Нашите части воюват на запад, пристигот първите убити и ранени. Току-що получих от щаба данни на разузнаването за големи контингенти немски съединения. Те са на нашата граница и ние ще се бием с тях. Това е наше задължение, наш офицерски дълг!

Разговорът не беше приключил, когато тръбата засвири сбор и един войник от комитета доложи:

-         Другарю полковник, викат ви цивилни от комитета.

Полковникът сложи слушалката на вилката без да изслуша последното обяснение на генерала. Без друго, той не можеше да говори в присъствието на човека от комитета.

-         Кои са господата? Защо не заповядат тук?

-         Не знам. Свириха сбор по тяхно искане. Ще правят митинг.

-         Какъв митинг? Това е казарма!

-         Не знам, другарю полковник. Викат ви.

Докато полковникът и войникът разговаряха, двама от цивилните със заредени автомати застанаха в рамката на вратата и единият от тях заповяда твърдо:

-         Полковник, всяка съпротива е излишна! Предайте оръжието си на войника и се оттеглете четири крачки встрани от бюрото!

-         Господа, арестуван ли съм? В какво ме обвинявате?

-         Без приказки! Изпълнявайте каквото ви казваме!

Полковникът изпълни заповедта. Пистолета от кобура изваждаше много бавно, като обмисляше дали да не захапе цевта. Страхуваше се, че този пред него ще го предвари, а да умре от такъв негодник му се стори недостойно. Като го остани на полираното бюро, той го бутна с края на пръститете си, като си каза: Сбогом оръжие! Сбогом, свобода! Сбогом ,воля моя!

Цивилните извадиха всички преписки от бюрото му, натикаха ги безразборно в касата и взеха ключа със себе си.

-         Ако желаете, да останете жив,  временно изпълнямайте това, което ви нареждаме!

-         Аз имам началство! Над мен има щаб на армията!

-         Вашето началство е мъртво. Щабът сме ние – комитетът! – отговори фелдфебелът и прецени, че повече обяснения не са нужни.

-         Да вървим на митинга! – нареди един от цивилните.

Полковникът вървеше напред като арестант. Един от цивилните подшушна нещо на другия, той се позамисли и отговори тихо:

-         Прав си. Войниците го уважават. Ефектът може да бъде обратен. Полковник, вие не сте арестуван. Вървете с нас! – обърна се той към Ангелов. – Това, което направихме е необходимо като предпазно среедство. Ако нямате престъпления, не се страхвайте!

-         При нас всичко се вършеше със заповед. Тук досега произволите бяха изключени. Според вашите разбирания може би престъпление е да опазиш дисциплината в един полк?

-         Щом полкът е служил на буржоазната власт, а не на народа е престъпление. Ще ви се търси отговорност от народния съд!

-         Твърде различно разбираме нещата за дълг, господа – загрижено отбеляза Ангелов.

-         Всичко старо е мъртво! Ако докажете, че служите вярно на новата власт и на комунистическата партия, ще направим  опит да се разберем.

-         Искате да кажете – на Отечествения фронт?

-         Мисля, че добре се изразих. Отечественият фронт изигра своята роля. Той беше необходим до тук. Сега всичко ще служи на партията. До тук за нас беше необходима подкрепата и симпатията на всеки гражданин, затова издигнахме знамето на Отечествения фронт. Сега това ще ни е нужно само за фасада пред външния свят, а тук ще се слуша волята на партията! Чували ли сте за диктатура на пролетариата? Всеки, който се опита да ни пречи е наш враг, ако ще и министър да е сега!

-         Не ви разбирам! – смая се от тази тирада полковникът.

-         Няма нищо трудно за разбиране. Важното е да разбираме ние, комунистите, останалите трябва да слушат!

-         Самостоятелно вие може да сгрешите.

-         Партията не греши! Тя винаги е права, даже и тогава, когато греши. Тя единствено се учи от грешките си. Колкото повече грешки е допуснала, толкова е по-безгрешна!

На митинга говори цивилният с мустаците. Речта му беше несвързана, пълна със закани срещу всичко, което не се титулава комунист. Войниците го гледаха плахо, дори враждебно за това, че не каза дори и една блага дума за българския народ като цяло. Тази враждебност вбеси ораторът и той завърши набързо, без естествен край, без да получи овацийте, които очакваше. Останалите седем души от цивилните разбраха, че не са постигнали това, което искаха.

-         Не само, че не се доближихме до тях, но ги и отблъснахме – обясни един от тях, - а те ще ни трябват, ще ги водим на фронта. Такава е задачата на партията и на съветското командване. Да дадем думата на полковника, той познава войнишката психика.Вече му казахме какво искаме, вярвам, че ни разбра. Може и да помогне.

-         Нужно е. До тук не спечелихме нищо – заключиха останалите.

-         Войници, подофицери и офицери – започна Ангелов тихо и увлекателно.

Обрачът от човешки тела се сгъсти и порасна, настана пълна тишина.

-         Една жестока война разтърси света и човечеството плати скъпа дан! В неизмерими страдания намериха смъртта си милиони! З а всичко е виновен един човек, ненаситен за слава и територия! Един безумец наречен Хитлер, потопи в кръв света! – войниците прекъснаха оратора с ръкопляскания и викове:“Смърт на Хитлер! Към Берлин!“

-         Ето, това се искаше. Полковникът наистина помогна. Спечелихме войниците, а това за сега е най-важното! Той може за в бъдеще да ни служи, ако зад него стои един здрав политически командир. Ако в комитетът решат друго – това е отделен въпрос – разсъждаваха цивилните.

-         Комитетът сме ние и ние решаваме веднага: за политически оставаш ти, Георгиев! Ще заемеш длъжността адютант – заключи човекът с мустаците. – С полковника – деликатно ,той още е нужен! Свършим ли си работата- тогава е друго. Ако сменим решението си, ще ти съобщим.

4

Деветдесетте минути за извършването на разузнавателния полет бяха изтекли неусетно, докато цивилните бяха в полка. Ангелов се стресна ужасен, когато разбра, че завръщането на Минков е просрочено с три часа. За военните му разбирания беше извън всякакво съмнение, че с него се е случило , може би най – лошото. В размътената глава на полковника витаеха мрачни мисли: „ Жив ли е Минков или загина като честен офицер? Дали не е прелетял над немските позиции с бяло знаме? Той видя с очите си завързания на бъкел Тодоров, видя го смазан от бой и знае, че е невинен. Как е подействало то на този смел мъж? Дали не е решил да се избави от подобна ситуация и е поел тежкия кръст на изгнанник?..Не! Минков е патриот! Той се е врекъл  да служи на България. Клел се е в бойното знаме на полка и ще му остане верен? Закъснението обаче е необяснимо...“

С повишено самочувствие членовете на войнишкия комитет се събраха в едно помещение и председателеят на полковия комитет започна реч с революционна патост:

-         Другари комунисти! Вие чухте отговорните другари какво искат от нас  -  осъществяване на диктатура на пролетариата в нейните най-точни форми. Това ще рече – смазване на всяка съпротива от страна на фашистките елементи, даже и пасивна да е тя! На всяко ръководно място трябва да застане комунист, без оглед на образование и квалификация! Най-важното качество сега е преданост към идеите на комунистическата партия и вярност към Съветският съюз! Всичко друго е второстепенно и неосъществено. Ние сме призвани да извършим революция по образеца на Великата руска от паметната  1917 та година и от днес, една седмица след като властта е в наши ръце, ще я осъществим,  е я доведем до победен край!

Присъстващите се наелектризираха, станаха прави, вдигнаха юмруци и заканително викаха: „Смърт на народните врагове – фашистите! Смърт на богатите! Да живеят сиромасите!“

-         Другари, трябва да задържим и разпитаме всеки офицер. Това го изисква революцията. Всеки трябва да опише дейността си, особено оная, която е била насочена към прогресивните сили – комунистите – продължи ораторът.

Думата прогресивни беше нова в речта на глашатаите и остана неразбрана за много от хората на войнишките комитети, затова един от тях запита:

Кои са били прогресивни? Ние или фашистите?

Покакво се познава?

Неуместният въпрос не предизвика съжаление от наивност и смях. Неизвестността беше всеобща.

Другари, в нашата реч навлизат нови думи. Те дойдоха с новото време. Ето какво значи прогресивен: всеки,който е преследван като комунист, е прогресивен, защото е бил враг на стария строй – обясни фелдфебелът от войнишкия комитет.

Ами, ние другите дето бяхме в затворите за това- онова, дето вземахме от фашистите и от мандрите, макар че ни наричаха крадци? Ние сме си проглесивни, нали? – добави едни.

Разбира се, щом си тормозен от властта, значи си прогресивен! Тези права ви се признават, ама да се разберем – вие трябва да защитавате властта! Иначе!..

Почти никой от войнишките комитети не беше живял организационен живот и сега заедно налучкваха пътищата и формите на организационна работа.Това бяха млади хора, които не бяха успели в свободната конкуренция, отпаднали поради слаб успех ученици, озлобени към всички, които бяха избягали пред тях в своето морално и материално развитие. Тези, неуспяващи иначе хора, разбраха, че всички прегради  и изисквания са съборени – иска се само едно – вярност към идеите на комунистическата партия, а тя е съвкупност от корумпирани, битово разложени и утежнени с криминални престъпления хора. В името на революцията в онези дни беше позволено всичко! Достатъчно беше да се наречеш прогресивен, да си извършил някакво углавно престъпление и – имаш имунитета на прогресивен революционер – можеш да убиваш и грабиш! Това се оказа лесно и доходно. То ставаше без особена проверка и проучвания. Такива хора можеха да посочат с пръст, когото пожелаят. Да го нарекат фашист и да го убият когато пожелаят.

След бурното заседание на войнишкия комитет започна Вартоломеевата нощ в полка...Указанията на председателя на полковия войнишки комитет бяха:“Във всяко звено/ взвод, рота и дружина/ комитетите да разчистят сметките с фашистките елементи т.е с всеки, с когото пожелаят. Всеки трябва да разбере, че се извършва революция, да изпита върху собстмения си гръб силата на нашия юмрук!“

В коридорите и помещенията плъзнаха свирепи, опиянени от дива ярост полуграмотни хора.

Командирът още размишляваше за неизвестността на незавърналия се разузнавателен самолет. В кабинета беше тихо. Големият стенен часовник старателно отмерваше времето. Есенният вятър оплиташе клоните на липите. Гъсти облаци надвиснаха над сградите и по стаклата започнаха да пеят приспивно капките на тих есенен дъжд.

Без да почукат в кабинета на командира влязоха петима от полковия комитет.  В очите на свирепите хора трепкаха жестоки искри от разпаления в тях огън от революционната страст. По лицата им бяха изписани злоради усмивки на безспорни властници на положението в полка. Ръцете на петимата бяха в близост до кобурите на заредените пистолети, а двама от тях стискаха дръжките готови да действуват.

Тягостната тишина продължи известно време. Полковникът разбра нечестивите намерения на неканените посетители. Всеки опит за съпротива беше невъзможен, той нямаше оръжие! Искреното му желание беше да бъде разстрелян, без да го унижават. Гаврата с човек го възмущаваше. Тя бе непоносимо, с което той не можеше да се примири. Иначе, смъртта не го плашеше, но винаги мечтаеше тя да го намери пред  олтара на Родината.

Тишината в кабинета още властваше, когато в коридорите мъкнеха арстуваните и се чуваха удари и псувни. Долитаха стонове на ранени и силно хлопване на врати и прозорци. Щракаха затвори на карабини.

Господа, що значи това? – запита той.

Революция, революция, полковник! Всеки трябва да даде отчет за дейноста си като царски, фашистки офицер пред революционния комитет. Включително и Вие!

Ние не бяхме офицери на царя. Той умря достойно за Родината. Ние сме офицери на България!

Без много приказки, полковник! Не е във ваша полза. Мълчете и изпълнявайте нарежданията на революцията!

Фелдфебелът извади от шкафа карирани листи, хвърли ги грубо към него и каза поверително:

Пиши!

Не знам какво искате от мен?

Вместо отговор един от войниците му стовари юмрук в главата и той падна от стола. Другите се нахвърлиха върху него и започна бой с ръце и ритници.

Защо да ни болят ръцете. Пазете се! – каза един и грабна плетения стол.

При всеки удар от стола хвърчаха разпадни части, които служеха на другите за нанасяне на удари. Отначалото полковникът се стараеше да се пази, доколкото беше възможно, но без да охне, без да иска милост. Впоследствие чувствителността на тялата му намаля и той не реагираше на ударите. Кръвта беше нахлула в горния  пласт на кожата и притапи чувството на болка.

Екзекуторите се измориха и спряха за почивка. Това стана без сигнал. Командирът беше проснат с лице надолу. Зад лявото му ухо главата беше спукана и от раните струеше алена кръв. Куртката на гърба беше спукана на няколко места, ката на две от тях бяха се показали кървави петна, които като зловещи очи аленееха на светлината.

-         Стани и пиши! – изкомандва фелдфебелът.

Полковникът разтърси главата си, като че се събуждаше от кошмарен сън и прекара длан по потното си чело. Когато ръката премина по голия лоб, той се сепна от болка. Един подкован ботуш го беше ритнал насреща и там се беше показала подутина, наседнала с кръв.

От раната на главата кръвта се стичаше под яката. Той усети топъл гъдел, който сякаш го помилва така , както седеше на килима. По пръстите  си усети неприятна лепкавост, вгледа се в тях и видя цвета на собствената си кръв. Извади носната си кърпа, изтри кръвта от ръката си и гледаше надолу. Отбягваше погледите на инквизиторите. Сгъна кърпата с характерното за него голямо старание. Той всичко вършеше така. После се изправи , като се олюля встрани. Опря се в едни от ъглите на масата, притегли близкия стол и  седна без покана.

-         Какво искате да пиша?

-         Всичко, което си вършил  против народа, против прогресивните, против комунистите!

Без да възразява, Ангелов започна да пише все така старателно четливо, с красиви, наклонени надясно букви. Написаните листи слагаше встрани,  като ги подреждаше един върху друг, след като попиваше старателно мастилото с лека попивателна хартия.

Фелдфебелът реши да убие скуката си като започна да чете написаните показания. Вземаше страница след страница, прочиташе ги, а после започна да ги предава на другите, но те бяха полуграмотни, възхищаваха се само на хубавите букви и връщаха листовете отново.

„Когато разузнаването разкриеше конспирация, освен пряко разкритие, аз не позволявах да бъдат разпитвани заподозрени по недоказуеми обвинения, с оглед ограничаване на разкритията. Така военното разузнаване можеше да манипулира само тези, които по невнимание и недостатъчна предпазливост бяха разкрили своята непозволена дейност. Със специална заповед бях забранил да бъдат бити и измъчвани задържаните.“

Фелдфебелът остана изумен от това, което прочете. Този човек има по – високи заслуги от всички нас, помисли той. Това го ядоса и той търсеше повод до го злепостави. В този момент се досети за незавърналия се разузнавателен самолет и иронично запита:

-         Къде ти е Минков? Защо те подведе? Той сигурно е вече при немците! Ще отговаряш с главата си! Пиши за него, пиши, че е заминал по твое настояване.

Полковникът престана да пише за себе си и започна за Минков:“Познавам го като честен и патриотично настроен офицер. Това е записано в кадровото му досие. На разузнаване замина по мое предложение. Няма в частта по –подходящ от него. Ако съм се излъгъл в преценката си, нека това бъде мое провинение и да бъда наказан за него.“ Пиключи страницата за Минков и остави листа върху другите. Фелдфебелът го грабна, остана домолен от това, което беше написано:

-         Така, сам сложи въжето на шията си! Ние само ще ритнем стола! – самодоволно разсъждаваше той. – Това е достатъчно за една смъртна присъда. Минков е вече при германците.

Полковникът пишеше седмата страница от показанията си, когато телефонът звънна. Фелдфебелът грабна слушалката и авторитетно започна да повтаря:

-         Ало, ало! Кой? Тук е войнишкият комитет.

-         Скрийте се, фелдфебел! Дайте ми полковник Ангелов! – настояваше отсреща един чист алт, но властолюбивият фелдфебел упорито питаше:

-         Кой? Кой?

-         Тук е главнокомандващият армията генерал Маринов. Махнете се оттам, фелдфебел, иначе ще изпратя да ви арестуват и разстрелят за саботаж! – ръката на фелдфебела затрепера като на маларичен и той сконфузено каза:

-         Заповядайте, господин полковник. Генерала...

-         Слушам, господин генерал! – каза полковникът и направи нечовешко усилие да застане мирно.

-         Не очаквайте разузнавателния самолет! – генералът замълча и полковник Ангелов изпадна в ужас. – Самолетът се приземи край София по принуда. Летецът е ранен, но е изпълнил доблестно задачата си, за което ще бъде повишен в чин. Машината е повредена.

-         От очите на полковника потекоха сълзи на чиста радост. Това бяха сълзите на патриотичния порив...

-         Какво?..Какво казва? – питаха обезумелите инквизитори.

-         Минков е ранен! Самолетът се е приземил край София...

-         Поправи тук. Пиши, че е изпратен на разузнаване по настояване на войнишкия комитет!

5

Полковникът написа деветия лист и пак грижливо го постави върху другите. Откъм сеновала се чуваше стенанието на изтезаван човек и тъпи удари следваха един след друг. През отворения прозорец от западната страна нахълта едно сърцераздирателно ехо: О,...о....о...х! Мамо! Защо ме убивате!?

В очите на Ангелов пламна див огън. Той позна гласа на адютанта си Фердинанд Симеонов и механично потърси с дясната си ръка парабела. Но кобурът беше празен! По широкото му бяло чело се изду една синя жила, която започваше в основата на веждите и се губеше в кестенявия кичур на леко накъдрената коса. Две разклонения от жилата завиваха към слепоочието и, преди да се скрият във високо подстриганите скули пулсираха силно. Когато посегна към десетия лист, беше минало полунощ и ръката му зяа пръв път леко потрепера. Той беше минал през огъная на две войни, но тази ръка не се беше превивала никога. Старателно постави чистия лист пред себе си и посегна за писалката, но фелдфебелът го спря:

-         Стига за сега! Ще продължим утре! Отивайте си!

Членовете на войнишкия комитет не дочакаха да си излезе полковникът и изчезнаха почти едновременно  в широкия и дълъг коридор на казармата. Чаткането на подковани ботуши се сля с това на други, които измъкваха на двора двама арестанти – един подпуручик и един фелдфебел.

Произволите бяха започнали отгоре надолу и набираха инерция. Под колелата на една мнима революция попадаха хиляди невинни хора – такива, срещу които не беше възможно да се скалъпи каквото и да е обвинение за обществено порицание. Тези хора изчезнаха безследно в четиридесетте безотговорни дни на революцията...

+++

Не измислям с цел да оклеветя или злепоставя миналото на една политическа организация, а разказвам това, което завинаги съхлани паметта ми, защото то дълбоко се врезя в чистото ми съзнание на 18 годишен младеж. Така че днес, 40 години по- късно, всичко е толкова свежо, като че ли беше вчера!

Беше 26 – ти септември 1944 година. Денят беше влажен, но топъл за сезона. Повечето от младежите бяхме в хубавата селска градина с плачещи върби, където се разхождахме вечер и правихме първите си срещи със селските девойки. Шумът на четирите бистроструйни чучура се смесваше с шепота на върбите, преплиташе се със закачливите шеги на младите хора и остави в съзнанието ми неизлечими спомени.

Членовете на партийната организация се самоназначаваха за коменданти на селото. Тогава за пръв път чух тази дума. Тя дойде със съветската войска, където беше широко известна. Комендантът отговаряше за реда в населеното място за времето, когато беше дежурен. Партийните и ремсовите деятели действаха по негово нареждане. В тази паметна вечер на 29.09.1944 година комендант на селото беше комунистът Васил Кънов. Той беше получил нареждане от Околийският комитет на комунистическата партия за началото на 40-те безотговорни дни на мнимата революция и какво трябва да се извърши през това време. Срещна една група ремсисти между които бях и аз, и каза:“Оставете момите, те няма да избягат. Влезте в клуба да ви кажа най- новото и да се действа още сега.“!

Малката стая отредена за клуб,  беше пълна с хора, членове на партията и ремса. Комендантът нареди да се затворят вратите и се запази нужната тишина, след което съобщи ужасната новина за 40 –те безотговорни дни на революцията. Комендантът каза: „Кой на когото има да отмъщава, сега му е времето. От когото се страхуваме като враг на нашата власт, той трябва да изчезне. Четирдесет дни законите и боговете ще бъдат глухи и слепи!“

Работата започна същата нощ. Старите партийци се отделиха настрана, говориха си тихо и към 22.30 часа из селото тръгнаха въоръжени хайки и извеждаха от домовете мирни, убити от работа селяни, натикаха ги в мазата на прогимназиалното училище/сега гимназия/ и започна кървавата мелница на човешки тела. Жертвите на тези фатални за нацията дни ще останат завинаги неизвестни, но, във всеки случай загинаха хиляди невинни, УМИРАХА ПРАВИ!

+++

Когато остана сам в стаята, полковникът се помъчи да събере мислите си, да осмисли това, което ставаше в стаите за разпит, но мъчителни стенания на инквизирани хора идваха до него от две страни и го омотаха в кошмарната действителност на онази тъмна септемврийска нощ.

На стената в кабинета в близост до бравата имаше поставено стенно огледало, голямо колкото човешки ръст. Той видя образа си в гладката огледална повърхност и трепна като прободен с нож. Никога не беше изглеждал така отчаян и безпомощен, лишен от възможност да окаже помощ на страдащите, които стенеха в нощта, безволен да въведе ред, законност и дисциплина в полка.

В душата му бушуваше страшна буря. Той жестоко обвиняваше себе си и цялата бивша администрация – от царя до пъдаря, която се ръководеше от държавни, религиозни и човешки норми на поведение, която търсеше начини и пътища да оправдава, да оневинява и да смекчава вината на виновните престъпници от всякакъв тип. Предаде и без съпротива властта, за да бъдат същите тези хора тук и да ги убиват по най- достоен начин.

Сърцето му ридаеше по нещо безвъзвратно изгубено и един болезнен стон проплака в тихата стая: плачеше коравата душа на стария войник. Иначе кротките му кафяви очи  сега бълваха пламъци от гневен ужас. Широките му мустаци, които бяха винаги добре пригладени надолу и покриваха цялата му горна устна, сега изглеждаха хоризонтално като тарележови бодли. Ситните му равни зъби, които обикновено проблясваха между сочните червени устни, изчезваха зад напуканите бърни, които сега изглеждаха неповторимо грозни. Ушите му висяха надолу, а в края на устните се открояваха две дълбоки бразди, които липсваха досега.

Истинският образ се уплаши от този, който се виждаше в огледалото и опъна ръцете си напред, за да се предпази от него.  Едното от кожените кресла беше встрани от огледалото и старият войник грохна в него, като стисна между длани главата си. Стискаше я така, че почувства болка в ръцете си и пред очите му се завъртяха тъмни кръгове, които се пукаха и гаснеха във виолетови сияния. Ти си виновна! – си мислише той. Ще патиш, може би ще се оделиш от плещите! Нека те стискат сега тези ръце, които вместо да убиват престъпници, слушаха заповедите ти за снизхождение. Колко прав е бил полковник Гологанов – председателят на военно- полевия съд от трета дивизия, когато казваше: „Ходатайствате с фелдфебел Данко Лалов да не давам смъртни присъди на дезертьори и крадци на оръжие, защото били млади и заблудени! По двете деяния те заслужанат смърт, да оставим третото – конспирацията, което преведено на прост език значи предателство на родината! Ще ви послушам, господа, ще направя компромис със съвестта си и закона и ще ги оставя живи, за да ви обесят! Мен няма да ме намерят. Аз познавам какво значи комунизъм, и когато той влезе през източната врата на България ,аз ще изляза през южната! За двама ни под небето няма място! Съветвам ви, прочетете нещо за него, разпитайте. На теория той е едно, а на практика – съвсем друго. Принципът на комунизма е ясен: който не е с нас, е против нас! А за такива- смърт. Среден път няма!“

Спомни си и оня редник, който дойде от караула и каза:“Господин полковник, слушах арестантите като набелязват къде и кого ще убиват без съд и присъда като вземат властта. Вие сте в списъка, защо ме изпращате да ги пазя. Аз също, защото изпълнявам. Не е ли по – добре вместо те нас невинни, ние тях – виновни и осъдени. Даже всички, които са в затвора – те са еднакво опасни!“Спокойно, юнак, му беше отговорил полковникът. Ние изпълняваме войнишкия си дълг! Не сме престъпници! Пазим реда и закона. За това не се съди. Отговорност за такова нещо не се търси. Всяка власт създава закони. Няма закон, по който да обвиняват невинни. Без да му повярва, войникът си отиде. Колко прав е бил той! Беше убит на 10.09.1944г, защото не беше отворил вратите, за да избягат затворниците веднага след ареста. Отиде си невинен и млад. Неговата смърт тежи на съвестта ми и, ако ме обвинят за него, ще бъде справедливо да бъда убит! Но не и за друго! След него задържаха десетки други. Кой е жив и кой изчезнал, аз не ще узная...Сега е мой ред!

Един от шестимата – продължаваше да се върти като на лента мисълта му, чийто живот измолихме със фелдфебел Лалов тогава, беше между цивилните. Той не знае на кого дължи живота си, може би и не желае да знае...Ако му кажа, едва ли ще повярва, ще ме презре като страхливец и подмазвач...Всичко е безвъзвратно загубено. Има само една надежда – Велчев – военният министър. Но ще му стигнат ли сили, ще успее ли да спаси честта на пагона?...И там натискът е страшен. Руските агенти са навсякъде. Окупирали са всички министерства и плетат въже за непослушните. А Велчев не е от тези, които слушат! Той разсъждава и слуша само себе си. Едва ли ще бъде пощаден...

Когато изправи глава след тревожния размисъл, часовникът показваше 4.20 сутринта. Да си ходи ли в къщи?В този страшен вид! Погледна през прозореца и се убеди, че преди да съмне, е винаги най- тъмно и тъмнината му вдъхна страх от нещо неизвестно. Умората, жаждата за сън и отчаянието бяха сломили силите му. На очите му пареше сладникава лютивина. Големите му мигли изхвърлиха сенки над рядката паяжина от бръчки под очите и той заспа в коженото кресло, като главата му клюмна морно на дясно.

 

6

Домът на командира на полка се намираше в центъра на града, втората пряка от градският площад. Двуетажна сива къща, с тераси от изток и запад. Дворът не беше голям, но добре подреден. От пътната врата до входа на къщата имаше зелен тунел от лозници, на които висяха кехлибарени гроздове. Песъчинките по циментовата пътека свистяха под твърдата стъпка на полковник Ангелов и всички в къщи познаваха този приятен сигнал, който се чуваше във всяка стая на дома. Лозите бяха насадени от запад, а скелето обърнато на югоизток, за да гали слънцето гроздовете. От източния край на пътеката имаше широка алея с цветя. Там винаги ухаеше на цъфнал цвят – от ранна пролет до късна есен. Карамфилите бяха в отделна алея и пъстрееха през цялата година. В края, в близост до желязната ограда бяха хризантемите. Те бяха последната украса на скромната градина, но може да се каже, че бяха и нейната перла.

Къщата беше с два дирекни входа – за първия и за втория етаж. За втория етаж се отиваше по бяла мраморна стълба. Освен това имаше и вътрешна мозаечна вита стълба, която свързваше двата етажа. Западните прозорци гледаха към двора с овощната градина – там също се чувстваше грижата на добрия стопанин, натежалите от плодове ябълки и круши лежаха на желязно скеле.

Обикновено в този дом цареше строга тишина, с изключение на часовете, в които децата посрещаха баща си, хвърляха се на раменете му, прегръщаха го,целуваха го и всеки бързаше да разкаже за най – важното през деня. Накрая синът винаги питаше за служебният кон на полковника, чието име беше Гранит. Той беше любимец не само на момчето, но и на целия град – наричаха го командирския кон. Много често, когато беше в добро настроение, полковникът спираше в градината, откъсваше по някой цвят и влизайки в предния хол, където обядваха , го подаваше на красивата си, с 12 години по- млада от него съпруга с целувка. Благодаря Саше, галено и мелодично отговаряше тя с лек акцент на р-то. Което правеше речта и приятна за ухото, и винаги връщаше получената целувка в двоен размер. Поставяше поредния цвят при другите във вазата, малко над тях, за да личи.

В тази фатална септемврийска вечер песъчинките по бетонната пътека мълчаха, мълчаха и през нощта...И все още продължават да мълчат!...мълчеше и бравата на пътната врата. Само часовникът в антрето старателно отброяваше часовете, седмиците годините от невъзвращаемия ден на полковник Ангелов.

Старата майка на Ангелов отваряше на интервали вратите на спалнята и досадно питаше:

-         Няма ли го? Дочух песента на песъчинките!Боже мой! Как може да се излъже човек?Тинке, вярвай ми, преди малко тъй ясно чух стъпките му, да не би да е идвал друг?...Но аз неговата стъпка сред сто ще я позная! Може и от годините тъй нещо...

Когато часовникът в антрето отброи 10.30 вечерта, баба Райна запали кандилото пред разпятието и то плискаше трепкаща светлина през отоворената врата. Разтревожената майка произнесе гореща молитва към Бога и упорито чакаше да чуе гласа на сина си.

След полунощ баб Райна отново попита снаха си:

-         Тинке, стъпките и гласа му чух, идва си!

-         Няма го, мамо, тъй ти се струва! Аз също се лъгах, отварях вратите, но там ме посрещна тишината...

Момчето беше опряло чело в края на кухненската маса и в здравия си сън дишаше равномерно. Момичето лежеше по очи на миндера и сегиз- тогиз вдигаше глава при най – малкия шум отвън. Очакваше да чуе свистенето на песъчинките по бетонната пътека.

-         Деца, защо не си лягате! Нали знаете, че утре училище ви чака – запита бабата, когато вече минаваше два часа от новия ден.

-         Молих ги, мамо, но не искат. Нали знаеш, трябва да видят татко си, да му разкажат лудолийте си и тогава..

-         Не му е сега времето лудории да слуша! – прибързано прекъсна снаха си баба Райна. – какво проклето време! Всеки с грижите си – децата с едни, бащата- с други, а майките – с трети.... Милите ми, внучета!Хиляди като вас чакат бащите си, но не ще ги видят! Между казармения двор и Дунава пропукват пушки. Там гинат бащи и синове. Проклето време! Много време се сменяше една власт с друга, но като тази не е имало!

-         Мамо, не говори така, може би това е учение. Така ли се убиват хора? Никой още не е съден, нали ще има народен съд, народът ще си каже думата. Аз не виждам никой да е виновен за нещо. Война! По – рано минаваха германци, сега минават руси. Какво ли още ще видим? Какво е виновен Сашо, кметът или учителят! Всеки си гледа работата.

-         Така беше досега, снахо. Сега е друго. Комунистите никога не са били на власт. Сега ще опропастят всичко, защото в живота си никога не са имали нещо. Те са мързеливи и злобни хора. Те ненавиждат всеки, който е по-добре от тях, който се труди и преуспява. Мързелът и злобата, събрани в едно раждат техните идеи. Погледни хората от квартала – кои са комунистите, прецени и ще се увериш!

-         Мамо, какво говориш! Никъде не казвай това. За такива приказки Сашо ще си изпати.

-         Ако вече не си е изпатил! Това закъснение не е на добро...Ти не излизаш от града и не знаеш какво говорят хората. Казват, че убивали вързани и невинни хора. Просто, ако някой те мрази, почва те с пръст, други те хващат, после в ареста и – без съд – разстрел! Жестоко и мръсно време!

Те вдигнаха оръжие срещу държавата. Убиваха от засада – повече на себе си, отколкото на снаха си, говореше старата жена. – Ограбваха мандри,складове, магазини и пощи и, когато ги съдеха, всички викахме:“Простете им, сгрешили са“! Сега те не прощават, а убиват невинни, като ограбват насила парите и всичко, каквото им попадне...Сашо се застъпваше за тях, винаги казавше, че не бива да се отнема човешкият живот. Тогаво го хареснаха. Ако сега каже това ,ще го съдят!

„Заблудени хора, мамо! Ние трябва да им помогнем да се оправят. Да намерят верния път“ – все това повтаряше и аз го поощрявах да върши добрини. Често го чувах да казва:“ Не отнемай на човека това, което не си му дал“! Сега на новите управници им викат руснаци. Убивайте, за да не бъдете убивани – това е техният идеал!...Имах колега, учител. Той беше комунист и беше същински демон. Притежаваше всичко лошо, което се намира по света...

-         Мамо, лягай си! Нали аз ще го чакам. Като си дойде, ще ти се обадя – предложи снахата.

-         За майката, няма сън и покой когато детето и е в неизвестност! По – добре гроб да ми предложиш ,вместо легло! Сина си чакам!...

Старата влезе в спалнята си, без да затваря вратата и светлинката на кандилото хвърляше златисти отблясъци по бравата.Погледна през прозореца, без да вижда нищо, прекръсти се, съблече бархетената пижама и я преметна през таблата на леглото. Отвори гардероба, където бяха всекидневните и рокли, попипа с пръстите на дясната си ръка две от тях и взе по-новата, от кафяв плат. Преметна отгоре плетен шал, взе бастуна с гуменото топче и каза твърдо на снаха си:

-         Отивам! Ще го търся!

-         Мамо, какво правиш?Къде отиваш? Знаеш ли какво време е сега? Нали преди малко говори за страшни работи, за лоши хора, за обири и убийства! Виж, часът минава пет, съмва се. Сега се връщат пияни мъже от кръчмите. Има и чужди войници пияни из улиците!

-         Всичко знам, снахо! Но и ти не знаеш какво значи да си в неизвестност къде е синът ти. Това е страшно! Дано никога да не го изпитваш, това е като наказание от Бога! Вие стойте тук, заключете вратите.Аз отивам!

-         Бабо, ще дойда с теб! – скочи момчето и грабна горната си дреха.

-         Момчиле, къде? Защо ме оставяш? – проплака майка му.

-         Ще търся тате. Искам да го видя, мамо!

Баба Райна застана в рамките на вратата, прегради му пътя и каза поверително:

-         Аз ще го търся, защото съм майка!

-         Аз съм негов син и имам право да знам къде е баща ми.

-         В къщата трябва да има мъж. Ти не си малък. Остани тук! Не дай си боже...тези две жени какво ще правят?...Остани, чедо, и запомни това проклето време...- каза бабата.

Спящото момиче се събуди, хвана брат си през кръста и писна силно:

-         Батко, и аз ще дойда с тебе! И аз искам да търся тате!

Тинка, прегърна момичето и зарида:

-         Момчиле, не ме оставяй сама! Не ме погубвай!

Тези думи на майката трогнаха момчето, то се гушна в пазвата и и отговори:

-         Тук съм, мамо! Няма да те оставя!

Външната порта хлопна зловещо в ранната утрин. Една майка тръгна да търси сина си..

 

7

Когато са нарушени нормалните условия на живота, колкото и да е уморен човек, сънят е неспокоен и плитък.

Телефонът звънна остро и полковникът отвори очи.

В първия момент той не разбра нито къде се намира, нито колко е часът. На прозореца се очертаха силуетите на липите, полюшвани от есенния вятър. Големият стенен часовник показваше шест и двадесет и пет, но стъмни ли се, или настъпваше ден – Ангелов не можеше да разбере. Телефонът звънеше все така продължително и поривисто. Той пристъпи неуверено към бюрото, механично вдигна слушалката и чу неизменното „Ало“, което произнесе ясен и спокоен глас.

-         Добро утро, господин полковник. Не съм се излъгал, макар че до работното време има още час и половина, Вие сте на пост! Това Ви прави чест и аз Ви поздравявам ,полковник Ангелов! Сега за Вас е жътва!

-         Жътва, господин генерал, но вместо златни класове, падат златни глави, при това – невинни!

-         Знам, такива са сведенията отвсякъде! Министърът прави усилия да въведе ред, но и той среща трудности. Сега има нещо по-силно. Не искам да кажа, че животът на хората е маловажен, но ние сме възпитани да оставяме личното на заден план пред интересите на България!

-         Слушам Ви, господин генерал...

-         Комплектовайте полка със запасни в границите на бойната численост. Предстои ни да воюваме с немците. Гоговите дружини да се насочват към Нишката долина, там ще се дислоцира цялата дивизия и ще започнем военните действия в състава на Трети Украински фронт!

-         Господин генерал, потвърдете това писменно, за да получа подкрепата на местните партийни и войнишки комитети. Необходимо е да знаете, че една четвърт от кадровия офицерски състав изчезна.

-         Как изчезна? Дезертираха ли? Къде?

-         Ние не ги учехме да дизертират, господин генерал. А може би е трябвало

-         Какво говориш полковник Ангелов? Къде са офицерите?

-         Говоря , това, което е, гокподин генерал. Къде са, никой не знае. Може би само звездите и луната, ако са успели да видят!

-         Кой ги взе? Къде отидоха? Не се ли връщат?

-         Всеки, който носи на ръката си червена лента или петолъчка, който желае да убива и има смелост да се нарече комунист, може да арестува, когото пожелае и да убие когото иска!

-         Полковник, това е анархия! Защо го допускате? Нямате ли оръжие?

-         Нямам, аз съм без оръжие, взеха го вчера. Това е комунистически строй, наречете го както искате! Вие го подкрепяхте, вие предадохте властта в ръцете на Отечествения фронт, спасявайте ни, ако можете! Ние ви вярвахме и ви следвахме. Може би това е нашата грешка! Сега плащаме с главите си!

-         Ще наредя проверка на случаите. Заемете се със задачата за мобилизацията и насочване на частите към определения район!

-         Слушам, господин генерал!

Полковникът остави слушалката и се почувства уморен. Откровеният разговор или страхът, че е подслушван от хората от войнишкия комитет, изпиха силите му. Ръката му се видя омекнала. Едно общо безсилие – физическо и морално, властваше над него и той се остави в ръцете на другите и във властта на времето. В тази безпътица стоя твърде малко. Спомни си думите на генерала, че България има нужда от него и силите и властта му се въмвърнаха. Не чувстваше глад, а в устата му беше заседнала някаква горчилка, която не можеше да преглътне. В очите си усещаше  пак този парлив сърбеж от недоспиването. Натисна копчето в адютантската стая, постоя така няколко секунди, за което време адютантът заставаше пред него. Сега изминаха минути, но адютантът не идваше. Едва сега си спомни за сърце раздирателните викове , които беше слушал вчера. В тях той разпозна гласа на адютанта Фердинанд Симеонов. По тялото му полазиха студени тръпки и пак тази несигурност и страх от неизвестното, от дивата революционна ярост на войнишките комитети! Дясната му ръка потри високото чело, тъпа болка го сепна и той сбърчи кестенявите си вежди. После разтри лице с длан, за да отстрани някакво странно предчувствие или да снеме от лицето си някакъв невидим, но осезаем кошмар.

Защо не идва адютантът? Наистина ли чух вчера гласа му или беше някаква прилика с неговия? Ще проверя, работният ден започна, реши той  и се надигна от стола. В същия момент вратат се отвори бавно. Без да чука, в рамката на вратата застана размъкнат, незапасан войник, с увиснали към брадата остри върхове на неугледни мустаци. Устата му беше широка комай колкото да побере четирите пръста на едната ръка, стиснати един до друг. Левият ъгъл на устата му висеше надолу по- дебел от другия, дъмгосан с една кафява бразда – белег от стара рана. Зъбите му бяха редки и едри, в долния край опасани с пръстен от зъбен камък. Челото му беше съвсем ниско до веждите,което се открояваше под килнатотот кепе назад, украсено с петолъчка отпред, вместо с коронован лъв, както беше прието в казармата. Към слепоочието челото му се сливаше с края на веждите. В сичко говореше в него за нещо уродливо, нечовешко още от външната му фасада. Беше разноглед и като искаше да се съсредоточи перд себе си, той поставяше главата си под ъгъл, 30 градуса встрани от целта. Очите му бяхя големи,, но бялото в тях беше размито и имаше желтеникав оттенък. Мигли на клепките му почти липсваха. Само във външните ъгли имаше по няколко прави, редки косъма – спомен от съществували някога естествено защитни средства на очите. В другата си част клепачите бяха поръбени с възпалени, удебелени розови объзовки. Косата му беше гъста и черна, ниско остригана, което подсказваше , че скоро  е излязъл от затвора. Под закупчания ревер на куртката се виждаше трикольорното бие на модерна офицерска фанелка, специално направено да се носи под куртка. Беше фанелката на адютанта, която полковникът позна, защото те бяха първите, които получиха от тях. Ръцете му бяха груби. Висяха нескопосано встрани, като лявата беше по-ниско до земята, защото и рамото на тази ръка  беше под нивото на другото.

Полковникът се стъписа изненадан от неочакваната среща, но влезналият вече в стаята остави вратата отворена и запита грубо:

-         Оти дзвъниш, бе?

-         Търся адютанта!

-         Онова фашистко копеле ли? Нема да го видиш на тоя свят, ще се срещнете на оня. Язе съм адютантин.

-         Как така, кой ви назначи?

-         Не знаеш ли кой назначава! Партията, комитетът!

-         Тук има отговорна канцеларска работа. Ще се справите ли?

-         М-М, да. Не съм писмен. Това си е твоя работа. Мен партията ми е дала задача, партийно поръчение!

-         Какво сте работили преди това, в цивилния живот?- попита полковникът.

-         Какво! От фашистите можех ли да си намеря добра служба?  Налбантин бех. Подковавах конете на богатите за парче леб и те се подиграваха с мен, ама, свърши се то! Откога чекам това време!...

Зад новия адютант в рамките на вратата застана подполковник Габровски. Той удари токовете на лъснатите си до огледален блясък ботуши и вдигна дясна ръка до слепоочието си. Командирът прие поздрава и го покани да седне., като му съобщи за мобилизацията.

-         Разбрах! – отговори Габровски. – В щаба се получи заповед. Наредих да Ви се донесе за разпореждане.

Подполковникът затвори вратата и седна на един тапициран стол, близо до голямото дъбово бюро, полирано в тъмно кафяво. Без покана, „ адютантът“ се насади в коженото кресло, като започна любопитно да разглежда кожата. Въртеше глава встрани и оглеждаше всичко, което за него бе непознато и ново. Стените на кабинета бяха изографисани с едра шарка на метличини. Той започна да ги разглежда отблизо, триеше с  пръсти, за да провери качеството на боята.

-         Вие сте свободен! – обърна се полковникът към третия и обясни на Габровски, че същият е изпратен за адютант.

-         Освободи ма Червената армия! Ако не беше тя, и сега да съм в дранголника, такива като теб ма вкараха там!

-         Защо сте съден?

-         Набедиха ма, че съм ограбил кооперацията. А язе – за партията, че беше бедна..

Началникът на щаба и двама войници донесоха заповедта за мобилизацията. Полковникът я прочете и даде съответните разпореждания.

-         Габровски, за комплектоването на частите ще отговаряте Вие!

-         Слушам! – отговори той отсечено.

-         Сега – на работа, господа! – нареди командирът и отвори  чекмеджето и извади папка с преписки. Когато хората от щаба и Габровски излязоха от помещението, пред вратите вече чакаха тези от полковия войнишки комитет. Те влязоха, без да поискат разрешение. Един от тях смигна на адютанта и той извади от пазвата си заредения си парабел. Беше пистолетът на Фердинанд Симеонов.

-         Полковниче, напред! Мамицата ти фашистка! – изсъска грубо той.

 

8

Всекидневните грижи подгониха човешките сенки от рано по улиците. В редкия мрак хората се разминаваха, без да се поздравяват. В светлите кръгове на уличните лампи се появяваха силуети и изчезваха в тъмните полета между електрическите стълбове. Баба Райна беше изминала известно разстояние, движеше се бавно, с леко навеждане надясно, където в коляното от години наред я съпътствуваше неотминаваща болка. Гуменото топче на бастуна поскърцваше глухо по тротоара.Тя не го вдигаше, когато го местеше, а леко опираше в земята долния му край, с което помагаше на болния си крак. Една щипка от белите и редки коси, свити в тила на кок, беше излязла от кълбото и се полюшваше в лявата и ухо. Дясната и ръка държеше кривката на бастуна. С лявата стискаше до гърдите черния шал.

Старата жена преминаваше третия светъл кръг, когато от четвъртия под електрическата ламба, изплува силуетът на млада жена, която препречи пътят и.

-Госпожо Ангелова, Вие ли сте? – попита глухо тя.

-Аз съм, зер. Ти коя си?

-Звезда,жената на Ферчо, адютанта на Вашия син.

-Тъй ли? Не те познах. Нали знаеш, че не виждам добре, повече вярвам на слуха си. С него откривам идването на Сашо между сто души. Неговата стъпка различавам винаги. Тридесет и пет години тренирах по няколко пъти на ден и никога не се излъгах...Ти дъще, къде така рано?

-У вас отивах. Втора нощ Фердинанд го няма. Звънях по телефона, но ми отговаря цинично един груб мъжки глас. Държи се неприлично, това не е било никога така. Страхувам се за живота на Ферчо. Цяла нощ слушам откъслечни изстрели, казват, че убивали хора...

Младата жена се разхълца поривисто, като опря чело на старческото рамо. Прегърна бабата с двете си ръце. От нея очакваше помощ и закрила.

-Знам ли,..той беше толкова добър, но...помогни ми,питай господин Ангелов, той знае всичко!

-На мен кой да помогне, чедо? Ти търсиш мъжа си, аз търся сина си. Само тоя над нас – старата държеше в дясната си ръка бастуна, а преметва през рамото на Звезда и изправи лице към небето. В синия купол се показа небесна красавица. Надяната в огромен виолетов пръстен, тя надниква през пролука между два сиви облака и изчезна отново.

- Той вижда всичко и всичко знае, но мълчи! – едва сдържайки риданията си, продължи старата.-молих се цяла нощ на Господа. Оставих кандилото да свети. Някои, които умират без свещ, имат нужда от светлина!...Нашите не убиваха без съд и присъда, без вина, но сега е друго време, с други хора...Тези...не знам! Те нямат Бог и цар, нямат родина. От тях ще очакваме само лошо! Имат една партия – сбирщина от утйките на обществото. От такива хора не очаквай нищо добро! Хора, които не са добри стопани, добри съпрузи и бащи, които нямат Бог и вяра...що ще искаш от тях..

Тези думи струваха страшно усилие на 78 годишната жена. След тях тя почти се облегна на гърдите на Звезда. Тялата и опря в топлата и пълна пазва на младата жена и двете, прегърнати, заридаха заедно – едната за син, другата – за съпруг, а двете заедно – за България.

-Сълзите облекчават, но не помагат! Да вървим, чедо! – педложи старата.

-Къде? При кого?

-

Там, където ги изпратихме. В казармата.

-Ние не знаем дали са там?

-Има хора, които знаят! Ще питаме. Аз искам да видя сина си. Майка съм и имам право на това.

-Може би са вече в затвора или?

-Какво значи това „или“?!...Убити ли, мислиш? Защо?...Какво лошо направиха? Затова, че ги спасяваха от разстрел ли?

-Да, майчице! Убити или хвърлени в Дунава или в някоя яма...Защото са хора от друго време и не познаваха това, което идваше насреща! Не познаваха комунизма! Децата се раждат ангели, а после стават демони! Денят се ражда чист, а винаги гасне в мрак.. В града се говори много за убийства!

-Знам, Звездо! Всичко знам! Но те не заслужават това! Те са невинни и, ако умрат, ще УМРАТ ПРАВИ! Ние трябва да знаем къде са...

Широкият железен портал на казармата беше отворен. Отворена беше и единичната врата на будката до караула. В двете посоки през входа непрекъснато се разминаваха хора – едни цивилни, други – военни – и всички бързаха. Постовите бяха трима: войник, гвардеец и подофицер. / към 20.09. 1944г, поради взети мерки за сигурност, в казармата постъпиха невоенно обучени, но верни на партията млади хора, които бяха наречени народна гвардия. Задачата им беше да предотвратяват евентуален преврат или някакъв друг удар.б.а/

Войникът беше облечен по изискванията на правилника, гвардеецът и подофицерът бяха с разкопчани яки и вместо лъвчета, на кепетата си бяха сложили петолъчки, вместо трикольор, на лявата си ръка бяха сложили червена лента.

Двете жени пристъпиха плахо към портала. Звезда беше застанала от дясната страна на старата и я държеше под ръка. Войникът ги позна. Беше ги виждал много пъти. Изпъна едва забележимо гърдите си напред, с което искаше да каже: познах ви. Мойте почитания!, но не можеше да направи нищо друго. Погледът му сякаш казваше нещо, но то остана не разбрано.

Когато двете жени направиха няколко стъпки навътре в двора, гвардеецът запита грубо:

-Вие, къде така рано? Войниците сега закусват. Връщайте се! При кого отивате?

Звезда мълчеше и все по-здраво стискаше ръката на бабата.

-При сина си! При полковник Ангелов – каза твърдо баба Райна.

Гвардеецът  и подофицерът се спогледаха учудено и не знаеха какво да кажат. Войникът застана между тях и заразпитва, коя от тях каква е.

-Така ли? Заради младата и старата няма да пуснем! – реши той.Излезте извън оградата! Ще доложим за вас и тогава ще решаваме...и избута почти насила жените навън.

-Как може? Синът ми е командир и искам да отида при него! – упорстваше майката.

-Мълчи, дърто! Може! Всичко може! За комуниста няма невъзможно!- обади се гвардеецът. – Свърши вашето царство. Сега времето е друго! На народната власт! Вчера беше едно, днес – друго. Преди малко беше нощ, сега е ден. Какво се чудите!

 Гвардеецът още не беше свършил обяснението си, когато двама въоръжени с автомати, изведоха от двойната врата полковник Ангелов и го натикаха в една от страничните стаи на пристройката, която служеше за склад на интендантството. Майката го видя преди вратата да се затвори зад него и извика с отчаян глас:

-Сашо!...Сашо!...Синко!...

Арестантът чу познатия глас и се обърна към вратата на портала. Видя как майка му грохна в краката на Звезда, опита се да се обърне назад, но един от охраната го блъсна с приклада в гърба и заключи зад него тежката врата.

Припадъкът на старата смути присъстващите край портала. Притекоха се на помощ да я изправят. Една жена я плискаше с вода, а Звезда и разкопчаваше пазвата, за да я лъхне свеж въздух. Войникът обади за случоя по телефона. Съобщението бе прието от новия адютант и след малко той дойде на местопроизшествието. Кепето му бе пернато вирнато високо над ниското чело и под него стърчеше остра четинеста коса. Устата му беше широко отворена и редките жълти зъби се показваха с цялата си грозота.

-Какво, ма?Що са кривиш такава? Сеир не щем! Маайте се оттука!

Звезда настръхна от страшния му вид, вгледа се в него и под разкопчаната му яка позна блузата на мъжа си. Хвърли се върху него като пантера и хвана бието с дясната си ръка. Започна жестока и срамна борба. Адютантът я блъскаше, но жената не се пускаше.

-Мъжът ми!...Блузата му!...

Гвардеецът се притече на помощ на адютанта и я дръпна за рамото силно към себе си. Тя се отдели от него, но в ръцете й остана една част от предницата на блузата и бието, гарнирано с плетен трикольор.

 

9

Дисциплината в полка падна до най- ниската точка. От складовете на ротите и дружините се изнасяше скришом всичко, което можеше да служи на една гладна и гола тълпа.

Габровски се занимаваше с мобилизацията и експидирането на комплектованите части за дислокация в околностите на Ниш. Мястото на командира остана свободно, макар че кабинетът беше отворен и гузни съвести тършуваха из чекмеджетата, за да търсят и унищожават уличаващите ги досиета. Това безвластие се почувства и от гражданите. Почувства го и съветското командване и майорът от разузнавателния отдел на Трети украински фронт се настани в една от стаите на щаба. Той фактически замести Ангелов – нареждаше това, което беше нужно. Изпълняваха всички: действащи, запасни, гвардейците и войнишките комитети, като всеки имаше свой периметър на действие, след като Ангелов изгуби властта в полка.

За респекта, който всяваше  руският майор от ЧК, спомогнаха няколко случая на разстрели на червеноармейци за мародерство и за нарушаване на военните правилници. Два от тях бяха за изнасилване на жени. Първият стана в Куб Баир с майката на Спас Димитров, 55- годишна жена, а другият – в раѝона на гарата, където потерпевша бе Е.Г.

-За да имате войска, ви трябват две неща: командири и дисциплина! – заяви съветският майор Турецков на секретаря на околийския комитет комитет на комунистическата партия.

-Всички офицери са от старата власт! Ние, комунистите, нямаме офицери.

-Тогава защо ги убивате? Използвайте техните знания и опит и, когато имате свои – ликвидирайте това, което не е ваше. Ние свършихме същата работа през 1918 –а в отделни случаи това съществува и сега. Воюват успешно, а който от тях се опитва да ни изневери, за него има само една отплата – смърт!

-Нашите офицери не желаят да служат на комунистите.

-На България желаят ли?

-Да, на нея служат!

-Това е прекрасно! Използвайте национализма им!

Нашите също служат на Русия, но тя е съветска. Така всеки намира своето удовлетворение. Не забравяйте – зад тях са политическите командири, те са очите и ушите на партията. Сега вие имате същото. Можете спокойно да използвате старите. От вас, като комунисти, като комитет, ние искаме дисциплина и помощ с войските си. Нашата кръв изтече в тази жестока война, дайте малко от вашата, която засега беше запазена...Иначе! – той хвана дръжката на нагана и припомни: - Я комендант!

 Чекистът каза на хората от Околийския комитет на БРП/к/, това,което те не знаеха или не вярваха: че господар на военното,политическото и икономическото положение в страната не са те, българските комунисти, а хората от Съветският Съюз. Каза го открито, твърдо и демонстративно напусна заседанието, като остави хората около дългата маса в пълна безизходица и неведение. Мълчанието след неговото излизане продължи дълго. Най- възрастният от комитета изгледа другите изпитателно и като в просъница каза глухо:

-Едни си отидоха – те искаха! Други дойдоха – тези нареждат! Ще трябва да слушаме и изпълняваме, ако не желаем да застанем до кола на стрелбището.

-Бай Трифоне, сега е война! Умуване няма!

-След войната ще бъде същото. Както започне, така върви!

-Трябва да използваме техния опит. Човекът каза:използвайте старите офицери! Ако останат живи след войната, ще им търсим сметка за миналото. Ние какво направихме? Напълнихме траповете с пагони!

-Ще подходим по нашему, по революционному. Ще ги разделим на три категории: първите, които са заплаха за нас, ще изчезнат в безотговорните дни на революцията, вторите, които можем да опетним с нещо ще изправим пред Народния съд, третите- ще използваме във войната и, ако останат живи, ще получат заслуженото! – предложи секретарят и останалите единодушно вдигнаха нагоре грубите си ръце.

-Решено! Така го записваме! За изпълнението отговаря другарят Недялков, завеждащ военния отдел – довърши секретарят.

Решенията на партийната организация ставаха закони и всеки се подчиняваше. Останалите три политически организации, участнички в Отечествения фронт, разбраха твърде късно това, когато въжето се затегна около шията на политическите им водачи. Някои от тях се опитаха да не ги зачитат, искаха да налагат свое мнение, но получиха следният отговор:“Ние дадохме за властта кръв и няма да я делим с никого. Който не е с нас, е против нас! Нека се дистанцира, за да не патят с него други.“

Водачите на Българския земеделски народен съюз бяха Г.М. Димитров и Никола Петков, които оспориха водачеството на комунистическата партия. Те искаха равни права в управлението на страната и самостоятелна листа в предстоящите избори, за да се възможност на българския гласоподавател да избере по своя воля и желание политическата организация, за която желае да гласува.

Въпросът с корупцията в полка нашумя. Това се свърза с арестуването на авторитетния полковник Ангелов и комитетът възложи на Недялков да се заеме със случая. Малограмотният партиен деятел не можеше да направи друго, освен да се скрие зад някой от авторитетните военни и за целта избра Габровски

-Господин подполковник, като член на ОКна БРП/к/ и завеждащ военния отдел, имам поръчение да ви предложа да поемете отговорността за реда и дисциплината в полка.

-Как так? Господин Ангелов не е уволнен! При нас промени се обличат във заповеди

-Това, което е било при вас, вече го няма! Важно е какво е при нас! Бюрото има становище по въпроса. Действайте! В противен случай ще ви търсим отговорност, това значи да ви изпратим в Кръстата казарма..

-Разбрано! – отговори Габровски без желание.

-Господин Габровски, позволих си да ви дам един съвет, макар да съм по- млад от вас. Ако го запомните, ще ви бъде само то полза.

-Слушам ви, господин Недялков.

-Свикнете с промяната на времето! Разберете, че комитетите на партията на своя територия са държавната власт. Всичко друго е формалност! Ако бяхте отказали упорито, имам правата да възложа това на друг офицер, а вие да отидете при полковник Ангелов. Той е толкова виновен, колкото сте и вие.

Габровски не ббеше свикнал да му се говори така и по сухото му лице се появиха червени петна, сякаш по страрните му горяха удари от широки плесници. Тънките му устни прилепнаха плътно към челюстта и брадичката му трупна нервно. По челото му като тънки върви се наредиха хоризонтални бразди. По плещите му полазиха студени тръпки. Острият му практичен ум работеше светкавично като кибернетична машина, която решаваше най – сложни интеграли. Нежната му костелива ръка, под кожата на която прозираха кръстосани сини жилки с малки възли на ставите, остави писалката в червената мраморрна мастилница и той се вгледа в очите на събеседника си. Недялков беше от онези хора, които са освободени от всякакви морални, религиозни и нравствени задръжки.

Средно висок,слаб, с изпъкналопо средата чело, подобно на кози череп. Брадата му, силно разделена на две от дълбока бразда в средата, която той често оставяше недобръсната в дъното и една черна ивица от косми личеше отдалече, като белег от вежди. Отблизо черната бразда изглеждаше отвратителна, защото кожата му беше мазна и в долния край на браздата, която завършваше с разширение, се събираше кална пот.

Очите му бяха черни като маслини, но малки за голямата му глава. Те лукаво примигваха в основата на сплестнат нос, в долната част широк, колкото голям син домат, изпъстрен от следи от шарка: ъглите на устните му висяха надолу под прав ъгъл, където често се стичаше слюнка и той я бъреше с опакото на ръцете си. Устата му беше издадена напред и остра като на ловджийски пес. Точно отпред липсваха два зъба и когато говореше силно, от продуктите се показваше езикът и хвърчаха пръски върху събеседникът му. За този си външен вид и за заради жестокия си характер, той основателно беше получил прозвището Звяра. Трудно би го открил човек в града, ако питаше за истинското му име, прякорът му беше известен в окръга.

-Приемам, господин Недялков! Но временно ще водя полка и в бой! – отговори Габровски.

-Точно така! Ще се биете! Това е вашата професия! България и Партията  очакват от вас победи! Ние оставаме тук. Тук също е фронт. Ние воюваме с остатъците от фашизма и трябва да доведем борбата до победен край!

 

 

10

-На народен офицер посягаш,а! Ще ти кажа кой съм! Мислиш, че фустата ще те пази? Не минава това при комунистите! Ще ви довърша до един! Революция е това, ей, какво я мислите! Свърши вашето време! Знам и баща ти кой е – думбазин,търговец, собственик на винарска изба. Ще му видя сметката! – заканително говореше ядосаният адютант и от широката му уста хвърчаха пръски. Левият ъгъл на устата му увисна надолу, кафявият ръб на белега стана мораво червен от притока на кръв. Главата му заемаше различни палажения под ъгъл, тъй като не можеше да се съсредоточава фронтално от късогледството си. Четината на ниското му чело се изправи нагоре и повдигна гъстите вежди под които злобно се въртяха големите очи сред мътно жълто поле. Удебелените ръбове на безмиглените клепки примигваха бързо и той изглеждаше жалък и страшен. Дясната му ръка закопчаваше куртката под яката, за да прикрие оголените си гърди, където беше изчезнала част от фанелката на Фердинад, а лявата, с по-ниското рамо, увисна на височината на коленете, свита заканително в голям юмрук.

Звезда, още един мъж и две жени държаха припадналата баба на ръце смазаана от голямата мъка и от годините. Успокояваха я, а тя стенеше непрестанно и повтаряше името на сина си:

-Сашо!...Сашо!...Боже!..Защо наказа добрия ни народ с това нечувано зло! Ангел мой Щ е те видя ли отново? Защо не умрях вчера, Боже!

-Бобо Райна, стига! Да си вървим! Майчице, аз от тебе исках помощ...Зная, за мъж боли, но за син болката изглежда страшна! – зарида младата жена, като обви с ръце ръменете на бабата.

Звезда остана така, като стискаше здраво откъснатото парче от фланелката на Фердинанд, гарнирано с плетен трикольор. Тя разтвори длани, за да го види отблизо. Устните и се свиха в тръпка за целувка, но си спомни, че беше лежала на гърдите на онзи омразен човек – убиеца на мъжа и...Старата я притисна с лявата си ръка, а с дясната търсеше бастуна. Той беше паднал в краката на хората, една жена го подаде и оправи белия кичур коса, който се беше разсеял над лявото и око.

-Звездо, ти ли си? – запита тихо старата.

-Аз съм. Кажи!

-Нямам сила. Помогни ми до вкъщи. Знам, и ти имаш болка, но майчината е страшна!

-Звездо, и аз ще помагам от другата страна – предложи една от жените, като помогна да я изправят.

-Ти коя си? – попита старата.

-Зора, жената на поручик Тодоров.

-И ти ли си като нас? И той ли е като тях?

-Не сме сами, госпожо Ангелова. Като нас и като тях сега са хиляди.

-Какво чу за него?

-Нищо, освен, че е арестуван. Донесох му бельо и взех мръсното...

-При теб ли е старото?

-Да, в чантата е.

-Виж, има ли по него петна от кръв и някоя бележка.

Като чу за петна от кръв, жената на поручика се сепна и изпусна лакътя на бабата.

-Защо петна от кръв? Арестуваните бият ли ги?

Настана мълчание. Старата заклати глава, белият кичур се отдели отново и трепкаше над рамото и, полюляван от есенният вятър.

-Милата ми! Невинни деца! Не само бият, но и убиват!

-Боже мой! Какво са виновни те, че една влас се сменя с друга?

-Виновни са..И ще плащат вината си твърде скъпо...

Тинка беше изпратила децата на училище и гледаше през отворения прозорец как две гугутки триеха човките си една в друга и потрепкваха с криле в любовно опиянение.

Любовта, това възвишено чувство, не липсва и при животните, си мислеше тя. При кого е по –чиста и непринудена любовта? При хората или при животните?  Защо в живота на хората има неща, които хвърлят сянка върху това свято чувство, върху тоя възвишен порив! Втора седмица от смяната на властта – едно събитие, което не ни засегна, но то уби у Сашо желанието за тази нежност...

Няколко пчели жужаха весело и кацаха от грозд на грозд, като предпочитаха черните мискетови зърна, бяха открили за себе си предимствата на този сорт пред другите.

Така сме и ние, хората, стремим се към по-доброто, продължаваше да разсъждава младата жена, навел глава към единствената роза сред букета от други цветя, сияещи в кристалната ваза. Острото и носле трепна от нежното ухание на аромата. Тя въздъхна дълбоко като плакало дете, на което майката е избърсала сълзите с целувка...

Шум от човешки стъпки подплаши гугутките и те политнаха едновременно на запад. Пътната врата се хлопна и тя изненадана видя клюмналата глава на свекърва си, която се връщаше, подкрепена от две млади жени.

 

11

В първите дни от заеманета длъжност, Георгиев облече една войнишка куртка без пагони. Отначало тоя отличителен белег за звание и чин му се виждаше нещо отживяло. Една противна традиция на омразното минало, но това не трая дълго. Войнишката куртка му се видя неподходяща за длъжността и той отиде в дружинния склад, където ключар беше негов съкварталец – стар познат, с когото бяха съдени за кражба в една и съща година.

-Налъм! – провикна се той в рамките на вратите. – Тая въшкоберница не е за титлата ми! При мен идват видни хора, язе миткам насам-натам, та рекох – дай да ги метнем за някоя баш офицерска! На тая пагон и не иде! Язе съм си намерил – от един от тия дето ги утепахме, рекох да ги закача като ората, ама на нова дреа!

-Гривна, за тебе винаги готов! Е тая бала тука – тука са най- добрите нови. От нея давам на свойте, а на другите – носено.

Адютантът хвърли старата куртка и започна да облича една след друга нови, мъхести, вмилисани на нафталин дрехи. Докато се събличаше и обличаше, той заставаше с гръб към ключаря, за да прикрие скъсаното фланелче, което беше закърпено грубо с кафяв плат. Ключарят го видя отзад и завистливо възкликна:

-Ей, Гривна, кого съблече, бе, аратлик? Много ми аресват, ама другите ме предварили. Препитах задържаните, ама те все с бели ризи, и без яки. Язък!

-Голема работа! Мен случайно ми попадна...

-Айде, айде! Не на мен тия номера! Разбрах – видял си сметката на Ферчо и гол си го изпратил..

-Нема да го обличам в коприна, я! Гол се е родил, гол си е отишъл...

-До тук добре си се наредил, ама, ако можеше да пипнеш и невестата му, ще ти кажа, аферим! Каква яребица е, да знаеш! Има ли 221 нема ли – не знам, но е нещо рядко! Разбрах, че е ходила при доктор за деца. Не може да фане,кае...

Георгиев трепна хищнически като чу информацията от другаря си и започна да обмисля фантастични планове.

-Ей, Гривна, мани жените, ами да ти кажа нещо по- важно сега. Прибирам се в къщи  на стъмване миналата вечер и един наш другар ме пита: Налъм, кае, къде така рано?Прибирам се, изморен съм,рекох . Изморен! Сега е жетва, власт, установяваме! Нема спане! Имаш ли оръжие? – ми прошепна в ухото. Имам! – рекох. А патрони?. Имам 30 парчета! Ела с мен човек да станеш, рече. Дека ша ма водиш,питам. За пари, кае, при фашистите..

Като чух пари, сърцето ми се разигра и тръгнах. Ха при тоя, ха при оня! Викнем го на двора и кажем: За новата власт требват пари. Ха да те видим с нас ли си или си враг! За враговете куршум! – и му покажа парабела..Според ората – по 50, по 70, по100, друг – по 150, до 200 хиляди вдигахме! Нали ти казвам – според човека и цената. Докато го агитираме, цевта го подпира в ребрата! Ората обичат таа власт и партията, и дават!

Ако некой се опъне, подкараме го десетина крачки и той изведнъж рече: Ще дам, ама нямам толко!..Човещина! – и намалиме, не сме се трудили за тех, я! Колко даде, се е кяр! За три – четири часа беше цялата работа и аз се прибрах с 300 хилядарки. Оня изедник двойно повече взе! Това ми било другар! Нема вече да го викам!Язе, кай, та вода, на занаят та уча. Чиракът по- малко получава! И я кво да права – приех! Ама още ма боли сърцето, че загубих 150 хиляди! Ами, ако бех спал па до жената – кво?

-Ей, Налъм какви ги приказваш,бе! А, ако се разчуе? – запита Георгиев?, отдавна излязъл от фантастичните си кроежи около младата жена.

-Къде ще се разчуе?

-В партията, в комитета?

-Всички ходат! Всички суровакат! Сутрин се прибират. Не спът другарите и станаха хора! Кой го е страх и спи – остава сиромах. Революция е това, батинка! Нова власт! Всичко требва! Четирдесет безотговорни дни ти дадоха хората, в които можеш д а убиеш кого си искаш! Сега да използмаме, че времето не чака! Стига сиромашия!

-Брей, майка му стара! Затова ли като се обадих вчера в комитета, те заболи глави в бюрата и спът...

-За това,зер...

-Питам ги, така на шега, де, това да не е хотел, та спът, а един вика: „Как да спиме? Власт установяваме! Революция!“

-Те това е революция! Кой над кого може! Така е било и при братушките, има от кого да се учиме!

-Дадено, Налъм! Жив да си, ти си бил чудо човек! Дай, да те цукна! Да знаеш каква сиромашия ма мъчи! На бакала дължа 4000, ама пада малко фашага и си трае, още дава вересия. Язе не мисла и да му ги давам, ама само той ли е?Ей, ако се вида с малко парици, може и търговия да завърта, кой като мен..Власт, па власт! Да ни е жива и здрава майката- партия! Без нея сме нищо!Ами, ако некой се опре и не дава?

-Зимаме го с нас и ...в некоя яма! Ще се разчуе на другия ден и ще видиш какъв берекет ще падне! Дават хората, ей! Споменеш ли партията, всеки дава!

-Къде ще обикаляме? – вече напълно готов попита Георгиев.

-Ще минем из долните села, където не ни познават хората. Аз знам кои са паралийте, имам списък за всяко село. Без план комунистът не работи! Нали така ни учат в партията? Всеки трябва да знае какво ще работи за седмици напред. Знаеш ли колко труд хвърлих, докато разбера къде има пари!Гледаш го некой – нищо и никакъв, ама пълен с пари, като куче с гниди. Всичко съм проучил! Вземи си чувал или торба!

-В чувал ти казвам! Ти не отиваш на пазар да продаваш овца или теле, а да свиеш няколко хилядарки и – готово! Тука се играе на едро! Нали ти казах: некой хвърли сто хиляди, дрег – двеста и така торбата се пълни. Вземи чувал ти казвам. Така правят всичките!

-Тая вечер, хич да не е, половин милион ще падне! – Георгиев хвана приятеля си за раменете, покри лицето му с целувки, разтърси го силно и възкликна:

-Виж ти! Виж как печелят хората и знаят що са лежали по затворите!  А аз дремя в казармата и се ядосвам с фашистите. Налъм, братко, язе съм скромен човек – сто хиляди да спечеля тая нощ, като мен друг нема да има, за кум ще те имам...

-Казах ти: утре си богат! След една седмица си милионер!

-Хайде, какво чакаме! Да тръгваме! Да тръгваме!

-Да не викнеш и некой друг,ей, Налъм! Убивам те! Защо да делим на три, като може на две!

-Разбрано – два часа преди залез слънце!

-Айде, смърт на фашизма! – каза адютантът за поздрав, закопча новата дреха, която взе от склада и с нетърпение очакваше слънцето да слезе над старите липи. Прегледа парабела, зареди пачката, вкара в канала патрон за всеки случай..

 

12

-Мамо, какво се случи, да не те е блъснал някой? – питаше уплашено  Тинка.

Плаха скръб скова устата на младата жена и те мълчаха посърнали. Големите кадифени очи на Звезда се къпеха в сълзи, а долната – устна трепкаше скръбно.

-Блъсна ме, тук, в сърцето! – простена старата и притисна гърдите си с дясната ръка. – Тая картина, що видях!..Сашо, синът ми, арестуван...

Тинка сви двете си ръце в юмруци и захапа палеца на дясната, за да не измика. Зъбите и се врязаха в месото, но тя не усети болка. По долната и устна се спускаше алена струйка. Бледа плахост пребради лицето и. От очите и течаха сълзи.

-Боже мой! Какво искат от него? Кому направи лошо? Когато разкриваха кражба и задържаха крадеца, той не спеше по цели нощи. Тъгуваше за тях, макар да бяха с престъпни деяния. Обичаше войниците. Спаси шестима от една конспирация от смърт. Единият от тях е тук, работи в комитета. Ще отида при него!

Сашо, къде си обич моя? Ти обичаше България повече от децата си. Служеше и честно. Това е вината ти! Нима това е престъпление? За това ли ще ти искат смърт? Престъпление било да обичаш родината си!..И да и служиш честно!..

Тинка плрегърна свекърва си. Това беше може би единствената прегръдка, която получи старата, напоена с много скръб. От нея тя усети в студенато си тяло топлината на малко обич.

-Зоре,Звездо, да влезем в къщи! – предложи старата.

Тинка беше проветрила хола на приземния етаж и беше сложила във вазата свежи цветя, които ухаеха на младост. Така правеше винаги, когато очакваше мъжа си, той обичаше това. Баба Райна седна на дивана, като се наклони на дясно и се опря на лакътя. Бастунът се търкулна на килима и хлопна тихо. Белият кичур коса се спусна напред, за да прикрие ужаса, който беше изписан на лицето и. Двете гостенки седнаха на тапицираните в зелено столове. Звезда опря лакът на тежката баварска маса, с другата ръка подпрря глава и зарида, като притискаше до гърдите си парчето плат, откъснато от фланелката на Фердинад. Тинка застана зад нея, наведе глава до нейната и заплакаха заедно.

Първа се съвзе Тинка. Тя изтри лицето си, оправи с ръка коси, прегърна Звезда и каза:

-Стига, Звездо! Ще си дойдат, не плачи! Мъжко време! Освен това, те са офицери!

-Ферчо няма да си дойде!...То  е...убит!

-Как ще убият невинен човек? – запита възмутено Тинка и започна да разсъждава. Нали трябва следствие, съд,защита,обжалване и чак тогава...

-Убили са го, сестрице! Ето, фанелката му облякъл убиецът! От гърдите му смъкнах това парче! Бих го целувала, но го умърсил, простакът! Щом е взел нея, значи го е погребал гол! Така ще бъде! Невинните ще изчезнат без съд, защото няма в какво да се обвинят..

Тинка се отдръпна уплашено като видя парчето плат. Такава фанелка имаше и нейният мъж. Тя е била прала и гладила

-Такива фанели има хиляди. Те са поръчани специално за под куртка. Такива имат и полицейските офицери. В складовете има нераздадени, може би тази е от тях – заключи Тинка, облекчена от сълзите.

-Не се лъжат очите ми! Аз най- много искам да е така, но ето- тя показа бието,- около шията му беше широка и аз я стесних с този червен конец. Два пъти го обиколих като подгъв и края завързах в подгъва на рамото. Завързах го два пъти!

Звезда развърза двойния възел, с което доказа съмнението си. Останалите мълчаха пред това доказателство, а тя зарида отново.

-Зоре, ти каза, че носиш мръсното бельо на мъжа си. Разгледай го. Виж дали има по него кървави следи, може и бележка да има. Така правят арестантите – обясни старата.

-Но то не е чисто. Може да има въшки. Нали са в мазите, там има всякакви! – смутено искаше да откаже жената на Тозоров.

-Нека има въшки. Те хапят, но не ядат. Само хората се изяждат помежду си! Дай, Тинке, един вестник и – над него! – настоя баба Райна.

Когато развиха бельото, по ризата и гащетата имаше прави бразди от кръв, така, както са падали тояги и под тях се пукала кожата на инквизирания. Четирите жени заплакаха отново. В джоба на гащетата намериха свит на топка малък лист хартия. Разгъна го дълго между пръстите си, защото много пъти бе мачкан, оправи го и прочете:

„Мила, не бой се! Страшното мина! Инквизицията беше без всякаква вина. Няма да ме съдят. Няма причини. Тогава може на фронта...Тук идват нови и нови. Много от тях не познавам. Едни излизат и не се връщат. Тези, които познавам са Божилов, майора на фронтоваците,Ферчо,подофицерът Стефан Младенов, Цветан Макшутов, Първан Кръстев. За други не си спомням. В нашата стая са тези. Когато могат да бъдат уличени в нещо, ще бъдат съдени. Нужно е зрелище! Ако ти искат пари – нямаме. Иди с децата на село! Изпрати ми някоя фланела, нощите стават студени.

                                                                              Целувам те

                                                              Твой Т.Т / Трифон Тодоров/

Удавник за сламка се хваща. Това „не се завръщат“ се разбираше двояко и трите жени го тълкуваха в най- благоприятния случай – в смисъл, че ги заделят за други карцери. Всъщност, в себе си вярваха на това, че е искал да каже „ убити“, но от мярката за безопасност, не може да каже друго.

Звезда избухна в нов пристъп на плач, като стискаше глава между дланите си. Плакаха дълго. Плакаха и останалите. После двете гостенки си отидоха. Тинка ги изпрати до пътната врата, а баба Райна ридаеше на дивана като простреляна вълчица.

13

Октомврийският ден гаснеше в слънчева позлата. Перчемите на нерязаната царевица се полюшваха леко, като задрямало безбрежно море. Към селата се точеха коли, натоварени с мамули и пътищата личаха отдалече като огромни влечуги. Над тях, изпод краката на животните и колелата на каруците се утаяваше сива пепел.

Налъма и Георгиев, възседнали велосипеди, откраднати пред една сладкарница, поеха към ширналите се из равнината села. Налъма караше добре, но Георгиев пишеше големи осморки и често падаше в страничните канавки, като псуваше не себе си, а колелото, защото не вървяло в гладкия коловоз.

-Налъм,струва ми се, че кърмата му е крива, бега на ляво?

-Криви са ти ръцете! Нали затова е кърма, да го управляваш...

-Абе, не е както требва. Соча го надесно, оно върви налево!

-Май ти не си като хората! На лево,зер! Сега цел свят върви налево! Може да е некой наш човек, на некой комунист, от него така е научено..Виж, моето върви накъдето го насоча.

-Къде ти в комунист колело, бе! Нали ни знаеш какви сме голтаци!Добре, че дойде тая власт, да се съвземем, иначе умираме от глад! На некой фашист е, на некой богаташ! А после какво ще правим с тях?

-Какво? Да не мислиш да ги връщаме? По една боя отгореи край!

-Таман с него ще хода на работа. За длъжността ми бива и нещо повече, но като нема, и това е добро!

-Бива, ама да се научиш да караш както требва, ама нали за трети път лова в ръцете си такова криво железо.

-Взе ли чувал?В какво ще слагаш парите?

-Взех двукрака торба. Тя събира колкото чувал. Ти пари ми дай! Язе у пазва ще ги тикна..

-Пазвата е женска работа. Нашето е нещо голямо, революционно!

Преди първото село, към което двамата печелбари се отправиха имаше лек баир и колелетата вървяха трудно в пепелта. След няколко падания в страничните дупки, Георгиев започна да бута колелото, което беше от дясната му страна. Лявата му ръка беше свободна и описваше нескопосани кръгове над коляното му. Кепето бе килнато силно назад и от челото му се стичаха струйки пот. Голямата му уста беше широко отворена и въздушната струя подсвиркваше в редките му зъби. Мустаците отчаяно висяха надолу, а дълбоката бразда на брадата му, където винаги имаше влага, беше окъпана в сивкава прах и сегиз-тогиз от нея капеха капки кална пот.

Над селото полази синкав здрач и двамата отбиха встрани колелетата. Излегнаха се на пасището за почивка и уточняване на акцията. Налъма преглеждаше списъка на лицата, които трябваше да обходят, като срещу имената поставяше и цифрата на сумата, която трябваше да вземат. Близна края на молива, както правеше преди това, когато беше съсредоточен. На езика му остана едно мастилено петно от химически молив и той плю встрани.

Лекият ветрец подгони слянката и тя се лепна на брадата на Георгиев, който не я забеляза и тя остана да виси, докато не падна сама. Съзнанието и усещанията на Георгиев бяха съсредоточени в предстоящата акция. Той беше поставил главата си под ъгъл и оглеждаше хубавите двуетажни къщи на заможните селяни. В отделни моменти, пак така, под ъгъл, надничаше в списъка на другаря си и се чудеше на големите цифри, които пишеше оня срещу имената.

-Гривна, горе-долу както съм го набелязал, ще паднат около шестотин хиляди. Доволен ли си от триста?

-Човек като няма грош, и от малко е доволен. Толкоз пари не съм сънувал! Ама да видим как ще ги изскубем от фашистите?

-Ти приготви патлака и ще подпираш в ребрата, агитацията е моя работа!

-Налъм, гледам тия големи богатски къщи и се чудя как живеят богатите фашисти?

-Утре като осъмнеш богат ще видиш!

Мракът се сгъстяваше бързо и двамата изчакаха хората да се приберат по домовете си. От близкия път се чуваше конски тропот, пляскане на камшик във въздуха и мелодично отпяване на колелетата. Двамата иманяри обърнаха поглед към пътя. Георгиев пак така под ъгъл гледаше в една посока, а виждаше в друга. В здрача се показа файтона на един от най-богатите селяни, който се връщаше от полето.

-Налъм, тоя фашага кой е?  Ще го сурвакаме ли?

-Не го познах..

-Тогава къде ме водиш?Нали уж всичко знаеш, план имаш?

-Е, и да съм пропуснал някого, ще го посетим утре! Има още двайсетина дни, колко къщи ще обходим..

-Айде, не изтрайвам! Сакам да видя как ще тръгне! – подкани Георгиев.

-Тръгнем ли, спиране нема! Сега – малко репетиция. Требва агитация. Да се обясни за кого дават пари, на кого ги дават. Да знаят, че тая власт е народна, а не буржоазна, както преди. Ще им обясним, че в нашата програма пише, че всички сме равни. Колко има един, толко да има и другия. Така като им се обясни, те се отпускат и по-дълбоко бъркат в кесиите.

-Ти полудя ли бе,Налъм? С акъла ли си или не си? Нема да правим събрание, та толко да приказваме! Нали парите са за нас, за каква народна власт да приказваме? Ние нали знаем, че властта е народна, вестниците само това пишат, оти да повтаряме! Направо – дай пари! И толкова!

-Не ме разбра, Гривна! Требва подход с хората. Душата му вземи, ама с подход! Леко, с памук, така по- малко боли!

-Какви ги бръщолевиш, сега е революция! Никакъв памук!

-Ти как предлагаш? – запита Налъма.

-Късо. Викаме го тихо и кротко. Щом дойде при нас, опирам цевта в ребрата и казвам: Пари дай, мама ти фашистка! Иначе ще ти светя маслото! Така той няма кога да умува и ще даде. Това е революцията!

-То, пак така, ама - където се наложи. Ако е така – отведнъж, некой може да се развика и всичко пропада!

-Ако викне, тия лапи за кво са, да се чеша по гърба ли? Затискам устата и...

-Ти си левак! Аз ще приказвам! Ти за всеки случай бъди готов с парабела. Ако не си доволен, утре ще бъде както ти кажеш!

-Добре,де,добре! Айде да вървим!

Луната застана между два огромни облака и разреди нощният мрак. Селските улици се очертаха дълги и широки. Сред дворовете спяха първи сън големите къщи с трудолюбивите стопани в тях. В полумрака увисналите краища на мустаците на иманяра почти се сляха под брадата му и затвориха в кръг голямата уста, в която стърчаха едри редки зъби. Лявото му рамо увисна силно надолу, или поне така изглеждаше спрямо дясното, което се издигна нагоре, за да може да държи ръката си на парабела в случай на нужда. В този си вид Георгиев изглеждаш уродлив и страшен!

14

Стаята, в която вкараха Ангелов, беше склад за дрехи временно опразнен, за да задоволи нарасналите нужди от арести. Прозорците бяха малки и високи, така че един средно висок човек, за да погледне в тях, трябваше да се вдигне на  пръсти. Подът беше циментов. Встрани, до стената, бяха наредени стари дъски, демонтирани от бетонен куфраж. По тях имаше ръждясали и криви гвоздеи. Стаята беше пълна с арестанти – хора във военно и цивилно облекло. Те бяха така натъпкани, че когато лягаха, за всеки имаше по петдесет сантиметра от нара. За новите нямаше място. Те спяха на смени. Въздухът беше невъзможно мръсен. Миришеш на всичко, което можеше да отделят неизмитите човешки тела, включително и на клозет, защото зад вратите имаше две отходни кофи, които изхвърляха на два дни веднъж. Едното крило на малкото прозорче беше заковано за касата, а другото беше непрекъснато отворено. От външната страна на прозореца имаше гъста скара от арматурно желязо, заковано в рамката. Във всевъзможната смесица от неприятна миризма се открояваше една, на гниещо човешко месо. Нечистият въздух след първото поемане задуши Ангелов. Той се закашля в шепите си. Изтри очи, насълзени от амонячните пари, и уплашено започна да разглежда лицата на арестантите. Оглеждаше ги бавно, мълчаливо и последователно, така, както бе свикнал да прави преглед на строена военна част. Малко то тях му бяха непознати, а него го познаваха всички и се постараха да заемат правилна стойка срещу него. Това беше по стар навик и заради големия му авторитет, с който той се ползваше. Не можаха да го направят само тези, които лежаха смазани от бой.

Пред Ангелов застана човек без пагони, с изпъната офицерска стойка, брадат и нечист. В погледа му блестеше изненада и страх.

-Господин полковник, и Вие ли?

-Поручик Тодоров, вие ли сте?

-Тъй вярно!

-Не те познах!

Арестантите се стараеха да засвидетелстват на полковника необходимото уважение ,като му определиха за легло една сравнително чиста дъска, на която нямаше гвоздеи.

-Оставете! Тук всички сме равни! – възрази той, като остана изненадан, с уплашен вид.

-От кога сте тук?

-Първите са от днадесети септември – отговори Тодоров.

-В какво ви обвиняват?

-В това, че сме служили на България и, че сме създавали в казармата дисциплина и ред! – обясни Тодоров.

-А вие, защо?

-Защото бях командир на полка?

В един от ъглите на арестантската стая стенеше един от скоро битите. Полковникът се вслуша в гласа на стенещият и запита:

-Стенещият да не е фелдфебел Лалов?

-Той е нощес го пребиха! Целият е в рани и бълнува:

Полека в гъстотата на човешките тела, полковникът си проби път и клекна до главата на стенещия. Погледът му беше мътен и плах. По дрехите и лицето имаше следи от засъхнала кръв.

-Фелдфебел Лалов,защо?

-Защото ги защитавахме, когато крадяха от казармата оръжие, дрехи...

-не ги познавахме, това е вината ни! – отговори полковник Ангелов и запита: - В какво те обвиняват?

-Че съм носил знамето на полка и съм ходил с него на погребението на цар Борис ! Било противонародно! За тома ме пребиха и ще ме съдят.

-Ти не си виновен! Аз те определих за знаменосец. Аз те изпратих на погребението на царя. Такава беше заповедта на главното командване: полковите знамена да се поклонят пред царя и да го придружат до гроба. Той беше държавен глава, главнокомандващ армията и патриот от най- голяма величина, затова германците го убиха. Убиха го, защото не даде войска за източния фронт. Това е заслуга, която го издига до висините на национален герой! Неговата заслуга за България е безспорна. Историята ще го потвърди!

-Никой не говори за заслуги. Хулят го, господин полковник! – обясни фелдфебелът.

- Все някога някой ще наппише истината за него. Историята и поколенията ще я узнаят. Ние,хората, имаме гробове, но истината няма. Никой не може да я погребе! Ние сме тук по една зла ирония на съдбата. Ще ни ликвидират. Много от нас ще бъдат убити! Ще умрат прави! За тях и за нас един ден ще се говори като за жертви на една нечувана жестокос т.

-Едва ли, господин полковник! Това, което се върши, е чудовищно и зверско! То ще бъде потулено от очите и ушите на поколенията със същата жестокост, с която го извършват днес. Разбираема би била жестокостта им, ако с тях е постъпвано по същия начин. Но ние ги криехме и бяхме снизходителни към престъпленията им, а за това въобще не се говори! Виновен! Инквизиция! Смърт! Човешките ни отношения към тях не само се отричат, но ни се приписват несъществуващи деяния, за да ни очернят и издигнат себе си до пиедестала на мъченици!

Фелдфебелът говореше възбудено като трескав. Задави се от вълнение, закашля се и простена болезнено:

-Ох,мамо! Боли! – Като се успокои, той започна отново. –Виждате ли тези ръце! Не са се докоснали до задържан комунист! Обратно –тайно носех храна на задържаните. Сега отричат! Казват, че това съм вършил с цел да ги шпионирам...Нали помните, двамата с Вас се молихме на полковник Гологанов да не осъжда на смърт шестимата школници? Жалехме за тяхната младост? За близките им. Те останаха живи, за да ни убиват днес. Спомняте ли си, тогава Гологанов се провикна пророчески:“Ще ги оставя живи, за да ви обесят“! Техните деяния по закон и по съвест заслужават смърт! Вие не познавате комунизма като идеология и комунистите като хора! Те са невъобразимо жестоки и подли! Идеологията им е измамна утопия, след която вървят непросветени хора. Ако останете живи, ще се убедите в това, но не забравяйте! Вие сте задължени да го разкажете на поколенията, за да предпазите от беда други. Мен няма да ме намерят! Аз ги познавам! Няма да ми бъде леко, защото обичам България, имам добро семейство...Но предпочитам горчивата съдба на политически емигрант пред убийство с колове или бесен по недостоен начин!“

-Всичко казано от Гологанов, се сбъдна, господин полковник! Един от тези, които спасихме ме смаза от бой! Би ме с дръжка от лопата. Ето на какво приличам! Това очаква и вас..А...може и ...нещо друго!

По тялото на полковника полазиха ледени тръпки. Той не можеше да си представи как един невинен човек може да бъде обвинен в несъществуващо деяние, да го завържат с въже, и да го бият с тояги. Мнозина от задържаните бяха преминали през инквизицията. Някои бяха повтаряни и потретвани. От „повтаряните“ капеше загнило месо. Те линееха от непромитите инфектирани рани. Поддържаха постоянно висока температура и угасваха бавно като догарящи надгробни свещи. Някои от заболелите, които не можеха да стават от леглата, биваха извеждани и не се връщаха. Пълнеха с тях ямите и коритото на Дунава.

Полковник Ангелов бе човек с достойнство и твърда душа. Воювал беше в две войни, убивал и ранявал, спал до мъртви. Носил на ръцете си ранени и те умирали в прегръдките му. Погребвал е и свои в братските могили, но никога не беше изпитвал такова чувство на ужас и отвращение, каквото го беше обвзело сега.

-Да очакваш достойна смърт е гордост! Да умреш, инквизиран от безумци, обвинен в несъществуващи провинения – е недостойно – разсъждаваше Ангелов и съжаляваше горчиво защо не се самоуби. По тялото му изби студена пот. Премаля му. Започна да му се гади и извади от джоба на брича си чиста носна кърпа, с която закри устата си.

-Не в кърпата, господин полковник! Тя щеВи трябва за раните. В кофите или в казана – предупреди поручик Тодоров.

Ангелов се вслуша в съвета на поручика и повърна в една от кофите. От новата обстановка и от това, което му предстоеше, той почувства болки в стомаха и неочаквано разтройство. Стисна стомаха си с ръце и по гладко избръснатото му леце се появиха болезнени гърчове. Това чувство беше изпитал всеки от задържаните в първите часове на изпитанието.

-Клозет? Клозет? – запита той, като все така стискаше стомаха си с ръце.

-Ето кофата, господин полковник. Както виждате...Тук е така! Неудобството, срамът и приличието останаха далеч!

Това смути полковника и по страните му се разля гъста червинина

-По-добро от това няма! Ако не ти харесват кофите – в гащите тогава! – отбеляза един цивилен, бивш полицейски служител, който беше повтарян, и поведението на полковника му изглеждаше смешно и наивно.

Високата култура на Ангелов и неговата прецизност бяха пречка за принизяването му до нечуваните по бруталност и зверства условия на задържаните. Той подтисна първите атаки на естествените си нужди и едва по тъмно се примири с условията на задържан „ политически престъпник“. Това той правеше с нечовешки усилия до деня на обесването му.

15

Тинка влезе в стаята, където старата продължаваше да ридае и скуби косите си, разпилени по увисналите от годините рамене. Тя не видя този страшен вид на свекърва си, защото на очите си държеше снежно бяла кърпа за сълзите си. Седна на стола, на който преди малко седеше Звезда и продължи да хълца.

-Боже,прибери ме, да не гледам мъките на сина си! – провикна се старата с отпаднал глас. Тинка се обърна към дивана и свали от очите си кърпата. Видът на баба Райна беше страшен и снахата трепна неочаквано.

-Стига, мамо! Спри, ще ти стане лошо! Нали знаем, че той  е невинен. Няма да се страхуваме и срамим! Не вярвам невинни хора да убиват, това до сега не е било и едва ли ще бъде! Знаеш, че е жив. С очите си си го видяла!

-Бедата е там, че той е невинен, а ще бъде убит като престъпник. Аз нямам престъпен син! Това ми тежи...

-Няма мамо! Той беше човечен с тях. Той е добър! Много добър!

-Такива ще съдят! – заключи старата.

-Той е леко облечен, а нощем времето застядява, ще му занеса и две одеяла – каза Тинка и започна да бърка в гардероба.

Старата се изправи, като се опря първо на масата. В краката и се приплете бастунът, с когото не се разделяше откакто започна болката в коляното. Тя го подритна встрани. Не го взе. Не усещаше болката в коляното. Беше се преместила в сърдечната област и изтласкаше в очите и сълзи.

-Кои одеяла слагаш?

-Сливенските, виждат ми се по-дебели, повече ще топлят...

-А кои дрехи?

-Вълнената фланела и сивия костюм.

-Смени сливенските одеяла със сивите. И сивия костюм – с този от тъмно синьото офицерско трико...Той е по-плътен, по-топъл. Сложи му и полушубата с кожите. Там нямат пружини, сигурно спят на дъските...

-Нима нямат дюшеци? – наивно запита снахата.

-За какви дюшеци говориш! На цимента спят. Ако има дъски, е добре...

Тинка подготви пакета, привърза го с два яки канапа и го понесе, но старата извика строго:

-Стой! Ти не излизай! Стой си в къщи. В града има пияни руснаци, нападат млади жени, има вече няколко случая на насилия. Стига ни едно зло! Да се предпазим от другото!

-Кой ще го занасе?

-Аз! – отговори твърдо майката.

-Ти не можеш, мамо, тежи!

-Не тежи пакетът! Мъката тежи! Мъката тежи тук! – и тя удари в юмрук в гърдите си.

Двете жени още говореха, когато на пътната врата се появиха почти едновременно двете деца на Ангелов – Момчил и Капка. В града се беше разнесъл със светкавична бързина слухът, че полковникът е арестуван. Децата бяха научили това и бързаха към къщи. Мислеха, че слухът още не е стигнал дотук и се чудеха как отдалече да предупредят така, че изненадата да не е неочаквана. Щом влязоха вкъщи,майката и бабата изплакаха едновременно, като всяка прегърна едно от тях. Сред стаята стоеше големият пакет и от него лъхаше ужас и скръб! Първо се обади баба Райна:

-Момчиле, хайде, баби, помогни да занесем на татко тия дрехи.

Без да отговори, момчето остави чантата си на масата, изтри сълзите си и вдигна пакета на рамо. Но от очите му капеха чисти детски сълзи.

-Недей сам! Ти от едната- аз от другата! – нареди старата, наведе се мъчително и взе от пода бастуна с гуменото топче.

-Мамо, и аз ще отида! Баба е стара и не може да носи. Тя само да бъде да бъде с нас...- настоя с тъжен глас Капка.

Майката не отговори. Страшна мъка бе стиснала гърлото и. Само поклати глава в знак на съгласие.

Двете деца вървяха с пакета напред. След тях, бавно, накуцвайки надясно, с тъжно лице,вървеше старата. Главата и потръпваше нервно и по раменете и се разсипваха като бяло наметало косите и.

На портала имаше много цивилни хора. Повечето от тях носеха багаж на задържаните. Някои го бяха предали и получиха вързопи с мръсно бельо, от които се разнасяше неприятна миризма. Караулът се състоеше от трима души: войник, гвардеец и подофицер. Войникът беше от стария набор и познаваше както децата, така и майката на полковника. Момчил се беше застъпвал пред баща си за войника и му усигуряваше няколко часа градска отпуска като компенсация, задето му помагаше когато яздеше Гранит.

-Батко Тома, носим на татко дрехи – каза момчето и в гласа му се долавяше мъка и надежда.

Войникът нямаше право да разговаря с цивилни и посочи с поглед подофицера. Това изненада момчето. То поиска да попита още нещо и пристъпи към войника, вгледа се във вкамененото му лице и видя как от очите му изплуваха две едри сълзи. От тях то разбра всичко...Обърна се към подофицера и запита:

-Господин подофицер, носим дрехи на татко, вземете ги.

-Тук не е един! Кой е баща ти? – троснато запита подофицерът.

-Полковник Ангелов!

-Така ли? Познавам го. Къде е багажът? – троснато запита подофицерът

-Много нещо, бе! Какво е това чудо?

-Дрехи,сине. Две одеяла, полушуба и костюм – обясни бабата.

-Защо му е костюм, да не би да е гол? – с насмешка попита подофицерът.

-Знам ли?...Може...Нека да го има...- обясни с недомлъвка майката.

-Ей, гвардеец, ела! Вземи този пакет, провери го в караулноото и го предай на полковник Ангелов от трети арест!

-Слушам! – отговори гвардеецът и помъкна колета.

В карцера любопитно разпитваха Ангелов за новини отвън и той отговаряше без охота на арестантите. Тодоров надничаше през решетката на малкото прозорче към портала, видя белите коси на баба Райна, видя как децата дадоха пакета и каза:

-Господин полковник! На портала се получи колет за Вас.

-Как?Откъде знаеш?- изненадано попита той.

-Ето тук. Повдигнете се на пръсти и ще видите.

Ангелов се залепи за стената, изпъна тяло и шия, така че те изпукаха. Между тълпата той видя белите коси на майка си, забеляза, че главата и потреперва леко. Тя беше се опряла на раменете на децата и сочеше с бастуна врата зад която беше той. Непоносима страшна жажда го задуши за една майчина прегръдка, за още една целувка. Нещо изгаряше душата му и жарта пареше очите му..

-Добрите ми деца!...Милата ми майчица!...Дошли да ме търсят...Дрехи ми донесли...Благодаря, поручик Тодоров!

След почивка от изнурителното изпъване на тялото, Ангелов отново зае поза до прозореца. Тоя път той видя как децата подкрепяха бабата встрани и тя накуцваше надясно. По раменете и се разсипваха редките бели коси...Те си отиваха вкъщи, в оня тих и щастлив дом, в който той не можеше да иде...

16

Звезда се прибра в двустайната квартира, която обитаваха с Фердинад от шест месеца. Тук се преместиха след венчавката. Преди Ферчо живееше в ергенска квартира с адвоката Трайков. Квартирата беше на първия етаж на двуетажна къща, на около пет метра от уличната ограда. От двете страни на пътеката, която водеше към пътната врата, имаше алея с цветя. Малката градинка беше любимото място, където тя обичаше да седи с часове, когато чакаше мъжа си. На малката пейка шиеше гоблени, като безгрижно премяташе красивите си крака един връз друг. Свикна да разпознава стъпките на Фердинанд и го посрещаше в рамките на вратата. Разменяха си по целувка и пак така, заедно, влизаха в стаята, като той слагаше ръка през рамото и. Сега стаите немееха непреветливо. Само часовникът над бюфета отброяваше времето и монотонното тракане нарушаваше тягостната тишина. След многото сълзи, които изтекоха, главата и изглеждаше необикновено лека. Не можеше да се съсредоточи, светът и стана отвратително скучен и убийствено еднообразен. Съблече зелената блуза с къс ръкав. Стана и топло. Не я свърташе в стаите. Не и се работеше нищо. Угасна завинаги надеждата, че отново басовият глас на Фердинанд ще събуди тягостната тишина. Без да знае защо, тя излезе в градинката и по стар навик седна на пейката в обичайната си поза, като приплете краката си един през друг, опря лакътя на коляното си и с длан подпря брадата си. Леко къдравата и кестенява коса се разсипа по заоблените и рамене. Един кичур падна от ляво на рамото й. Тя се загледа в една върволица от мравки и завистливо завидя на безгрижието им. Преметнатият и крак беше повдигнал възкъсата и пола и този, който беше отдолу остана оголен.

Минувачите по улицата от мъжки пол хвърляха крадешком поглед към оголената извивка на хубавото и бедро и въздишаха. Един руснак спря срещу нея , ухили се, каза нещо неприлично на своя език и отмина.Двама ученици от горния гимназиален курс се застояха на улицата и нахално гледаха към нея. Тя разбра, стана и неприятно и се прибра в стаята. Когато бе в рамките на вратата, чу, че еднин от учениците каза:“Хубава лястовица“!

По-късно разбра, че мъжете я наричат така, защото неизменно ходеше с нещо бяло на гърдите си. Това го имаше във всеки неин тоалет. Бялото говореше за чистота и невинност и тя имаше слабост към него.

Написаното от поручик Тодоров в бележката, колкото можеше да я успокои и да вдъхне надежда, толкова будеше и тревога.

Изведен, но къде? Преместен в друг арест или що? Как е попаднала фланелката му в този изрод? Никой не можеше да каже нищо определено. Откъснатото парче от фланелката скъта в гърдероба като скъпа реликва. За нея то бе останка от последните дни, може би от последните часове от живота на Фердинанд.

Пътната врата се хлопна. Тя надникна през прозореца, но влезлият бързаше и тя едва успя да види човешката сянка. Към вратата на стаята приближаваха бързи стъпки от подковани ботуши и това я уплаши. Хвана бравата и се суетеше дали да заключи или да отвори. В същото време вратата се хлопна силно. Тя отвори механично и пред нея застана ординарецът на мъжа и, който носеше на дървена закачалка цивилния и парадния костюм.

-Дрехите на поручика,госпожо. Готови са и шивачът ми ги даде.

-Кога са поръчани?

-Не знам? Каза ми, че са готови отдавна.

-А пари?

-Всичко е платено!

Краткият разговор се проведе в антрето и едва, когато ординарецът ги подаде напред, тя го покани в стаята, без да вземе от ръцете му костюмите. В стаята двамата стояха един срещу друг смутени. Войникът гледаше в шарките на килима, а тя местеше погледа си от костюма към лицето на ординареца и обратно.

-Не ми е казал за тази поръчка? – простена глухо тя.

-Аз знаех! Забрани ми да говоря за тях. Те са предназначени за Вашия рожден ден.

Звезда взе дрехите  и ги остави на кушетката. Подаде стол на ординареца и седна срещу него.

-Знаете ли нещо? Къде е той?

Ординарецът мълчеше смутено и гледаше шарките на килима. Часовникът на бюрото тракаше монотонно. Мълчанието продължи необикновено дълго и звезда попита отново:

-Ако знаете нещо, кажете ми!

Мълчанието продължи. Войникът хлъцна,задавен от пристъп на скръб.

-Кажете ми! Вие знаете! Не ме мъчете! Кажете ми истината! – отчаяно молеше тя, като се доближи до него.

Без да вдига очи от шарките на килима, ординарецът прехапа долната си устна, която трепкаше бързо, после отговори бавно:

-УБИХА ГО! Преди четири дни!

Младата жена се строполи върху дрехите и зарида. Заплака и войникът.

Това продължи известно време. Момчето не знаеше какво да прави. Избърса сълзите си, преглътна задавилата го мъка, обърна се към лежящата по очи жена и каза:

-Стига госпожо! Стига! Със сълзи не се връщат мъртъвци!

Звезда продължаваше да плаче. Момчето я помоли още няколко пъти, после я хвана под мишниците и я изправи. Главата и клюмна на рамото му и плачът продължаваше. Кестенявите и коси бяха се разсипали като разплетени от буря. Ординаторът ги оправи с пръсти, после ги приглади с длани встрани и я поведе към отсрещния стол. Звезда седна и отново простена:

-Боже, защо нареди така! Сама жена накъде? – после тръсна глава като събудена от сън, вгледа се в ординареца и запита с молещ глас:

-Защо го убиха? В какво е провинен? Кой го уби? Къде го закопаха? Кажи ми, поне това да знам!

-То, нали знаете, че е тайна!

-Знам. Никому няма да кажа!

-Убиха го, защото беше адютант! Изпълняваше стриктно заповедите на командира. Убиха го войници и един цивилен. Той сега зае неговата длъжност. Хвърлиха го в Дунава. Не беше сам. Имаше още седем. Той бе осмият!

Сега, когато всичко беше ясно и сълзите бяха избистрили съзнаннието и, Звезда въздъхна като невръстно дете и заобмисля несретното си бъдеще на жена без мъж...

-Лошо и страшно е да остане сама и беззащитна жена в това размирно време. Освен това да носи името на мъж, който е ликвидиран от новата власт, като враг, без да е такъв!

-Вие имате професия и ще се справите! Ще трябва да работите. Вашата професия като учителка по литература е благородна и търсена! В момента има вакантно място за преподавателка в горните класове, кандидатствайте! Аз съм назначен в същата гимназия като физик. След няколко дни ме освобождават от казармата, за да заема учителското място.

-Благодаря! Но нали молбите се подават в отдела и оттам стават назначенията?

-Така е, но побързайте!

През пътната врата влезе бащата на Звезда. Ординарецът стана от стола и се сбогува с домакинята.

-Идвайте, моля Ви! Информирайте ме за учителското място. Аз винаги съм си в къщи. Скуката ме убива.

-Благодаря! При всеки удобен случай ще се отбивам.

-Какво? Научи ли нещо? – запита бащата от вратата.

Претръпнала, като човек, който няма какво да губи, Звезда разказа на баща си всичко. Той избърса сълзите си няколко пъти и каза смирено:

-Късмет, дъще! Ористницата ти е такава! Ще търпим! Човекът е роден за мъки. Хубавото в живота е малко.

Едва размениха няколко думи и в двора влезе пиян руски войник. Той се оглеждаше в прозорците и като видя хора в стаята влезе при тях:

-Здраствайте! Есть у вас водка!

Двамата отговориха на поздрава и Звезда обясни, че нямат алкохол.

-Сдавай пия водка! – настоя войникът.

-Звездо, иди и купи да го почерпим – предложи бащата и подаде една книжна банкнота.

-Не, отец! Тьй купит! – войникът хвана бащата през раменете и започна да го избутва през вратата. Той опря длани в касата и не искаше да остави дъщеря си при него.

-Ну, мъй вас освободили! – каза войникът и изпсува на руски. Натисна силно и изхвърли бащата в антрето. Хлопна вратата и превъртя ключа в бравата.

В същото време Звезда стъпи на стола и изхвръкна през прозореца , като избяга на улицата и викаше за помощ. Озлобен, войникът стреля по нея и от ствола на крушата литна стара кора. Звезда продължи да вика на улицата за помощ. Гласът и се разнесе тревожен над тихия квартал и от една недалечна къща излетя като изстрелян снаряд комендантът Турецков.

-Что случилось?

Плачешком Звезда посочи дупката на ствола на крушата, после пияния войник, който се скри зад вратата на кухнята

-Открой дверь! Здесь комендант! – обади се той.

Войникът отвори и застана мирно. Брадата му трепереше.

-Вперед! – нареди комендантът.

На улицата се чу изстрел. От насъбралата се тълпа няколко жени ахнаха уплашено. След няколко минути един джип отнесе „нашият освободител“ мъртъв.

17

 Двамата печелбари оставиха колелетата в една суха бабка край селото, нахълтаха в първата широка улица, която се изпречи пред тях и заоглеждаха къщите и оградите. Търсеха входните врати.

-Налъм, язък ти за списъка! Ха чети сега! Бухал да спи, пак ще се объркаш. Богатите си личат онвън. Който няма порта и ограда – отминавай го, от нашата черга е! Висока ли е оградата –пълна е кесията – заключи Георгиев.

На първия площад един кръчмар примиташе помещението и се канеше да пусне кипенците на кръчмата, но двамата застанаха един до друг в рамките на вратата. Налъма поздрави с „Добър вечер“, а Георгиев избоботи до него страшно:

-Смърт на фашизма!

Той държеше парабела така, че да се вижда. Кръчмарят отгонори на поздрава като застана мирно с метла в ръка! На ухото му стърчеше молив с острото отпред.

-Оти ни не каниш! Така ли посрещаш клиентела? – запита Георгиев грубо и затвори вратата зад себе си. Без покана, двамата седнаха на една маса Налъма каза:

-Ти, май се уплаши приятелю! Не бой се, ние сме народни хора, от офето сме, остави метлата и ела да поговорим.

Кръчмарят се обърна с гръб към тях, за да остави метлата до шишенлъка и от задния му джоб се показаха две пачки с едри банкноти. Налъма смигна на приятеля си, а другият облиза  с език левият ъгъл на увисналата си уста и кафявият ръб от белега лъсна от влагата. Безмиглените му очи премигнаха бързо със зачервените и удебелени краища. От отворената му уста се показаха едрите редки зъби с пръстени от жълт зъбен камък над венците. За респект Георгиев сложи парабела на масата, като го стискаше с дясната си ръка. Лявото му рамо увисна надолу.

-Кажете, господа, какво ще пиете?

-Каквото почерпиш? – отговори Налъма.

-На мен – една голяма мастика! – каза Георгиев

Кръчмарят донесе две малки чаши и ги постави пред тях.

-Голема ти казах! – сърдито възрази Георгиев и кръчмарят донесе голяма чаша. Налъма срита приятеля си под масата и той замълча.

-Както ти казахме – започна Налъма, като отпи от чашата, - ние сме от офето и идваме при заможните хора за помощ за новата власт.

-Кажете, с какво можем да помогнем?

Георгиев беше изпил мастиката на два пъти и мътната желтилка около зениците му се размъти още повече. Той премигна бързо, завъртя глава под ъгъл, за да се съсредоточи и кръчмарят не дочака Налъма да се изкаже:

-Пари требват! – започна той. – Фашистите ограбиха държавата и докато я оправим, зор ще бъде! – Налъма го ритна силно под масата и той спря, но мътните му очи засвяткаха сърдито

-За пари става въпрос! Парата оправя всичко! Всеки добър гражданин трябва да помогне!

-Аз не съм от богатите, господа! От десетина години работя, но ще помогна с малко!

Налъма го прекъсна и допълни:

-С двеста хиляди!

-Нямам толкова! Това е целият ми капитал!

-О-о-о! С капитала – край! Ние, комунистите, сме против капитала. Ние сме за равенство и братство. Ти една риза и язе – една. На тебе сто хиляди и на мене толко. Давай, нема време! – настоя Георгиев и започна да почуква с парабела по масата.

-На новата власт трябва да и се помага. Който не помага е враг, а за враговете – смърт! – отсече Налъма.

-Ша та гледам за убост! Сега ша ти тегля патрона! – сопна се сърдито Георгиев и опря цевта в гърдите му.

-Давай с добро! Няма време за пазърлък! – предупреди Налъма. Уплашеният човек проплака и отговори:

-Немам, бе, хора! Сиромах съм!

Налъма беше преценил, че двете пачки, които бяха издули задния му джоб са от хилядарки, затова определи такъв дял за помощ за партията. Часовникът от шишенлъка отброяваше минутите. Налъма уточни, че тук се бавят половин час, а нощта се стопява.

-Ако измъкнем исканата сума, една трета от плана е готова, но не се знае нататък...-затова Налъма реши да действа бързо.

-Другарю Георгиев, щом не дава, той е враг! Да го изведем край село и – в трапа!

-Ами язе какво ти пея отодеве! Оти да се бавим! Не дава ли, значи е враг! За враговете – смърт! Напред! – изкомандва Георгиев.

-Ох, майчице! Оставете ме! Деца имам...проплака кръчмарят и стана прав.

-Горе ръцете! Арестуван си! – като опря цевта на парабела в гърдите му. – налъм, обискирай го! Ако мръдне, ще стрелям!

Уплашеният кръчмар застана мирно като млад войник. Налъма започна да пребърква джобовете му от двата предни, където намери само монети. От задния джоб извади две пачки от по сто хиляди. Удари го с тях по главата и го нарече лъжец и враг.

-Заслужаваш да ти светим маслото, защото не се отзоваваш на призива на партията да помагаш на народната власт, ама от нас да мине. Да знаеш, че ние комунистите сме добри и прощаваме на заблудените! – съветваше го Налъма. После бутна Георгиев пред себе си и двамата изчезнаха в тъмната октомврийска нощ.

-Недейте, бе, хора! Дайте ми парите! Не са мои, на кума са! Той назаем ги взе, за да си купи волове! Моля ви, добри хора!

-Стига си хленчил, ей, гад! Ако се обадиш някъде – куршум! Знаем те, кой си и къде си! – заплаши го Налъма, като се върна няколко крачки назад.

-Налъм, упорит излезе тоя фашага! Без малко да му тегля патлака!

-Не се дава лесно пара, спечелена с труд, Гривна! Ако се гребеше от реката, ние да не сме тук сега...Събирали ги хората с години, пара по пара, а ние с теб искаме хиляди!

-Не ги жали! Стари фашаги са! Щом ги спечелил няма милост.Защо не спечелихме ние с тебе? Колкото изкарвах от копитата на животните, все в „Тихото кътче“ отиваха. Хубаво му виното, а и кръчмарката я биваше...

Вторият богат човек при когото отидоха двамата печелбари беше съдържателят на смесения магазин. Дворът беше ограден отвсякъде със зид, а портата се заключваше отвътре. Голямата двуката къща беше по-навътре, а магазинът – в отделна постройка, застанала на осевата линия. Когато приближиха двора срещу тях залаеха две зли кучета. Те се изправиха връз портата и хапеха със зъби чамовите дъски. Кучешкият лай екна из цялата махала.

-Втасахме я! – каза отчаяно Георгиев и продължи – То махалата се събуди. Ами сега?!

-Какво сега? Нас ни трябват будни хора!

В прозорците започнаха да бляскат светила и се чуваха човешки гласове. До потата не излизаше никой. После, една след друга, светлините започнаха да гаснат отново и кучешкият лай бавно стихваше.

-Чукай на портата! Така са свикнали тези гадове! Иначе няма да излезат – нареди Налъма и Георгиев заудря в дървената порта с цевта на пистолета.

Кучешкият лай отново се усили. От долния кат на голямата къща излезе човек, наметнат с дреха, под която се показваха дълги бели гащи.

-Кой хлопа? – запита той, като пристъпваше към портата бавно. От кучешкият лай не се чуваше нищо. Стопанинът смъмри нощната стража. Кучетат сведоха ниско глави и лаяха по – рядко и вяло. Налъма използва разреденият кучешки лай и се провикна отвън:

-Елате, господине! По важна работа ...Ние сме от властта.

-Какви сте по това време? Ако сте властта, защо не дойдете през деня? Разбудихте махалата! – говореше недоволен сънливият човек. – Кажете кои сте?

-Ние сме от партията. От властта.

-Кажете си имената. Какво като сте от партията! Ден няма ли, какъв е тоя зор посред нощ!

-Ела, ще ти кажем. Ние сме добри хора.

-Ако сте добри хора и ви трябвам, елате утре! – отговори стопанинът и се върна отново в къщи. Двете зли кучета с още по – голяма ярост се нахвърлиха на портата.

-Абе, Налъм, тоя гад какво мисли?

-Така е, хората са наплашени! Преди нас са минали и други.

Кучешката врява разбуди селото и хората от местния комитет нарамиха пушките и полетяха към дома на богатия стопанин, откъдето се чуваше човешки глас и кучешкият лай не спираше.

-Стой! – извикаха едновременно двама души от местните и затворите на карабините им щракнаха.

-Кои сте? – запитаха селяните.

-Свои, от офето! – обади се Налъма. Георгиев застана близо до другаря си и скри парабела.

18

Числото на допълнително задържаните непрекъснато растеше, макар че много от тях изчезваха безследно. Малко щастливци биваха освобождавани благодарение на някое застъпничество или подкуп. Помещенията за арестантите не достигаха. ОК на БРП/к/ реши да превърне Кръстата казарма, с яки, дебели стени, на временен затвор. Новите задържани се насочваха натам и помещенията започваха да се запълват постепенно. Денят        в който започна масовото преместване на арестантите от различни карцери, беше студен и влажен за сезона. Сутринта заваля есенен дъжд. Същият ден,полка в по-голямата си част потегли за фронта. Едва преди заминаването се оказа, че не достигат кадрови офицери и политическото ръководство прие, по настояване на подполковник Габровски, да се освободат част от задържаните офицери, за да воюват. От карцера където беше полковник Ангелов, освободиха четирима души, между които беше и поручик Тодоров. Когато строените войници се изнизаха от казармения двор, заваля ситен дъжд и зелените каски залъщяха войствено. Ангелов се залепи до стената и гледаше през малката решетеста пролука. Бойното знаме на полка, покрито с неувяхваща слава, се люшна тежко, нашарено със следи от куршуми. Когато го изнесоха от портала, полковник Ангелов зарида като малко дете. След това знаме той бе летял неустрашимо в две войни. Той едва ли усети, когато зарида, защото после се засрами и стисна челюсти, но очите му продължаваха да се къпят във влага, а от сърцето му капеха капки кръв. Последното каре от фронтоваци изчезна зад завоя. Над казармения двор легна тягостна тишина. Есенният дъжд започна да барабани по прозорците и покривите. В улуците запяха приспивно струйки студен дъжд.

Малко преди да се стъмни напълно, въоръжени хора обградиха временния карцер, отвориха вратите и един извика:

-Ставай бързо! Събирай багажа! Изнасяй се на двора в строй по четирима!

-Вие, двамата, измийте кофите и ги носете! – нареди той на първите, които бяха до вратите. После потърси с поглед полковника и добави:

-Вие с Милушев/бивш началник на Обществената безопастност/ вземете казана!

Когато арестантите минаваха по улиците, след тях се тълпяха големи групи от хора, които случайно се оказваха на улицата. Арестантите вдишаха с наслада пресния въздух и завиждаха на всеки, който беше извън техните редици, който можеше да отиде, където пожелае, да отиде при близките си, когато поиска. Завиждаха на всеки, който беше освободен, без оглед на това, дали е беден или богат.

Дъщерята на Ангелов беше между тези, които имаха възможност да видят преместването на арестнтите в Кръстовата казарма. Тя позна баща си и извика:

-Татко, къде ви откарват? – спусна се към него с разперени ръце за прегръдка, но един от охраната и препречи пътя. Арестуваният намали стъпка и на бледото му лице разцъфна умилителна усмивка на нежен баща. Един цивилен от конвоиращите бутна с автомата си полковника в гърба и кресна:

-Не спирай! Сгъсти редиците!

В градската Бастилия, както наричаха по това време гражданите казармата, кипеше трескава подготовка.

-Няма да се поберат! Предвидил съм по 50 см. На човек на нар – обясняваше новият комендант на сборния карцер, с белег на лявата буза. – най- много да се поберат четирдесет души, а те са всичко седемдесет!

-Тогава – до тях! Ще ни трябват за очни ставки, пък и решетките там са нови, а това са най – опасните фашисти! Тези могат да ни изколят за една нощ!

-Свърши тяхното царство, другарю Недялков! Можеше, когато бяхме в ръцете им, но сега те са в нашите!

-Не умееха, нямат организация, нямат никаква революционна закалка. Ако не е партията да ни води и учи, ако не е опитът на съветската партия, и ние да сме същите!

-С тях трябва да се внимава! Това са все изпечени престъпници!

-Бъдете спокоен, другарю Недялков. Охраната е сигурна и доста сгъстена – обясни комендантът.

Някои, от тези,дето ги докараха с каруците, нямаха сили да се изкачат по стъпалата до втория етаж. Те лазеха мъчително на колене, а тези, които бяха завързани за тях, ги изчакваха. Вътре, в осемметровата на дължина и три на ширина килия, разпределението стана така: на долните нарове останаха изтощените, от които капеха меса и прясно битите, а на горните – тези, които не бяха минали през мелницата.

Апостолов беше смлян от бой! По тялото му нямаше здраво място, но зае горен нар, в близост до полковник Ангелов. При изкачването, което му струваше много усилия той стискаше зъби и не охкаше. Въобще, очертаваше се като издръжлив – преди всичко – здрава душа! Неописуемата болка къдреше гъстите му руси вежди, в очите му светеше решителност и мъжество.

-Апостолов, ти трябваше долу – каза Ангелов.

-Не, господин полковник. Има по – зле от мен, пък и това не е всичко, ще има още. Тук, до Вас ще бъда. Нали и в службата бяхме така!

Ангелов завъртя отчаяно глава и каза:

-Бяхме, поручик, но то свърши! Безславно свърши! Сега ни очаква вечното и неотменното! Щом желаеш и там да сме заедно, това ме радва!

Притъмняваше. По широките коридори на древната казарма, строена от Осман Пазвантоглу, се чуваха още стъпки на подковани войници и хлопане на брави и тежки врати. Помещенията се запълваха с арестанти и шумът затихваше бавно. От таваните се стичаше плаха тишина, която очакваше всеки момент да бъде разкъсано от вик на инквизиран. Инквизиторите прииждаха свирепи и озверели. Това бяха неграмотни и жестоки хора, неуспели в живота при свободната изява на човешките способности и вэзможности. Те мразеха всеки, който се беше борил с конкуренцията и беше успял в личния си живот, който беше си създал известно положение в обществото. Талантливите и жизненоспособните, предприемчивите хора за тях бяха фашисти и гадове, за тях те предвиждаха смърт.

За инквизиторите имаше специални помещения.

19

Звезда се завръщаше от отдела със заповедта за учителка в гимназията по литература. Мъката по изчезналия мъж не я напускаше. По лицето и личеше сянката на близка печал, но желанието и да се справи с живота само разреждаше страданието. През пролуките пробляскваше само надежда за нещо по – добро. Откакто я постигна лошото, тя ходеше с наведена глава. Това прикриваше хубостта и от мъжките погледи и се съсредоточаваше в собствената си скръб. Тя беше надарена от природата щедро, с най – красивите съчетания на грация и елегантност. Прозвището „ластовицата“ не изчезна, напротив – ставаше все по – популярно.

Един цивилен млад мъж, на когото дрехите не стоеха добре, личеше, че отскоро е с тях, я видя на отсрещния тротоар, прекоси улицата и застана почти срещу нея, като и препречи пътя.

-Добър ден, госпожо. Приятно ми е да Ви видя!

Звезда спря изненадано и плахо вдигна големите си кафяви очи срещу него. Дългите и мигли хвърлиха редки сенки под очите и. Тя се усмихна с тъжна нежност. На страните и се показаха две розови тръпчинки.

-Ох, уплаших се! Здравейте!

-Защо се плашите? Сега е ден. В града сте, сред хора.

-Именно от хората се плаша! – отговори тя поверително и запита с особен интерес. –Как успяхте да се уволните?

-Поискаха ме с писмо от отдел „ Просвета“ като дефицитен кадър. Има голяма нужда от учители, особено по физика.

-Радвам се. Аз също получих заповед.

-Много мило! За коя гимназия?

-За мъжката! Това е много неприятно!

-Аз също съм там! Защо мислите така? Момчетата са добри. Стях по – лесно може да се разбере човек.

-Да но мъж като Вас. Пък аз ...беззащитна жена...След мен подхвърлят закачки..

-Ще бъдете доволна. Това е, защото не Ви познават.

-Едва ли. Може би ще бъда унизявана, но нямам друг избор. Ако всичко върви добре, само работата ще ме радва. Това ще е малката радост в живота ми.

-Посочете ми, някоя квартира. Нямам претенции за наема и условията. Знам, че сега е късно да се търси нещо по – добро, затова ще приема каквото и да е. Учениците ангажираха всички що годе добри стаи. Иначе ще се наложи да пътувам всеки ден, а това е неприятно и изморително.

Мисълта на Звезда заработи на бързи обороти. Нейната квартира беше хубава, но скъпа. Тя не беше в състояние да плаща месечния наем, без да се лишава от нещо друго. В себе си беше решила да я подели с някого, но не беше обмисляла подробностите. Затова този въпрос я смути, и като хванат на местопрестъплението виновник, по лицето и се разля червенина. Под носа и се показаха съвсем чисти капчици роса, но тя реши да действува. Това беше може би най – добрия случай да се опре на мъжко рамо, да бъде в близост с човек, в когото да чувства опора и надежда. Самотата я плашеше, особено от набезите на руските войници и лекомислените мъже изпитваше спотаен ужас. Тя преглътна смущението си, премисли още веднъж и почти механично каза:

-Елате при мен. Ще ви отстъпя една от стаите. Сама жена съм. Плаши ме самотата, пък и наема..

Сега смущението се предаде на събеседника и. Даже ушите му станаха алено червени и той започна да помръдва ту едно то, ту другото си рамо.

-Ама, Вие, наистина ли ?..Аз съм съгласен на всичко. Ще плащам целия наем...

-Не е необходим такъв жест. Всеки ще си плаща своето. Ще го делим на две.

-Казах ви, нямам нищо против. Съгласен съм и приемам с особена благодарност. Ами хорага?

-Кои хора?

-Вашите – хазаите, съседите, обществото?

-Аз съм пълнолетна и мога да решавам всичко съма, което ме засяга.Ние нямаме нужда от опекуни и попечители.

Главната улица гъмжеше от народ. Всеки бързаше за някъде, подгонен от грижи. Манчев премина от дясната страна на Звезда, направи го по изискванията на правилника за кавалерско поведение, изравни се с нея и поеха към квартирата. Младата жена се поизправи. Довчера с ниско клюмнала глава и с буйна къдрава коса, скриваща хубостта и, сега тя се съвземаше. Над челото и падна кичур, който заигра над лявата и вежда.

20

-Гривна, как попаднахте тук по никое време? – запита един от местните въоръжени хора, с когото лежаха в една килия в затвора като криминални престъпници.

-нали виждаш, революция! Не е шега работа. Борба на живот и смърт! Фашизмът е силен,а нашата задача на партията е да победим. От вашето село ми се струваше, че има един агент от криминалната. Удари ми шамар, та още ми тежи. Спомняш ли си, това беше при следствието. Та решихме с другаря да му го върна.

-Грешиш! От селото няма такъв човек и не е имало.

-А богаташи, имате ли?

-Имаме, но не са уличени в политически престъпления.

-Да си богат, това малко престъпление ли е? Това е достатъчно, да им ръждясат петалата. Тия нема да бъдат никога с нас, винаги против нас. Затова сечи глави, да не секат твоята! Така пише в революционните книги на партията!

-Ако не им подрежем крилата, те ще подрежат нашите – авторитетно се намеси Налъма.

-Така е, другари! Ако не си разберат от деветосептемврийската революция сега, ще започната да ни търсят кусури: какви сме били и що сме сега...Ще вдигнат глави. Сега е моментът да ги смажем завинаги. Революцията саке от назе това! – заключи авторитетно Георгиев.

-Вие от града имате по- голям опит. Какво предлагате? – запитаха почти едновременно двама от селото.

-Първото е – по революционен път да вземем част от капитала, за да намалее силата им, а нашата да порасне- Второ – да ги сплашим със сила, като ги прекараме през мелницата.Там требва да мине всеки, който в бъдеще ще ни мъти водата. Трето – най – дебелоглавите, упоритите, от които гледат другите требва да изчезнат! Затова другарите от ЦК обявиха четирдесет безотговорни дни на революцията, за да си разчистим пътя за години напред. Четвърто! Когото можете да уличите в нещо, макар и да не е верно, достатъчно е да има свидетели, за да го докажат пред съда, изправете го пред народния! Някои ще увиснат на въжето, други – на разстрел, трети – в затвора за десетина години. Важното е на народния съд да се създаде работа, да му се изгради авторитет  и най – важното политическата страна на въпроса е да се сплашат хората, за да станат послушни и покорни. Иначе – как? Ние, хората от новата власт ще живеем ли спокойно, когато фашистите не са уплашени и всеки момент може да вземат властта от ръцете ни? Колко време чакаме за нея? Колко кръв се проля?

-Какво ти спокойствие! Не виждате ли, че се страхуваме да си легнем? Цяла нощ обикаляме с опъжие, а те спят до жените си спокойно. Де да знаеш, ще се организират и ще ни изколят като пилци...Властта е мешана, набутаха се в нея всекакви, особено земеделците, от тях най – много си патим. Те са най – много и най – непокорни...Уж наша, комунистическа власт, а и други се мешат в нея.

Налъма усети недоволство и неувереност в новите управници и авторитетно даде следните указания:

-Както виждам, другари, вие сте изпаднали в политическа безпътица и рискувате да провалите задачата на партията за провеждане на революцията, за ликвидиране на фашизма.

-И на мен така ми се види – подкрепи го Георгиев.

-Защо да се страхувате и да не спите спокойно вие, комунистите, когато властта е наша. Оръжието и вътрешното министерство са наши. Те са тези, които не трябва да спят и да се страхуват, защото са съборени от нас. Съберете се партийната организация и набележете хората, които не са наши. Натикайте гив мазата на училището, хвърлете им по една две порции бой, но така, че да ви помнят цял живот! Така те ще запомнят революцията. Убийте двама трима души от тях, които сметнете за най – опасни! Изпратете в града за съдене от народния, десетина, други изпратете в Беленските лагери...но най – важно си остава да се изземе от тях капиталът. Парите ще бъдат в наши ръце. Това е една от най – важните задачи на революцията! Свършите ли това, вие сте провели успешно революцията на вашата територия. Изпълнили сте задачата на революцията и можете да спите спокойно.

-Така е, другари! – намеси се Георгиев. – Така ни учи богатият опит на нашата учителка, великата КПСС. Действайте революционно! Ние с другаря Георгиев ще ви помагаме, като ще делим парите на фашистите.

Като чу за делба на парите Георгиев се ядоса и го мушна в ребрата. Налъма се усети, но беше вече късно, думата беше изтървана.

-Ако се срамувате, че сте свои, ние с другаря Георгиев ще ги агитираме за парите. Вие само ги съберете в мазата. Важното е да изпълним партийното поръчение. Няма да делим работата на кантар. Нали сме комунисти! Целта е ясна – революция докрай!

След двамата въоръжени от селото дойдоха и останалите месни партийци, така че беседата с госстите от града се превърна в нещо като съвещание от високо равнище, макар и непридвидено проведено при полеви условия. Партийците от селото слушаха Налъма с интерес и се чудеха на големия му революционен опит и знания.

-Другари, какво ще кажете? Тук сме цялото бюро. Приемате ли съветите на хората от града? – запита познатият на Георгиев.

Селяните се размърдаха, казаха си по някоя дума от близо, да не я чуят инструкторите. Мълчаха доста дълго и най- после познатият на Георгиев каза:

-Приемаме! Това е обмяна на революционен опит. Но искаме работата да протече така. За бой, ние ще ги смажем. Това е наша работа,познаваме си хората и знаем кой какво заслужава и колко може да носи. Има и такива, които после ще изчезнат. Това е пак наша грижа. Но да вземаме от тях пари, това не можем. Това ще бъде ваша работа.

-Разбрано! Късо и ясно! Революционно! Утре през деня вие ги съберете, ние ще дойдем вечерта. Като повод за арестуване използвайте заповедта на МВР да бъдат задържани и разпитани всички лица с недоказана привързаност към идеите на партията. Такава заповед не е достигнала до вас, но тя е строго секретна. Има я само при първия секретар на Окръжния. Тя дава право на партийните организации за четирдесет дни да се справят с всичко, което им пречи, без да се страхуват от нищо. Това са така наречените на революционен език БЕЗОТГОВОРНИ ДНИ НА РЕВОЛЮЦИЯТА!

Домакините и късните посетители се разделиха с революционното: „Смърт на фашизма“! Двамата печалбари омърлушено се обърнаха кръгом, но не по тази улица, по която дойдоха. Там кучетата още лаеха тревожно и уплашени хора надничаха в тъмнеещите рамки на прозорците. При интервалните проблясъци на луната двамата спираха пред красивите фасади на високите къщи и умуваха как да пипнат стопанина да му вземат парите.

-Язък за хубавия сън! Как благо бих спал до топлия гръб на жената. Обеща триста хиляди, и торба взех, а то – нищо! Затова тия двеста хиляди са за мен. Ако не беше пищова – нищо! Ти си взимал и друг път – настояваше ядосано Георгиев.

-Такива да ги немаме! Говорихме по –равно, така ще бъде! Хората са ги събирали с години, а ти ги искаш за часове! Не може, батинка. Язе бих искал милион, амата ората не дават! – обясни Налъма.

Спореха тихо и се вглеждаха в прозорците на богатските къщи, като се движиха в близост до оградите, където тъмнината беше най- гъста. Налъма се опря до ствола на една кичеста круша и се освободи от естествената си нужда. Георгиев последва примера му. Една порта хлопна в близост и в тъмното се чу женски глас:

-Не жали парите, мъжо,давай! Откупи го, да го видят очите ми! Тия голтаци са ненаситни на пари!

-Ще дам, нали за това съм тръгнал! – отговори мъжът. После кривна по първата пряка вдясно и заудря с юмрук портата на един добре оградеен двор-

-Готов съм. Чакай да погледна животните в обора! – обади се мъжки глас.

Двамата иманяри чуха разговора в стихналата нощ и с прибежки в сянката на зидовете и дърветата, се приближиха до човека, който чакаше на портата. Стаиха се в засечката на една входна врата, защото луната се показа в една разредена раковина и на улицата стана светло като ден.

-Колко взе? – попита човекът, който излезе от двора.

-Сто и петдесет хиляди, толкова можах да събера. Имах сто и двайсет, другите заех от тъста. Това ми е всичкото. Дано откупим децата си...

-Чакай, връв ми се разви! Това не ще да е на добро – обясни новоизлезлият и седна на прага да си оправи цървулите, като същевременно разправяше на другаря си:

-Един ми каза днес, че в града задържали по видните богаташи. Натикали ги в една маза, където преспали цяло денонощие без да ги питат нищо. Вечерта излязъл пред тях някакъв стар партиец, познат на един от задържаните и арестантът му казал:

-Защо ни мъчите? Съграждани сме? Ще дадем по нещо за партията, пък ни пуснете! Погледни, тук са все най – видните хора на града!

-Сакън! Тук с рушват не става. Вие за партията пак ще дадете, ама ще си кажете как сте измъчвали народа.

След партиеца идвал и друг, от младите, с белег на бузата и шмайзер на рамото, изгледал ги кръвнишки и рекъл:

-Имате ли пари, бе, гадове?

-Имаме! – отговорили всички вкупом.

-Вадете портфейлите, сипвайте тук и да ви няма!

Портфейлите олекнали, сам той отворил вратите и ги пуснал.

-Такива са голтаци и обирджии! Знаеш ли кой какъв е, на кого ще пападнеш! Някой ти вземе парите и ти свърши работата, друг само парите и те изгони...Между тях има всякакви, само добри и честни няма.

Двамата селяни поеха към града със задачата да откупят задържаните си синове. Отечественофронтовците ги оставиха да се отдалечат на безопасно разстояние и се втурнаха след тях. Грабнаха колелетата, но в тъмното за колоездене беше трудно, особено за Георгиев, той падаше често. Набоде предното колело в бабин зъб и гумите спаднаха. Караше по капли, ядосан и потънал в пот.

-Бягай напред! Стигни ги, заговори ги така по другарски, отдалече. Покани ги да поседнат, докато ви настигна. Опънат ли се, ще им света маслото! Нали знам, че не са наши, а носят със себе си триста хиляди. Това е пара! И отпреди имам двеста. За тази вечер стига, макар че не изпълних плана, а по комунистически това е слабост! Дано заран го преизпълним. Важното е да няма загуба!

21

Една военна каруца стовари в двора на Кръстата казарма дебели люлякови тояги. Товарът беше покрит със зелен брезент, но преди разтоварването, войникът смъкна покривалото и под него се показаха помагалата на инквизиторите.

Над входната врата имаше електрическа крушка, която светеше цяла нощ. От килиите арестантите гледаха как стоварват тоягите и по телата на тези, които бяха бити, пролазваха студени тръпки.

Комендантът на сборния околийски карцер, русия човек с белега на лявата буза, се присегна през ритлата, взе в ръка една от тоягите, подхвърли я в дланта си и недоволно каза:

-Неразбрани хора! Казах им вършинови ръстици да намерят,, защото са тежки и се повиват без да се чупят, те ми докарали люляк! Тези ще се счупят още при първите удари и ще трябва да довършваме работата с ръце.

Войникът беше момче от село, на когото бяха съобщили, че баща му е задържан. Забележките на коменданта го стреснаха и то изгуби разсъдък, страхуваше се да докосне твара, а беше внесъл един наръч.

-Бързо, момче, какво се шляеш? – подвикна му човекът с белега.

Без да отговори, но и без да увеличи темпа на работата, все така плахо, на пет-шест пъти, то разтовари каруцата и замина за казармата.

От килиите арестантите наблюдаваха как в осветения вход влизаха на групи пияни новите властници, довчерашни криминални престъпници и политически конспиратори.

Милушев, бившия началник  на обществената безопасност, беше застанал до полковник Ангелов и двамата наблюдаваха инквизиторите, които се събираха за жестока разправа с беззащитните.

-Господин Ангелов, половината, а може би и повече бяха мои агенти. Издаваха другарите си за пари и за по – леки присъди по извършени криминални и конспиративни престъпления. Политически ориентираните, които разбираха от идеология бяха съвсем малко. Повечето от тях не знаеха какво искат. Агитаторите им обясняваха, че при комунизма всеки ще получава според нуждите си, а ще работи според възможностите си. Това им харесало и на останалите комунисти. Като ги питам: „Кой ще произвежда благата“? – те вдигат рамене. Много от тях разбират, че марксизмът е една утопия, но те са в редовете на партията, за да бъдат водачи. При всички режими за водачите е имало всичко, за тях е позволено и най- долното престъпление, щом е мотивирано със сигурността на партията.

-Не съм изненадан, господин Милушев. От военните, които изплуваха в мътилката, виждам хора, които донасяха на военното разузнаване за комунистически убеждения на другарите си, без никой да е искал това от тях. Сега те са членове на войнишките комитети и решават съдбата на честните и добрите. Нещо повече, за да прикрият деянията си, те унищожават всеки, който предполагат, че знае за подлата им дейност и може да ги издаде. Спомням си такъв случай: Трябваше да предложим младежи- среднисти за школата за запасни офицери. Имаше указания да не бъдат изпращани там отявлени комунисти. В щаба се яви школникът Камен Николов Гребенаров от с. Видбол, Видинско, който изяви желание да посочи имената на комунистите от полка и капитан Димитров му даде полковата книга. Срещу имената на хората, които са с леви убеждения, той постави със своя почерк ситно буквата „К“. Разбира се, това помогна на Димитров. Този човек сега е във войнишкия комитет и убива хора. Той не е полезен на партията им, в душата си той ще остане винаги предател.

-Как мислите, господин Ангелов, да кажем ли това пред съда?

-Излишно е! На нас няма да ни вярват. Деветдесет процента от тях са такива, даже и тези, които са по върховете. Всички, които са заемали постове в централното ръководство на политическите партии и са разпитвани от апарата на Гешев и лично от него, са подписали декларации за сътрудничество включително и Антон Иванов, отговорника по военните въпроси при ЦК. Руският разузнавач! Той единствен знаеше нелегалната квартира на Трайчо Костов като генерален секретар. Тя беше на ул. „Патерица“ №17. На 25 март 1943година арестуваха Антон, на 27 март същата година арестуваха Трайчо, предаден от него! Какво повече? Кой от тях е чист? Остави ги, те ще започнат да се самоизяждат. Това е характерно за една революция! Нали знаете, така беше и в Съветският Съюз – верига от нескончаеми процеси, в които се обвиняваха и загиваха едни лидери, за да укрепят господстващото си положение други. Тук няма да е по- различно. Тези процеси и самата същност на комунизма са такива, че се повтарят и си приличат. Разбира се, ако се задържат на власт!

-Ще се задържат, господин Ангелов, те не се спират пред никого, когато преследват целта си. Това са хора без морал, без вяра и без Бог! Създадоха Отечествен фронт, за да се прикрият зад него. Обявиха демократично правителство, за да ни подмамят, да ги оставим живи. Сега не признават нищо. Ако бяхме убили всички, които заслужаваха това, днес нашата съдба да е по –лека! В тези, които сега се приобщават към партията, липсва тази злоба и жестокост, която я има в тези, които бяха съдени, интернирани и задържани. Голяма доза от нашето страдание е плод на отмъщение! Ние сме се лъгали, когато им прощаваме и занижавахме санкцийте, разчитахме на признателност! Министрите от другите партии, които участваха в това правителство, са разочаровани от жестокостта и бруталността на партията, изгубиха вярата, че може да съществува някаква демокрация при комунистите и ще започнат да го напускат. Те ще бъдат следващите жертви. Ще падат министерски глави от първия кабинет на Отечествения фронт! Вземете за пример Дамян Велчев. Той е възмутен от ареста на офицерите до дъното на душата си, но е безсилен да ви спаси. Комунистите знаят, че той би отмъстил за вас, при първия удобен случай и няма да го изпуснат, той е на прицел.

-Какво ще кажат западните демокрации? Те няма да го допуснат!  - възрази Ангелов.

-Няма да се обадят. Първо, те не са единни. Второ, те не познават комунизма. Беда е, че в този важен исторически момент начело на силната Америка стои човек, който се е сработил със Съветският съюз, за да деколонизира Англия, мамен от илюзията, че там ще се настани американско влияние. Той ще подозира, че с това помага за разпространението на комунизма. Ще го разберат други, но ще бъде късно и цената ще бъде много висока!

-хвали ли те противникът, знай, че си на грешна позиция. СССР го хвали, значи без да иска, той върши най-черната работа! Целта на комунистите е една – комунизирането на света! За да се освободи планетата трябва да се премахне това раково заболяване и то, докато е време, с по-малък риск за запада! Заека се хваща, докато не е прескочил баира! Последна ще загине Америка, заедно с нея и демокрацията, като най- добра форма на държавно управление. Има само една надежда за спасение, ако някой разумен президент на САЩ прозре коварството на комунизма и реши с цената на много жертви, да го ликвидира...Ако това е възможно, ако бъде подкрепен от разумни съюзници!

-Това ще струва много жертви, господин Милушев, тогава да не съжаляваме, че ще умрем по-рано от другите! – иронично добави Ангелов.

-Лично аз въобще не съжалявам, че ще умра- Съжалявам, че умра недостойно. Това важи и за вас, офицерите.

Ангелов слушаше лекцията на Милушев със затаен дъх. Той се убеди, че като полицейски началник е бил по-добре информиран по много въпроси от близката и далечната политика. Наклони глава към него и му каза шепнешком:

-Всичко, което казахте, е така. Съжалявам, че го разбираме късно. Ако от нашата грешка се поучат други, нашият живот не е отишъл напразно. Страхувам се, че ще си отидем от този свят без да ни видят и без да чуе никой за нас. Остава само едно, да се подготвим психически за една достойна смърт!

В дългите коридори щракаха ключалките. Извеждаха първите партиди от новия арест за инквизиция. Ключалката на килия № 6 щракна и един груб мъжки глас нареди:

-Ангелов, Милушев и Райков да излезат!

Милушев успя да целуне полковника по бузата и му прошепна:

-Ако оживеете, помнете! Моето свърши! Сбогом!

22

Когато адютантът Фердинанд Симеонов реши да се ожени, той нае прилична квартира в един богат градски дом. Квартирата беше на първия етаж и се състоеше от две стаи и неголяма кухня. Младото семейство използваше едната от стаите за спалня, а другата за дневна и приемна. Мебелите не бяха от най-скъпите, но бяха добри за времето си. Гарнитурата в дневната се състоеше от сгаваем диван, два фотьоила и три табуретки, всичко в маслено зелено. Килимът беше от котленските, с преливащи се, убити цветове. Сред стаята имаше дълга, ниска маса, на която неизменно стоеше морава кристална ваза със свежи цветя.

В този скромен кът младото семейство се уединяваше вечер, когато нямаха гости. Ферчо вземаше Звезда на коленете си като малко дете, милваше косите и, покриваше лицето и с целувки и я водеше в неизвестността на бъдещето по пътеки покрити с атлаз. Сега това щастие беше изчезнало като метеор. Съдбата бе решила друго.

Звезда вървеше отпред следвана от бившия ординарец Васил Манчев, сега гимназиален учител по физика. Бравата на вратата щракна със същия металически звук. Един от фотьойлите прие учителя с малчалива неприязън.Цветята във вазата бяха увехнали. По гладката политура на масата бяха пръснати сухи листа от гладиоли със зелени чашки от помръкнали карамфили. Утаеният прах беше убил блясъка на политурата, така, както съдбата помрачи щастието на този дом.

-Извинявай, занемарих хигиената. Самотата и неизвестността ме убиха,отчаянието ме грабна и се примирих с всичко. Цветята и те увехнали...- тя посочи с пръст една бледорозова гладиола и се докосна до нея. Като подплашени гълъби сухите листенца полетяха надолу. Показа се засъхнал венец с няколко жълти окраски в кръг.

-Всичко иска грижи! Едни цветя увяхват във вазата и листенцата им опадват, други разцъфтяват в градината. Един прах обършеш, друг се наслоява. Така е...- Звезда спря недоисказаната си мисъл...

-Ние, хората, не правим изключение! Ние сме част от битието, с временни функции в условията на вечната природа – поясни Манчев.

-Ето, това са стаите. Мебелите са наши. Тате ги купи, когато се оженихме.

-По – хубаво не може да се желае! – отговори учителят и запита коя стая му предлага.

По страните на Звезда бликна червенина, изтласкана от сложни вътрешни противоречия. Тя никога не беше мислила, че ще приеме друг човек, с когото да раздели всеки уют.

Изчезна Ферчо! С него отмина всичко. Умряха хубавите надежди. Сега на лошото се казва добро, стига то да не е най-лошото – мислеше тя. Усмихна се смутено, засрамена, като че ли събеседникът и беше разбрал мислите и на нежните и страни се появиха две игриви трапчинки.

-Какво да ви кажа? – започна тя задъхана от мъка и вълнение. –Ето, тук, в дневната. Тя е по- лека за поддържане.Спалнята изисква повече грижи...- гласът и затихна като далечно ехо, в очите и се показа влага, тя замълча, преглътна, трапчинките на страните и трепнаха отново. Тя сви устни като за първа целувка и продължи пак така, гладко и мелодично:

-Кухнята ще ползваме общо.

-Приемам! – отговори учителят. – А, хазаите знаят ли?

-Казах им. Съгласни са. Те се страхуват да не би от комитета да изпратят руски войници и офицери.

Манчев закачи износения си шлифер на стоящата закачалка, представи се на хазяите  и с личната си карта за записване в домовата книга предупреди:

-Имам навик да лягам късно. Предполагам, че това няма да ви пречи.. Ако имате възражения, моля да ми ги кажете сега.

-Това не ни засяга. Осветлението е в цената на наема, но той е в предплатата. – Манчев изви ръка към задния джоб, където стоеше портфейла му, но хазяинът му хвана ръката като поясни:

-Господин Симеонов е предплатил до края на годината. Оправяте се с госпожата.

Хазяйката и новият квартирант постояха под лозата от източната страна на къщата и разговаряха като хора, които сега се опознават. Звезда разтвори прозорците и започна да почиства стаите, като беше превързала косата си със зелен плат като чалма. Слънцето разливаше златисти отблясъци по алените страни на лицето и и тя изглеждаше още по –красива, отколкото беше. По улицата минаваше размъкнат руски войник, който носеше шинела си под ръка. Петите му се влачеха по тротоара и отпяваха продължително. Той надникна през оградата и като видя, че Звезда влезе през външната врата, спря пред портата. Движението по улицата беше слабо. Той се огледа встрани и се вмъкна във входната врата като престъпник. Звезда се беше навела да оправя пътеката в антрето и беше с гръб към вратата. Войникът застана в рамката на отворената врата, шинелът се смъкна от ръката му и той обви тялото и с ръце. Жената извика силно „ Помощ!“, после се завъртя в кръг и го помъкна по стъпалата навън. Похитетелят заплете крака о шинела и падна, но улови част от полата и, тя се измъкна от тялото и, заплете се в краката и падна на последното стъпало.

Манчев и хазяйката дотичаха разтревожени от вика за помощ. Останала по комбинезон, Звезда се скри зад широкия гръб на учителя, а войникът стискаше полата в ръце и се задъхваше от гняв. Учителят беше загубил разсъдака си. Той хвана войника за яката с лявата си ръка, а с дясната замахна и му нанесе удар в мутрата, но хазяйката увисна на нея и замоли:

-Учителю! Господин учителю!...Моля Ви...

Нападателят се опита да извади нагана, но учителят беше много по-здрав. Изви му ръцете отзад и ги завърза с носната си кърпа.

-Напред! При коменданта! – кресна в ушите му учителят.

Като чу думата комендант и се убеди в безпомощността на ръцете си,войникът започна да се моли:

-Хозяин, ошибка! Прости меня, отец!

На улицата бяха спрели няколко минувачи и възмутено ругаеха нападателя.

-Не прощавай, господине! Коменданта! Извикай коменданта! – викаше от улицата възмутен минувач. Войникът помисли, че казаха“Комендантът идва“ и хукна с вързани ръце, като влезе в отворената врата на дърварника. Учителят и хазайката се разсмяха, отвързаха ръцете му и го изпратиха там откъдето  беше дошъл, като му обясниха, че не идва комендантът, защото той трепереше като маларичен и се криеше зад хазяина.

23

Налъма настигна двамата селяни малко преди да поемат по нанагорнището на дълбокия път, ограден встрани с рядка люлякова гора.

-Чакайте, бе, приятели! Повечехора – весела къша и пътят по-лек става. Другарят ми закъса, спукаха му се и двете гуми на колелото и го кара по капли. Къде кара, къде бута – тежка орисия!  Остави се, ами и изгуби връзката на едната си обувка и тя клепе по петата. Да имате нещо нож, да отрежем от другата. Хора сме, ей, помогнете с каквото можете!...Пък де да знаеш, може да дойде и ние да помогнем..

Един от селяните започна да тършува из джобовете си и след малко каза:

-Имам, тя не е нещо, но за това я бива.

-Седнете малко, да ни настигне. Рано е още, какво ще правите на тъмно в града? Кръчмарите станаха чорбаджии, отварят късно. Пък да запалим по една, да си стоплим носовете.

-Да седнем..то не ни е до сядане, но щом човекът е в нужда! – отговори селянинът, който държеше ножа в ръката си. Отби се в страни от пътя, извади кутия цигари, запали и подаде на Налъма.

-Вземи да запалим. Така мъжете стават приятели, от огъня на цигарата!

-Така си е! – завъртя глава Налъма, взе цигара, удари я о нокътя на палеца си и се заоглежда любопитно.

Другият селянин не пушеше. Той седна встрани от пътя, откъсна една изсъхнала трева и започна да чопли зъбите, като гледаше подозрително Налъма.

-Вие, къде така? Закъснели сте някъде или сте подранили? – запита човекът, който държеше ножката.

-Абе, остави се! Нали виждаш, военна работа. Да служиш на народа не е леко! По мобилизация обикаляме селата.- Георгиев наближаваше запъхтян и другарят му говореше високо, за да го въведе в разговора. Отдалече той не приличаше на човек, а на плашило, сглобено с гвоздеи. Дясната му ръка държеше кормилото и рамото, което беше по-високо от лявото, сега стърчеше много над другото. Юмрукът на лявата ръка беше слязъл ниско над коляното и описваше полукръгове. Главата му беше извърната на изток, под тоя ъгъл той успяваше да вземе хората на фокус във злобните си очи. Стараеше се да измери силата и решителността си за съпротива. Интересуваше го ще дадат ли парите доброволно или ще се наложи да употреби оръжие.

Двамата селяни гледаха едновременно новопристигащия в краката, за да видят коя от обувките му е със скъсана връзка, но се изненадаха, като видяха, че той беше обут с високи спортни обувки, здраво пристегнати в цепките. Освен това на раменете му се полюшваха нескопосано привързани пагони на капитан.

-Ножката е излишна! Това беше номер! – съобрази селянинът, прибра я в джоба си и подкани другаря си.

-Хайде, Атанасе, да тръгваме!

Пристигащият Георгиев бутна колелото надясно в канавката, като поемаше бързо дъх с широко отворена уста, в която стър„аха редки едри зъби. Разсъмваше се и на зората се очертаха увисналите краища на мустаците, а белега в ъгъла на лявата устна потръпваше нервно, покрит с морав цвят. Безмиглените му очи святкаха жестоко в жълто-бялото поле, челото му почти се беше сляло с веждите и представляваше настръхнал къс четина.

-Чакайте! Къде ша одите? Затова ли ви вардим цела нощ? – започна заканително той.

Двамата селяни се спогледаха уплашено и този с ножката каза:

-Бързаме! Имаме важна работа!

-Ще вървите. Ние също имаме работа. Денят е напред! – намеси се Налъма.

-Знам каква ви е работата. Синовете ви са задържани като фашисти и отивате да ги освобождавате. Така ли е? – запита строго Георгиев.

-Така!.. отговориха смутено хората.

-Слушайте, без много увъртане, оти слънцето се показа, а ние сме службаши на партията. Дайте по 150 хиляди и синовете ви ша си дойдат. Давам ви честна офицерска и партийна дума! Синовете ви ша си додат!

-Така е ,щом другарят Георгиев обещае – свършена работа! Думата му минава навсякъде. Тия пагони, е-ей, не се дават току така! Партията е мислила. Човек със заслуги! Арестуван, бит, съден, лежал в затвора! Каквото каже, това става! Дайте парите, кажете имената на момчетата и се връщайте. Няма защо да си губите времето в града. Другото е наша работа.

-Имената не са важни! Ще ги открием! Парите са по-важни! – намеси се Георгиев.

-Ние в града с някой учен да се допитаме...с адвокат...Момчетата не са виновни, ученици са! Някаква ергенска работа трябва да е. Сакаме и в гимназията да идем, при директора. Той може да помогне...

-Виновни са! Щом са арестувани, виновни са. Партията не греши! Какво си мислите вие, партия е това! Не е шега работа..Това не е фашистка власт, да не знае какво прави..Тук има комитет! Дайте парите и се връщайте!

-Ние нямаме пари! Трябва да се върнем и да съберем от роднини, сиромаси сме.

Очите на Георгиев светнаха жестоко. Той замахна с опакото на ръката и удари човека в лицето. Той се олюля и седна на земята. От носа му потече кръв и един зъб изпадна от устата му. Другият се опита да побегне, но Георгиев стреля ниско над главата му и изрева със страшен глас:

-Стой! Мамка ти фашистка! Убих те!

Селянинът спря уплашен и започна да се моли:

-Оставете ни! Деца имаме! Сиромаси сме!

-Парите! Или живота, или парите! Избирайте! Ама без парите няма живот! Айде, че няма време! – крещеше озвереният човек и гледаше под ъгъл изплашените нещастни хора. На светлината жълтите пръстени на редките му зъби изглеждаха отвратително. От увисналия ъгъл на устата му течеше обилно слюнка, която се стичаше по гърдите на куртката.

-Недейте, бе,хора! Сиромаси сме! Нещастни сме! Децата си не знаем къде са! Пуснете ни, нали и вие имате деца! – молеха се нещастниците. Георгиев хвана единия за ревера на дрехата с лявата ръка, а с дясната опря цевта на парабела в гърдите, като нареди на другаря си:

-Налъм, пребъркай го! Мамка ти гадна, щом мръднеш, ша стрелям! – просъска той и от редките му зъби прехвръкна кълбо слюнка, което опръска жертвата. При обиска от джобовете му бяха извадени 150 хиляди лева.

-Нямаш, а, нямаш! Мамицата ти, гадна! – продължаваше все така озверено да вика Георгиев. Удари човека по челото и от пребляднялото му лице потече струйка червена кръв.

-Пребъркай и тоя!

На втория той подложи цевта под брадата, като натискаше силно желязото и главата му се обърна към небето. От пазвата му изкараха пакет, завит в селска кърпа със 120 хиляди лева.

-Хайде, обратно! И никому нито дума! Обадите ли се, пак ще дойдем!

-Ами имената на момчетата? – запита човекът с избитият зъб.

-Не са важни имената. Вас с имена ли ви намерихме? – отговори грубо адютантът.

Селяните изчезнаха в равното поле на Златния рог, а иманярите останаха да делят парите на поляната, където стана ограбването.

-Айде, Налъм, бъркай в чувала и – на мен двеста и седемдесет хиляди, а на теб – двеста. Обещал си ми триста, ама от мен да мине! Опрощавам ти другите! Ако преизпълним плана друга вечер, ще си ги взема. Ако не съм язе с парабела, няма пари! Мек си ти! Революционерът трябва да бъде като кремък! Няма жалост, няма прошка!

-Не! – възрази Налъма. – Говорихме да делим по братски! По равно!

-Това е братството – по-силният взема повече! Виж – по равно, е друга работа!

-Тогава – по равно! – коригира се Налъма.

-Не видиш ли, че аз изкарах парите! Ние сме комунисти и ша бъде по комунистически – според заслугите! – заключи Георгиев.

-Не, по равно! – упорстваше Налъма.

Двамата спориха дълго, започнаха да се обиждат, да се заканват един на друг. Налъма отброи половината от парите, хвърли ги в краката на другаря си и каза:

-Ако щеш! Такъв ни е пазарлъкът! Довечера не с мен. Ще викам Звера!

-Ей, ти си бил много докачлив,бе! Виде ли, че оня е мой човек, зарад мен ша събере утре фашагите. Голяма пара ще падне, а ти веднага намери друг! Оти да викаш Звера, той малко ли е събрал из града?

-Съгласен съм, ама такива пазарлъци не ща! Казахме – по равно! – Така ще бъде!

-Приемам, бе! Аѝде да видиш, че и аз съм човек. Нали ми обеща 300 хиляди, приемам и по- малко, нали сме комунисти, требва да се разбираме. Ние не сме за парата, ама като сме затънали в борчове и като немаме..

-Вярно е, че обещах, ама като не дават гадовете. Скриха се като мишки, кога ги гони котка.

-Нема да дават ли? Нека ги съберат мойте хора и ша видиш довечера как ша ги хвъргат все на големи пачки!

-Рано е, не бързай! Кога дойдат в торбата, тогава са наши. Не знаеш какво може да се случи довечера. Току виж, подушили някои от комитета, че не са идвали в това село и ни предварят. Пък те не идват по един, а на тайфи. Щом са по- големи на партиен ранг, за нас нема леб.

-Не думай, ей, Налъм! Може ли да се случи това?

-Като нищо! Само да се сети някой от големите и – край!

 

24

Коридорите на Кръстата казарма бяха лошо осветени. Слабите осветителни крушки мъждукаха около себе си, забулени в златисти кръгове, зад които се таеше сгъстен мрак. Трима арестанти – Ангелов, Милушев и Райков изчезнаха зад вратите на три различни стаи. Последен в дъното на южното крило изчезна Милушев, конвоиран от двама млади мъже, облечени полувоенно, полуцивилно – черни панталони с военни куртки и обратно. Стаята беше тясна, но дълга. Приличаше на огромен гроб. В средата имаше две стари бюра. На едното от тях, на вестник, имаше нарязани домати, чушки, няколко буци сирене и четвърт пита кашкавал. В една гола пет литрова дамаджана сияеше рубенения цвят на прочутата видинска гъмза. До нея жълтееше бутилка със сливова ракия. Встрани, до стената, имаше наредени празни бутилки от кондензирани напитки. В стаята миришеше на лошо. Остра миризма на чесън и червен лук пареше очите и дразнеше лигавицата. Вратата на стаята се отваряше наляво и навътре.

Милушев направи две крачки към средата на стаята, и скрит зад вратата човек го боксира в стомаха. Той загуби съзнание и падна по очи.

-Вържете му ръцете и го изправете до стената! – нареди Звяра и съсредоточи в него малките си миши очи, които засвяткаха злобно в основата на сплескания нос. Изпъкналата напред като на ловджийски пес уста, беше полуотворена и в голямата пролука между двата зъба се показваше острият като на змия език. Звера надигна бутилката с ракия, отпи една голяма глътка шумно, млясна с голямата си уста и самотният долен зъб се потопи в празното между горните зъби. Петната от шарка по разлятия му широк нос изглеждаха пълни с кръв и на електрическата светлина бяха кафяви. Както винаги, в долната част на косматата брадавица, която разделяше брадата на две., лъщеше мазна пот.

След четвърт час Милушев се съвзе, разтри главата си с длани, оправи разпиляната коса, опря се с ръце на пода и стана. Двама от инквизиторите вързаха ръцете му с ръждива тел и те безпомощно висяха пред стомаха му.

-Говори, бе, гад! Какви планове сте имали за нашето ликвидиране в затворите и лагерите? – запита Звера.

-Такава инструкция не съм получавал.

-Нареждано ли ти е устно или по телефона да ни ликвидираш?

-Никога! Гешев винаги нареждаше да се придържаме към закона, да освобождаваме тези, които смятаме, че не са опасни за властта.

-Кои според вас са били опасни и кои не?

-Тези, които подписваха декларации, че се отказват от политическа и криминална дейност, порицаваха миналото си, разкайваха се за извършените нарушения на реда и закона, обещаваха да ни съобщават за бивши техни съмишленици, когато замислят политическа или криминална акция.

-Имаше ли такива?

-Някои от тях станаха наши сътрудници и ни помагаха.

Последното признание на Милушев стресна инквизиторите. Те бяха пет души в стаята. Трима от тях, включително и Звяра, бяха подписали такива декларации. Даже имаха направени доноси срещу бившите си съмишленици. Тази престъпна дейност беше избледняла в съзнаниято им и те я смятаха за нещо отдавна забравено.

Като си спомни за декларацията и за доносите, които беше правил Звяра преглътна някаква горчилка, но тя не отиде с глътката, а се замота в гърлото и започна да го души. Той отпи още една глътка, млясна пак с уста, взря се в Милушев с малките си черни очи, но вече уплашен за собствената си съдба, не знаеше какво да пита. Езикът му излизаше напред през пролуката между двата горни зъба. По лицето му се показаха бръчки от голямата грижа.

-Спомняш ли си хората, които са подписвали декларации и доноси? – запита един от двамата, които бяха чисти. Милушев замълча, но с поглед обходи лицата на тримата, питаше с поглед, без думи: „Спомняте ли си?“ и дълго задържа погледа си срещу мъничките злобни очи на Звяра, които играеха плахо в орбитите, не издържаха безмълвното обвинение и той се обърна към човека, който зададе мъпроса:

-Това е тактика на изпечен враг! Клевети и другарите ни! Всява страх в стоманените ни редици! Ние, честните комунисти, не можем да подписваме такива декларации, защото никога не сме падали духом. Винаги сме вярвали в силата и непогрешимостта на нашата партия и на нашия брат – великия СССР. Вземете тоягите и смажете от бой тоя гад дето клевети честните комунисти!

Един от тримата уличени измъкна изпод бюрото две тояги. Подаде едната на другаря си, а с другата започна да бие, където намери. Чистият, който зададе въпроса, се възпротиви, настояваше да го разпитат, искаше да узнае имената на провокаторите, но тоягите бяха го повалили. Той беше в безсъзнание, проснат на пода, окървавен. Протестът на чистия остана като глас в пустиня. Заливаха с вода Милушев, изчакваха да се съвземе и щом той прогледна чистият запита:

-Кои са хората с декларацийте?

От ударите кожата му беше напукана и над дрехите му се появиха тъмночервени петна. Инквизираният стискаше зъби. От челото му се стичаше обилно пот. Устата му изсъхна и той облиза устни с език, бяха се напукали от болка и бодяха.

-Питах ви кои са подписвали декларация пред вас и са правили доноси! Кажете имената им!

И пак тоя устремен поглед към тримата – обвинение без думи. След първите няколко удара той падна, но този път по гръб. Лицето му пребледня, в ъглите на устните му избиха кълба от рядка пяна, клепките се срещнаха и хвърлиха по бледото лице зловещата сянка на смъртта.

-Стига! Той може би е мъртъв! – обади се този от чистите, който задаваше въпросите. Тримата нанесоха още няколко удара върху почти безжизненото тяло на Милушев. Запахтяни, инквизиторите седнаха на местата си. Чистият плисна с каната вода върху лицето му, хвана дясната му ръка,вдигна я нагоре, но тя падна като отсечена.

-Какво направихте! Умря и тайната си отиде с него! Ще доложа на Бако! /Бако беше партизанското име на командира на отряд „Георги Бенковски“/ - протестираше чистият комунист. Плисна още една кана вода на лицето на Милушев, който помръдна с устни, облиза водата, която се стичаше по лицето му и отвори едното си око. Другото беше затворено от подутина със заседнала кръв. Там беше попаднал юмручен удар.

Дамаджаната с мискетовото вино обикаляше между инквизиторите. Те пъхаха в устата си големи късове кашкавал и сирене, изнесени от складовете на казармата. Звяра гълташе нашироко. Устата му преля. Той падна на пода, полази и се сля с кръвта на Милушев. Жадното дюшеме пиеше с наслада смесицата от човешка кръв и вино. Когато изпи и последните капки, на мястото остана само розово петно.

-Не поглежда! Дали няма да умре? – питаше един от двамата чисти.

-Такава гад не умира лесно! От куче повече издържа! – обясни Звяра. Човекът, който искаше Милушев да оживее, взе от ревера си една карфица, клекна до него, забоде иглата в мекото между палеца и показалеца. Мускулът трепна бавно, сви се и отново се отпусна. Това беше признак, че в тялото все още има искрица живот.

-Стига му засега! Няма да го мъкнем до шеста килия, хвърлете го отсреща, там няма никой! – нареди Звяра и четирима пренесоха почти мъртвото тяло на Милушев, проснаха го на голото дюшеме и заключиха стаята.

-Отвързахте ли му ръцете?

-Не съм!

-Отвържете му ръцете и заключете. Няма да избяга! – нареди Звяра, вдигна отново дамаджаната с виното и после натъпка в устата си парче от домашен хляб с дебело парче кашкавал. Когато допиха виното, той предложи на двамата да докарат още едни за обработка.

Всеки се зае със задачата, която постави Звяра. Той остана сам. Споменът за подписаната декларация и доносите срещу другарите го смущаваха. Той се опасяваше, защото по негов донос беше разкрита конспирация и имаше осъдени на десет години затвор. Някои от тях сега заеха високи постове и, ако разберат за провакационната му дейност, очаква го съдбата на Милушев! Отвори вратата на инквизационната стая. Дългият коридор беше тих и пуст. В съседните продължаваха мъченията на други и се чуваха тъпи удари с дърво и човешки тела.Огледа се встрани и се мушна в стаята, където изхвърлиха полуживия Милушев. Инквизираният помръдна с устни, като че ли пиеше вода, отвори бавно очи и видя над себе си сянката на Звяра. Не виждаше достатъчно ясно, всичко му изглеждаше оплетено от мрежите на рядък мрак.

Звяра се огледа и услуша като хищник, готов да направи решителен скок за унищожаване на жертвата. Коленичи на гърдите му, хвана го здраво за шията, като притискаше с палци гръкляна. Милушев започна да хърка, опита се да го събори от себе си, но силите му не достигнаха. Той размърда рамене, за да го отърси от себе си, но не успя. Очите му се отвориха на широко, краката му ритнаха няколко пъти и се изпънаха смирено един до друг. Погледът му замръзна в една точка на прашния таван. Езикът увисна удибелен в ъгъла на устата и свърши...

Звяра го съблече, докато беше още топъл, взе му потника, нави го около шията, домъкна го до вратата, окачи го с мъка на бравата от вътрешната страна на стаята, затвори отвън и заключи както беше преди.

-Така, сега ще мълчиш! За декларацията няма да споменаваш никъде! Да бях го питал поне къде е. Кой знае друг за нея, за дейността ми? – говореше сам на гузната си съвест Звяра и на душата му стана съвсем леко, че мръсотията му ще остане скрита.

Останалите двама от новите властници, които бяха подписали декларация, бяха решили вътре в себе си да ликвидират свидетеля. Всеки от тях намери време да влезе при Милушев сам с намерение да го убие, като създаде впечатление за самоубийство, под тежестта на минали престъпления. Единият влезе с ножка, с която беше решил да разпори корема, да я остави в ръката му, за да симулира самоубийство. Третият приготви желязо, с което планираше да го удари в тила – така смъртта на почти мъртъв човек настъпва моментално и възможността за откриване на външна намеса е нищожна.

Останаха доволни от това, което видяха. Намесата на някой друг при обесването беше извън всякакво съмнение, тъй като знаеха, че той не можеше да става и едва дишаше, когато го изнесоха от инквизационната, а за такова деяние бяха необходими сили, каквито в него не бяха останали.

„Не съм само аз подписвал декларация! Има още!“ – мислеха и двамата поотделно и се питаха кой е другият. За трети не подозираха. В Звяра не се съмняваше никой!

25

Ангелов и Райков изчезнаха поотделно зад вратите на две стаи от източното крило, определени за инквизиции. На вратите, където вкараха полковник Ангелов, имаше небрежно написана табела от картон“ Комендант“. Стаята имаше форма на квадрат. До едната стена имаше желязно войнишко легло, постлано със сиво войнишко одеяло. Възглавницата беше облечена в кафяв раиран плат. В средата на стаята имаше грубо направена маса, около която бяха наредени шест дървени стола от най- груба направа. На всеки от столовете седеше човек от новите властници. На леглото имаше седми, който се беше изтегнал на лявата си страна. Опрян на лакът той беше видимо пиян, защото от устата му течеше обилно лига и погледът му бе мътен. Той не можеше да се съсредоточи, не позна влезлият арестант и запита другаря си:

-Коя е тази мръсна гад?

-Мълчи там! Ще разбереш, нали си тук. Само че, много ракия изпи, а тя не прощава! Ще те изпие без да усетиш!

-Е, щом не казваш, значи е партийна тайна! Добре, няма да питам! – започна вече на себе си да говори пияният.

Върху масата имаше две емайлирани чинии пълни с фасове. Във въздуха имаше наслоен на етажи тютюнев дим. Неочаквано един от шестимата стана от стола, подаде го на Ангелов, а той се облегна на рамките на прозореца. Между седемте беше и Георгиев, новият адютант на полка, който се беше произвел сам в чин капитан.

-Другарю Георгиев, тази вечер вие сте дежурен да водите следствието на престъпника. Вземете хартия и молив и пишете.

-Ба, ша пиша! Оти бе! Да не би мен да следвате? Он ша пише, оти е престъпник! – отговори Георгиев, закашля се авторитетно, примъкна стола до масата, намести раменете си,но лявото пак остана по-ниско от дясното. Големите му очи се обърнаха бързо няколко пъти в жърто- бялото поле и заиграха между безмиглените клепки, като заемаха необходимата позиция да се съсредоточат. Така правеха винаги, докато заемаха необходимият ъгъл от 15 градуса за съсредоточаване и езва тогава взе на фокус образа на Ангелов. Белегът с кафявия ръб, който дърпаше левият ръб на широката му уста надолу, потрепваше, което бе признак, че загрява за важна реч.

-Ангелов, както знаеш, ти ша отговаряш пред народния съд за престъпната си дейност като командир на полка и фашистки офицер. Разкажи първо за какво съдехте войниците отт твоя полк? Защо нареди да се преследват партизаните? Какви планове имахте, за да ликвидирате прогресивните ора? Защо не спряхте германските кораби на двайсет и осми август и не ги пленихте? Нема да го пишеш. Затова има време, при следователя това ще ти е работата. На назе само ни разкаазвай! Аз сакам да разберем като военни ора, нема да се лъжем, оти ние знаем сичко! Партията сичко е проучила. Сакаме от тебе да го потвърдиш, че е така! Никакви завъртулки и никакво не знам! Айде, почвай, нема време! Има като тебе още много, дека чакат!

Докато Георгиев подготвяше Ангелов за самопризнания, в съседната стая се чуваха удари от тояги в човешко тяло, псувни и закани. Един променен човешки глас стенеше. Ангелов позна гласа на поручик Райков, когато той извика:

-Не съм извършил нищо против законите на страната! Не съм виновен в нищо! Аз съм офицер и такъв ще умра!

Ударите се сгъстиха и гласът затихна. Ангелов потрепера. Челюстите му се свиха от страх, но това трая малко.Той осъзна какво го очаква и, окуражен от думите на поручик Райков, реши да запази докрай достойнството си на офицер.

-Като командир на полка не съм вършил беззакония и не съм позволявал на подчинените си да вършат същото. Всяка констатация е била наказвана своевременно. Ние бяхме пазители на държавния ред. Не съм бил фашистки офицер, а български. Съдиха някои войници и школници.Съдиха ги за кражба на оръжие и вещи, за конспирация против държавата.

-Фашистката държава! – прекъсна го Георгиев.

-Българската! – поясни Ангелов и продължи. – Не съм получавал планове за ликвидиране на хора, нито съм изготвял такива. Осъдените отиваха в затвора. Винаги съм търсил смекчаване на обвиненията. Вие – той посочи един школник, - бяхте подсъдим в групата на шестимата и трябваше да бъдете осъдени на смърт. Това се полагаше според деянието ви. Аз и фелдфебел Данко Лалов настояхме пред полковник Гологанов да не дава смъртна присъда. Да я замени с доживотна. Знаехме, че времената са променливи и в затвора никой не е умрял, а осъдени много!

-Защо не ни освободихте? – иронично запита школникът.

-Имахте тежко провинение, кражба на оръжие, за което законът предвижда смърт!

-Ние за партията, бе, гад с гад! – просъска школникът и му удари плестница в лицето.

-В закона и в правилника това не е предвидено! Отностно корабите – имах нареждане от главното командване за тяхното потапяне. Не бяхме още във война с Германия, а съюзът беше в сила. Румънците се опитаха да направят това и Калафат изгоря!

-Ти се изкара по- чист от росата,бе! – учудено възрази Георгиев и предупреди – Искам признание за вина! Разбра ли? За това те питам? Кажи защо убихте трима войници на Белоградчишките скали, на погребите? За тях нямаш ли вина? Защо си наредил да стрелят по партизаните?

-Не съм нареждал аз, а военният правилник и дългът! Чувството за самоотбрана. Срещу войниците е стреляно. Те са отговорили на огъня. Караулът е бил в положение на самоотбрана!

-От кого ша са бранят? Ние сме народни синове! Партизани!

-Те са бранили погребите и себе си. В това време аз съм отсъствувал от града. Бях в Скопие! За случая имам командировъчно при ковчежника.

-Не е важно къде си бил! Ти си командир и ще отговаряш! – каза Георгиев и удари с юмрук по масата.

-Трима войници са убити от партизаните при нападението над погребите! Те са били секретни постове и са дали изстрели, с които са открити в тъмното. Станали са явна прицел и са убити.

-Лъжеш, гад! Партизаните не убиват войници, а само фашисти. Сега също.

-Невинен може да ме съдите. Аз нямам престъпления пред закона, съвестта си и държавата.

-Признай се за виновен, бе, гад! Твоята мама фашистка! – изрева срещу него Георгиев, удари му една силна плесница в лицето и нареди на другите:

-Вържете го, да легне на масата! Бийте го, мръсникът му с мръстник! Ще се прави на невинен! Убивали народни синове, а той – чист! Гледай, да не умре! Предвиден е за пред съда, нека каже пред народа, че е невинен!

-Лягай по корем на масата! – нареди школникът, останал жив по молба на Ангелоов и Лалов.

Ангелов изпълни покорно заповедта и си подаде ръцете напред, за да го завържат за крака на масата. Краката му вързаха на другия край и така прикован той остана безпомощен.

-Започвайте по двама, на смени! – нареди Георгиев.

Школникът извади изпод леглото две тояги. Едната остана в него, а другата подаде на Георгиев и ударите започнаха. Отначало бързи, после бавни и продължителни. Тоягите се счупиха. Поискаха нови. Смениха се и хората. Само вързаният остана същия..От лицето му течаха обилно пот и сълзи. Мускулите на лицето му трепкаха от болка. Веждите му бяха нагънати, настръхнали. Той стискаше зъби и пъшкаше тежко, без да охка. Когато и вторите тояги се счупиха, главата му беше клюмнала и клепките на очите му прилепнали една о друга.

-Отвържете го! Махай го! – викаше Георгиев. – Дайте вода и го заливайте!

Отвързаха краката и ръцете на полковника. Школникът го бутна с остатъка от тоягата в ребрата така силно, че той се строполи на масата като чувал.

-Тоя умря ли бе? Виж, диша ли? – запита Георгиев.

Школникът клекна до инквизирания, хвана пулса му и броеше. Едва доловимо, но животът се обаждаше плахо в ръката му.

-Жив е, но е към края. Ако бяхме пуснали още една смяна, нямаше да издържи.

-Не забравяйте! Тая гад трябва да застане пред съда! Пазете го да не умре! От комитета има специално нареждане да се изправи пред народа. Да отговаря за престъпленията си!

Заливаха го с вода два пъти, бодяхя ръката му с игла и след час и половина клепките му се отвориха и той започна да оглежда учуден, сякаш се събуждаше от сън и не знаеше къде се намира и какво се случва с него. Не можеше да ходи. Краката му се подгънаха, затова до килията му го носиха на ръце. По пода от тялото му капеше кръв. В килията го внесоха като мъртвец. Другарите му го поеха, сложиха го на долния нар и застанаха до него като пред смъртник. До него лежеше поручик Райков. Той бълнуваше нещо, като махаше с ръка, за да отпъди страшни кошмари. Останалите арестанти мълчаха. В стаята дълго властваше гробна тишина, докато в телата на битите се бореха животът и смъртта.

Поручик Райков по-бързо дойде в съзнание. Отначало оглеждаше стаята и другарите си и мълчеше. После видя,че до него е полковникът, протегна ръка към неговата, за да го докосне. Това беше изглежда по-лесно, отколкото да говори и едвам прошепна:

-Господин полковник, запазихте ли войнското си достойнство?

След дълга пауза Ангелов отговори:

-Да, поручик! Нека знаят, че сме офицери, не страхливци! Ние сме обречени да мрем за България, ще мрем достойно! Така ще бъде и пред бесилката. Благодаря ти, поручик! И ти се държа добре, аз чувах...

-Ще се старая, господин полковник! Две смърти няма, без една не може!..

26

Есенният ден беше хладен и мрачен. В небесния купол дефилираха устремени към югоизток облаци. Те идваха от север подгонени от студения вятър. Късно следобед слънцето слезе ниско над града и се показа бакърено жълто. Северозападните фасади на градските къщи посрещнаха слънчевия блясък и по тях заиграха златисти стрели от слънчево злато. Звезда търсеше нещо в шкафчето на тоалетката, наведена с гръб към вратата на стаята. Едно почукване на вратата на стаята я сепна и тя се изправи. Бравата щракна и в рамката на вратата остана Манчев, облечен в изтъркания шлифер. Той отвори уста да каже нещо, но възторжена изненада го задави и се застоя известно време така. Обичайната кротост в очите му избяга и в тях блесна мъжка лудост.

При щракването на бравата Звезда изправи гъвкавата си снага. С ярките очертания на високия си бюст тя попадна в онова златисто сияние на залязващото слънце, което беше влязло през чистите стъкла на прозорците и цялата беше в слънчева позлата. Едрите къдрици на кестенявата коса отразяваха златиста мрежа, в която се вплете душата на учителя и той едва успя дя каже:

-Отивам на кино, ще се върна късно.

-Колко късно? Нали след филма?

-Да!

-Ще ви чакам. Имам ръчен труд. Заплетох нова блуза.

Учителят затвори вратата след себе си и пое към киното в оживената улица, но не бе на себе си. В стаята при Звезда остана нещо от него и нещо взе от нея с поглед, което го смути и запали в гърдите му една далечна надежда за притежание..

Днес Звезда имаше рожден ден, но никой не знаеше това, освен майка и, която донесе желаните сладки като праскови, оваляни в ситна захар, които Звезда обичаше от дете, една тлъста гъска, посолена след препичането със сол и червен пипер, тънка селска турта, изпечена в подница, дамаджана вино и букет от хризантеми.

Манчев не беше в къщи, когато старата дойде. Тя не знаеше, че Звезда е приела съквартирант, но по навик отдели от букета за вазата в гостната. Когато остави цветята и се обърна да излезе, видя на закачалката непознати мъжки дрехи.

-Боже мой, що е това? – тя се взря в дрехите, опипа ги,като се увери, че са непознатии се обърна към дъщеря си – Звездо, какви са тези мъжки дрехи в гостната?

-На съквартиранта, мамо. Учителят, бившият ординарец на Ферчо.

-Но как? Ти? Чужд мъж!...Без да знаеш гроба на мъжа си! – питаше изумена старата и от вълнение грохна на стола до масата.

-Няма да го узная, мамо! Той няма гроб и няма да си дойде! Дунава не връща! – отговори Звезда и брадичката и заигра от мъка. От очите и текнаха сълзи. Трапчинките по бузите и заиграха от тъжните спазми на лицето.

-Мамо, не съм...Не мисли лошо! Той е съквартирант! Всеки си има стая. Наема делим на две, а кухнята почти аз я използвам, той се храни на стол.

-Знам ли. Не си малка, учена си. Ако той си дойде?

-Ех, мамо, той да дойде, другото е лесно. Но няма да се върне! От оня свят връщане няма! Виждаш ли какво време е? В прозорците ми надничат мъже...Има ли мъж, друго е!

-Тъй е, знам го от опит. Малко ли живях! –Майката не знаеше, че Звезда е нападната от руски войници и приемаше нещата поиначе.

Старата приготви багажа за път, целуна Звезда по челото и заръча:

-Не мислех така, но...За вечеря покани момчето. Нали имаш празник...

-Добре,мамо! – отговори Звезда на целувката и я изпрати до пътната врата.

След филма Манчев се запъти към вкъщи с ускорени крачки. Прозорецът в кухнята светеше и на бялото перде играеше силуетът на жена. В антрето го посрещна Звезда и запита:

-Хубав ли беше?

От филма в съзнанието на учителя остана само името. Черно – белите картини, които се сменяха на платното останаха неразбрани. През цялото време той мислеше за жената обляна в слънчева позлата. Посрещането не го изненада и той отговори неуверено:

-М, да.Хубав! – от това личеше неговото неудовлетворение – хубавото беше пред него...

Вратата на кухнята беше отворена и от нея излизаше приятна топлина и мирис на печено месо. Звезда загряваше в тава варената гъска и на дъното й съскаше капеща мас.

-Заповядайте! – каза тя, като му направи място да влезе през отворената врата. – Ще вечеряме заедо, имам малък празник.

-Какъв е поводът?

-Рожденият ми ден.

-Тъй ли?...А знаех и точно сега съм забравир! Поручикът ми беше казал датата, но..- споменаването на думата поручик понижи настроението на младата жена,  върна я назад към онова неповторимо време. Но тя живееше в света на реалността и отново започна да се усмихва често и трапчинките на страните и трепкаха игриво.

Учителят се смути, когато Звезда извади тавата от печката и започна да чупи големи късове месо в две порцеланови чинии, украсени със златни класове.

-Тогава ...-да си оставя палтото! – поясни той и отиде в стаята си. Посрещна го дъхът на пресни хризантеми. Той не знаеше, че те са поставени от старата, затова се наведе към тях, целуваше едрите уханни китки и жадно пиеше аромата. Примигваше от щастие от това, че ръцете на жената, която обикна са се докосвали до тях. Учителят смени стария си костюм с нов, сложи мукавяния куфар на масата,и започна да рови из него. От малка бакелитова кутия той извади скъп златен медальон със златна верижка.“Вземи го, момче, това е голяма рядкост! Златна подкова, приплетена в сърце, носи щастие. Ще ти потрябва. Невестата ти ще бъде щастлива с него!“ – си спомни той думите на златаря, когато му го предложи.

Манчев сложи в джоба си бакелитовата кутия. Ръцете му трепереха от вълнение. По лицето му пулсираше немирна кръв.“Как да го подам? Какво да кажа?“ – и думите бягаха от съзнанието му като подплашени гълъби. Пред очите му непрестанно се явяваше днешното видение на младата жена, окъпана в златистото сияние на слънцето. Манчев се унесе в това, което му предстоеше и не разбра как изминаха тридесет минути.

-Колега, ще изстине месото! Защо се бавите? – запита Звезда в антрето.

-Тоалета ми!..Идвам!

Тя му определи стол срещу нейния. Така бяха сложени и чинийте. На средата на масата имаше бутилка с прясно прикипяло вино и една празна чиния за отпадъци. Манчев застана до посочения стол, но беше някак нерешителен и смутен.

-Заповядайте! – подкани го тя.

-Ами,то, за такъв ден...нещо...-разкъсано произнасяше думите той, а с ръка търсеше в джоба си бакелитната кутийка. Тя бягаше, а пръстите му се видяха тромави. Най-после я извади, помъчи се да каже нещо, но езикът му се заплете. Поиска да я отвори, но пръстите му не го слушаха. Звезда забеляза смущението му, дожаля и, и си отмести погледа от него.

-Ех, вземи,отвори я ти. Мойте пръсти...Да ти е...честито! Със здраве да го носиш! То носи щастие, така ми каза златарят!

Звезда отвори кутията, чийто капак беше на винт. В нея грейна чисто злато и тя ахна от изненада. По розовите и страни щастливо трептяха малките трапчинки, изтласкани от усмивката с тъжна нежност. В шепите и трепкаха златните украшения на медальона. Тя го сложи на шията си и на електрическата светлина срещу учителя заиграха две сърца – едното от злато, преплетено с подкова, другото – в пазвата на Звезда – истинско, човешко, жадно за много щастие.

-Благодаря, колега!Много благодаря! Но не биваше такъв скъп подарък!..

-На скъп човек, скъп подарък! – каза той някак неуместно и необмислено. После това му се видя глупаво и по страните му се разля руменина.

Когато се ръкуваха през масата, по веригата от трепкащи жили се преливаха сладостни тръпки. Червенината по лицата на двамата изчезна. Там сега властваше бледа плахост на нещо неизвестно, но предстоящо и неизбежно! Устните им пулсираха едни срещу други, изгарящи от позната жажда. Между тях като непреодолима стена стоеше сянката на скъп и за двамата човек.

-В такъв случай се пие! –прекъсна мига Звезда и напълни чашите. Чукнаха се, но преди да отпие Звезда отсипа в чинията за отпадъци дви три капки и устните и тъжно потръпнаха. Манчев направи същото.

27

Административните служби непосредствено след правителствената промяна след 9-ти септември 1944година се разстроиха и десетилетия след това страдаха от неудачи и некомпетентни ръководители, които имохо само единствено качество – верността си към програмата на комунистическата партия.По тази причина циркулярното писмо, изпратено от ЦК към края на септември за безотговорните дни на революцията, не стигна в някои села, защото там нямаше изградени комунистически комитети. Такива се изграждаха до първото тримесечие на 1945 година. Нещо повече, в излязлата през 1982 година книга на Военното издателство „Отечествената война“, в том първи, е публикувано писмо, от което е видно, че ЦК на партията през октомври 1944година със своето циркулярно писмо дава указания на партийните си членове да излязат из нелегалност и да заемат отговорни длъжности, овакантени в държавния апарат на старата власт. Оттук може да се съди за каква революция може да се говори на 9 ти септември 1944година!

По тази причина писмото за безотговорните дни на революцията в Златорожието закъсня и се получи към края на това размирно време. Когато го получиха в партийния комитет хората се учудиха на прозорливостта на Налъма и Георгиев.

-Брей,като че ли те са го писали! Същите революционни думи! Същите указания! Добре, че ни отвориха очите другарите от града!

Макар и късно, партийните организации заработиха трескаво по неговото изпълнение. Напълниха мазите на училищата с невинни хора и започнаха нечувани изстъпления.Разпитите се водиха на две места в училището. Едните бяха в гримьорната, а другите в кабинета по химия. Партийното ръководство изготви езин щаблонен списък с въпроси и обвинения., които трябваше да се задават на арестуваните и по тях да се обвинява, докато обстановката се нажежи и се започне с тоягите. Тези обвинения бяха приблизително следните: Сътрудничество с фашистката власт,даване помощ на немските войски, предаване наряди от хранителни продукти на държавата за изхранване на германците, хвалене на герменските победи на източния фронт,слагане по стените в домовете на портрети на царя и други фашистки водачи.

Под тези обвинения попадаше всеки български гражданин. Мелницата заработи на големи обороти и обвинените се чудеха как да отговарят, защото такива „престъпления“ имаше всеки. Когато някой от обвинените се съпротивляваше и отричаше обвиненията си, които бяха само повод за инквизиция, той биваше разстрелван, обесван или пребиван с тояги. Всичко това може би ще звучи странно и невероятно, но като съвременник и очевизец аз си спомням за това страшно време с вледеняващ ужас.

Инквизираните и убитите са хиляди. Изключено е да се спомене всеки случай и всяко име, макар че всички със смъртта си заслужават това! Като доказателство посочвам само някои случаи. Тези хора имат синове и дъщери мои съвременници, които помнят бащите си и имат неизлечими от времето преживелици и ужаси и биха потвърдили автентичността на писаното. Това са: Петко Николов от с. Цар Петрово, Коста Иванов от с.Макреш, Цветан Макшутов и Първан Кръстев от с. Галиче.

-Чакайте! За да подходим марксически, първо трябва да извземем капитала от ръцете на богатите! – обясняваше разпалено коменданта на Златорожието. Определи три стаи, където се водиха срамните пазарлъци за откупване на задържаните и посрещаше и изпращаше близките им. Първо им се съобщаваха шаблонните обвинения и възможните последствия от „престъплението“. После се добавяше, че всичко ще мине лесно, ако се даде сумата/кой колкото има, според възможностите си/ като помощ за новата власт на партията. Близките на задържаните даваха последния си лев, за да спасят живота на свойте, защото изчезналите ставаха все повече и повече. В полето и в горите намираха убити хорау обесени, заклани...и това всяваше неописуем ужас в населението.

Георгиев и Налъма пристигнаха по тъмно и свариха революционния комитет в разгара на работата си. Метода на твърдостта на революционната ярост им хареса – вече имаше двама убити и хвърлени в ямите край селото.

-Така другари! Смело на революционна борба! Така се укрепва комунистическата власт с жертви! – поощри Георгиев партийния комитет и запита:

-Какво става с капитала? Парите са най- важното в борбата.

-Събираме!

-Колко? Къде са парите? – запитаха нетърпеливо двамата революционери от града.

-Делим по равно! Който не участва в революционната борба, макар че е комунист, за него няма! За да получи, трябва да се труди като нас! На мързеливият партията не помага. За нас оставихте ли? – нетърпеливо попита Георгиев.

-Не сме! С вас трябва да изясним един случай на обир и убийство на невинен човек!

-Какъв обир! За какво убийство говорите? Може ли да се обвиняват чисти комунисти в такива престъпления? Ние вършим революция, укрепваме властта на партията, а вие ни говорите за обир и убийство!

Комендантът разказа как двама добри, скромни и честни селяни били ограбени от двама с военни дрехи, които, според описанието на потерпевшия приличат на градските революционери. Удареният в лицето с юмрук, получил сътресение на мозъка и умрял.

-Какво като е умрял един фашага? Нали синът му е арестуван като враг? – възрази Георгиев, но долната му устна увисна отчаяно и жълтите пръстени на редките му зъби изглеждаха отвратително на блясъка на газената лампа. Ръбът на розовия белег в левия ъгъл на устата му трепкаше нервно, а заедно с него мърдаше целият му мустак.

-Синовете на нашите хора са задържани, но те не са политически. Това е една младежка история в която е замесена жена. Прокурорът е изяснил случая и момчетата са освободени.

-Няма женски истории. Сега е революционно време и всичко е политика! Такива да ги немаме! – каза сърдито Георгиев.

-Не знам! Жената на умрелия има медицинско заключение, има и свидетел, ще ходи при прокурора.

-Това не е наша работа. Може другарят му да го е ограбил, може някой друг. Колко военни има, знаете ли? Защо се спират на нас? Да видим общата, партийната работа. Защо не оставили на нас пари?

-Повечето от работа си вършим ние и парите са за нас. Имаме и указание от ЦК. Със закъснение получихме писмото за четиридесетте безотговорни дни на революцията и действаме по него, за да наваксаме загубеното. Да изпълним задачата на партията! За вас оставихме няколко души. Колкото изкарате от тях, това ще бъде! И повече няма да идвата в селото! – отговори твърдо комендантът.

Смъртта на селянина смути Георгиев и той не беше така активен, но другарят му започна да протестира.

-Нали говорихме. Ние ви дадохме революционната насока. Вие така щяхте да проспите времето до дебелите задници на жените си!

-Не мешай в работата задниците на жените ни! Опитът ни учи, не вие! Учени хора не се раждат! Да извикаме близките на задържаните и да се пазарите с тях. Ако не, махайте се, защото ще ви арестувам и ще ви предам на коменданта на града.

-Ей, дотам ли стигнахме? Нали знаеш, че едно време лежахме заедно в затвора? В една килия бяхме. Ядохме попарата на фашистите, а сега? – запротестира Георгиев и явно го държеше на прицела на разногледите си очи.

-Добре! Извикай хората, ама не сте прави! Не работите по комунистически, по другарски! – обясни Налъма.

-Повече от сто хиляди нема да сакате, иначе ще си идете без пари! – предупреди комендантът на селото и излезе.

На врата на стаята се почука плахо и без да отговори, Налъма отвори.

-Викат ни хора от града! – почти едновременно запитаха двама млади мъже с обгорели от слънцето лица.

-Влизайте! Ние сме! – поясни Налъма, а Георгиев седеше зад бюрото важен, с военна униформа, на която пагоните не стояха добре, а бяха се похлупили със звездите надолу. Той уцели с разногледия си поглед хората, но те останаха с впечатлението, че гледа картата на стената, затова се обърнаха към Налъма.

-Кажете,защо ни викате?

Налъма посочи Георгиев и те се обърнаха към него.  Едва сега разбраха кривогледството му и, че той е съсредоточил поглед в тях. Краят на мустаците му беше увиснал надолу и едрите му редки зъби надничаха от черната дупка.

-За престъпленията на бащите ви ша приказваме. Елате по-близко!- прогърмя той с дебелия си глас. – Вашите бащи са фашисти! Подкрепяле са фашистката власт! Ръкоплескали са ,когато хитлер говорил по радиото. Носили сте черно за смъртта на цар Борис. Заканвали са се да колят комунисти. За такива престъпления. Смърт!

Момчетата гледаха плахо страшното лице на Георгиев и мълчаха, като облизваха пресъхналите си устни.

-Какво да ги правим, а? Да ги убием ли без съд? Да ги съдим ли?Или...Ако с малко пари такова,...да свършим работата по-леко?

-Не знам! Моят баща не се меша в партии. За царя – не знам, може да е носил черна лента, то всеки носеше...Той е служил гвардеец, бил е охрана на двореца. Много пъти сме приказвали,тате казва, че немците го убили.

-И моят баща е невинен! – обади се другият.

-Никой не ги пита криви ли са, прави ли са? Хората УМИРАТ ПРАВИ.

-Ние знаем кой е виновен и кой не е! Ние ще кажем кой какво заслужава! Питаме ви така, от човещина, оти сме комунисти и добри ора.

-Пуснете ги! Едновременно извикаха момчетата.

-Това вече е друго! Щом се разберем, ще ги пуснем! Зависи от вас. Ние сме на власт, а за тая власт требват пари. Ще помогнете с по двеста хиляди и ще пуснем бащите ви!

Страхът у момчетата намаля.Едното от тях каза веднага на другото:

-Ще дам! –Другото помръдна рамене и отговори:

-За живот, кой не би дал! Но аз нямам толкова!

-Колко имаш? – попита Налъма.

-Само сто и десет хиляди, и това е всичко, което имаме! Тая нощ не може, утре-други ден може.

-Дай му назаем – предложи Георгиев на първия.

-И аз разчитам на заем! Нямам толкова, но за живота на тате ще заема.

-Щом нямате, ще ги съдим! Бесило и край! – обясни Георгиев.

Слуховете за безследно изчезнали хора се носеха от уста на уста и всички се ужасяваха от мисълта, че те или някои близки тям хора може да ги постигне тази съдба. И сега момчетата потръпнаха от студен страх.

-Пуснете тате! Сега давам сто и десет хиляди. Каже кога, утре или вдруги ден и на кого да дам още деветдесет хиляди?

-Аз давам мойте сега! – обясни първият.

Георгиев погледна другия въпросително.

-Какво ще кажеш? Хора сме! Нали партията ни учи да правим на добрите добро.

-Айде, от нас да мине! Донесете парите! А ти ще донесеш остатъка в казармата при артелчика и ще питаш за Налъма. Така ме знаят всички.

-Честна дума! – повтори момчето.Ще ги донеса!

-Бягайте за парите, но не се бавете! – нареди Георгиев.

Когато след известно време момчетата наброиха парите и двамата печелбари си ги поделиха безсрамно пред тях.

-Молим, пуснете бащите ни! – с плачевен глас молеха младите хора.

-Разбрано! След час са си в къщи! Ама да се разберем – никому нито дума! Подаряваме ви живот! Това да остане между нас.

-Никому, никому! – отговориха пак едновременно момчетата.

-Вървете си, те ще дойдат! Налъм, да бъдем честни, защото имаме да вземаме. Не устоим ли, губим още деветдесет хиляди. Това е пара, ей!

Синовете чакаха под самотния ямор в училищния двор. От една близка стая излизаше стенания на инквизиран човек.

-Чуваш ли? Това е чичо Иван Игнатов, бият го с тояги.

От задната страна на мазата един от охраната изведе двама души, напсува ги вулгарно и се скри.

-Полека! Болят ме ходилата! Пребиха ме! – оплака се единият.

-Тате,това е тате! – извика момчето, което даде сто и десет хиляди.

Синовете понесоха бащите си на ръце по домовете си. ,те повтаряха непрекъснато:

-Полека! Боли! Много боли! Пребиха ни!

28

Дните и нощите на задържаните течаха бавно пълни с тревога и изненади. Мълвата разплиташе трагични епизоди от съдбата на изчезнали. Това, което ставаше зад стените на Кръстата та казарма и мазето на Околийското управление на МВР остана тайна на деня. Тя проличаваше, когато някой щастливец излизаше оттам и изпускаше на ухото на близък някоя не толкова секретна подробност. Всичко, което оставаше, там бе тайна, за чието разпространение следваше наказание със смърт.

В една от най- тъмните, но иначе топла за сезона дъждовна нощ, в стаите за инквизиция и коридорите на Кръстатата казарма, властваше подозрителна, злокобна тишина...

Силните на деня, инквизиторите, се събраха на източния вход на временния затвор, където чакаха три товарни автомобила, покрити със зелени брезенти. В две от колите бяха натоварени хора, които тая нощ на 6 срещу 7 ноември трябваше да изчезнат. Колите бяха препълнени и хората се притискаха плътно един до друг. Ресорите се огъваха и поскъцваха под живия товар плачевно. В първата кола на пейки и столове се наместиха въоръжени хора порядъчно пияни. Един от тях даде поверителни инструкции на шофьорите, моторите изреваха сърдито и колите поеха курс към Вълчешкия дол – местност, която се намира между селата Макрреш и Вълчек. На тази местност липсваше красотата на природата, тя изглеждаше сурова и дива, с дълбоки дерета от червена пръст, примесена с ръбести бели камъчета. Големите дървета бяха редки, а сечината с гъсти туфи беше небрежно разхвърляна в северния склон на хребета.

Първата кола шареше с фаровете по калния селски път и търсеше целинни коловози. По стъклата шибаха ситни капки есенен дъжд. Брезентите ехтяха под ударите на бесните сълзи и всичко изглеждаше неповторимо жестоко и страшно. Фаровете прорязваха тъмнината, опипваха със силните си очи терена и търсеха дълбините на Вълчишкия дол.

-Тук ще спем, но така, че с габаритите да осветяваш сехите ями! – нареди човекът с белега на лявата буза.който седеше до шофьора. Останалите две коли се изравниха с първата ,като загасиха дългите светлини и останаха на къси.

От първата кола слязоха пияните властници, които по пътя пяха революционни песни и се хвалеха кой колко души е убил. Повечето от тях бяха с автомати, а всички имаха пистолети. От колата свалиха две неголеми брадви и една желязня вила.

-Готови ли сте? Разделете се на две групи по осем човека и всяка група да се движи за хората си! Първо с брадвата няколко души, за да видят другите как отмъщават комунистите! – нареждаше Зурлов и добави – Георги и Павел, вие няма да бъдете в една и съща група, вие ще сечете с брадвите. Рачо, ти с вилата! Но няма направо в корема, така свършват бързо. В месо, в здраво! Там кръвта изтича бавно и смъртта е мъчителна!

Всеки изпълняваше нарежданията. Това беше политкомисарят на отряд „Георги Бенковски“, чиято численост беше 22 души когато бе масовизиран в навечерието на 9 септември 1944 година на територията на окръга.

Арестантите от двете коли слушаха нарежданията и разбраха какво ги очаква. Слизането от камионите ставаше бавно и трудно. Те бяха смазани от бой и ставите им се бяха схванали. Ръцете им бяха вързани и при скачането от камиона много от тях падаха, а изправянето с вързани ръце е трудно.

Те знаеха ,че това е краят и се бореха за една минута повече живот.

-Защо се бавите, бе, гадове с гадове! – извика един пиян инквизитор, взе едно желязо остро като шиш в края, и започна да боде с него през брезента. Хората полетяха към задния капак и на вълни падаха един през друг. На този, който не можеше да стане лесно му помагаха с вилата, като го обождаха под плещите и го вдигаха като житен сноп.

Един момък бе паднал по ребро в бразда и не можеше да стане. Мъчеше се, но вързаните ръце не го слушаха. Вилата се заби под плещите му и го изправи. Момчето простена болезнено и един възрастен арестант извика силно:

-Синът ми! Синко!...Убийте мен! ...Жив ме изгорете, но оставете сина ми!...Пуснете детето, то е невинно! Защо да умира право.

-Така ли, виж къде му било слабото място? – просъска Зурлата и злобно нареди:

-Георге, започни сина с брадвата, пред очите на бащата, но не наведнъж, а по-малко! Първо няколко пръста, после ръката по-нагоре, после крак, и чак тогава главата.

Започна най- трагичната сцена по указанията на политкомисаря Зурлов! Започна отсичането на части от тялото на жив човек, на 18-годишен младеж. След отсичането на ръцете от раменете тялото не престана да агонизира. Останалото беше на мъртво...За наслада на садистите...

Бащата обезумя. Гласът му раздираше нощната тишина. Долът и полето подеха ехото и то затихна бързо.

-Стига бе, гад! – извика тоя с вилата и я забоде в гръдния му кош. Човекът падна по гръб като риташе встрани и мълвеше:

-Синко! Петре!..

Последната му дума бе „Синко“. Той се отпусна, захлупи се по очи в студената прегръдка на земята ,която обичаше като родна майка.

Кръвта озвери палачите и те започнаха кървава ЖЕРТВА.

Четирдесет трупа се кръстосаха като житни снопи. Четирдесет локви кръв, разредени от сълзите на небето, пиеше земята на бавни глътки.

Гърчовете спряха. Угаснаха последните стонове. Над Вълчешкия дол настъпи мъртва тишина.Габаритните светлини на колите като надгробни кандила мъждукаха над общата гробница.

-В една яма! За да я покрием по-лесно! – нареди Зурлов.

Страшното и жестокото свърши. Започна отвратителното и грозното. Вземаше се от мъртвите тела това, което можеше да се ползва, макар и опръскано с кръв. А когато сухата яма пое четирдесетте човешки трупа, отгоре хвърлиха царевични снопове и буци пръст. На връщане екзекуторите запяха:“ Ний идем бодри партизани, народни верни синове“! – една гавра с чистотата на българската реч. Те не бяха бодри, а пияни! Не бяха верни, а варвари! Не бяха синове, а изчадия – потомци на Юда!

След кървавата жертва започна тържественото празнуване на седми ноември, фаталната за човечеството рождена дата на руската революция.

29

Отшумя денят на революцията, честван от малка група комунисти. За голяма част от българския народ това събитие бе чуждо, неизвестно и далечно.

Страшните сцени на екзекуцийте стреснаха всички, които разбраха за тях. Мнозина не вярваха на тази жестокост, но тя харесваше на палачите. Те калиха волята си в тая тъмна октомврийска нощ, намериха своето признание, утвърдиха се като актьори на кървави сцени от масов характер.

В коридорите и инквизационните стаи настъпи отново оживление. Щракаха жестоко резетата на бравите. Под огромния купол на Кръстовата казарма извличаха хора. Воплите намираха пролуки и говореха на настръхналия от ужас град за това, соето ставаше зад дебелите, за съдбата на невинни хора, невинни и беззащитни, попаднали в ръцете на зверове, окичени с незаслуженото име революционери. Това ставаше по зла ирония на съдбата, по едно нещастно стечение на обстоятелствата.

Пиян, както обикновено/царство му небесно, пиян умря/, той стъпваше несигурно с тънките си дълги крака, като замахваше левия настрани, описвайки дъга. Неуверената походка го принуждаваше да се движи в близост до стената с почти разперени встрани ръце, като дете преди да падне. Лявата му ръка, която беше по-близо до стената, често опираше в нея, за да коригира посоката на движението. Дългият му нос беше червен и от него капеха по гърдите му бели капки, но той не усещаше това. Слузестата течност застояваше в подстриганите му мустаци и те изглеждаха неприятно влажни. Около партизанския командир вървеше щаб от жестоки млади хора. Някои от тях бяха партизани в отряда.

Бако се застояваше в някоя от килийте, където инквизицията беше в разгара си. Присъствието му въодушевляваше палачите и те с още по-голяма жестокос вършеха работата си. Мълчанието му означаваше одобрение. Той говореше малко, защото алкохолът беше вързал езика му и издаваше степента на напиването му.

За да покаже пред редкия гост, че добре върши работата си, комендантът на казармата, човекът с белега на лявата буза, партизанин от отряда, отваряше на бившия си командир вратите на някоя от килийте, за да го увери, че жестокостта сега не е била само за пред него. Бако видя с очите си окървавени хора, смазани от бой, но по лицето му не трепна нито един мускул от възмущение. Той се надсмиваше над съдбата на нещастните хора. На въпросите му те отговаряха с мълчание.

Комендантът не забрави да отвори килия №6, където беше полковник Ангелов. Когато превърташе ключалката, той намери за необходимо да поясни:

-Тези са на специална обработка.

Партизанският командир направи една крачка в тясната, но дълга стая. Тя беше претъпкана с хора. Той накъдри вежди и сложи шепи на дългия си нос, за да се предпази от неприятната миризма, която го посрещна.

-Павле, каква е тая свинщина? Ще се задушат и ще изпукат, а ще ни трябват!

-Не държат чисто, не проветряват, другарю командир!

-Не е вярно! Вижте, крилото, което може да се отваря е винаги открехнато, но миришат отходните кофи, защото е забранено да се изхвърлят всеки ден – поясни Ангелов и добави – Не чувствате ли, че освен другата мръсоти тук мирише и на гнило човешко месо? От телата ни капят червеи, гной, месо!

-Как така капе месо от живи хора? – запита изненадано Бако.

-Така, както е! Може да видите?

-Покажете! – пожела той.

-Фелдфебел Кайцанов покажете си бедрата – предложи Райков.

Фелдфебелът имаше висока температура от инфектираните рани. По лицето му имаше сини петна от отравяне. Той размърда устни, но от тях не излязоха думи. Райков и Апостолов си свалиха панталоните  и заедно с тях се свличаше изгнило месо, почерняло от заседналата кръв. На отделни места се виждаше бедрената му кост, покрита с гной съсирана кръв и червеи. Той беше в безсъзнание и не охкаше, не протистираше.

Бако се наведе близо до него и като се убеди, че това е така, свали длан от носа и каза:

-Павле, и внас ни биеха в полицията, но месо от телата ни, не е капало никога! Който е виновен, нали знаеш...изведи го нощем! Стига да не ни трябва пред народния съд. Така не бива!

-Той е много твърд, другарю командир! Дума не отронва! Мълчи като камък! Даже името си не казва! Затова...Другите не са така!

-Всички сме в гнойни рани! – поясни Ангелов. – От тях и в тая миризма ще умрем от инфекции!

-Няма, Ангелов! Теб ще лекуваме, ако тпябва! Ти ни трябваш! Ще умреш, но на въжето! – поясни партизанският командир.

-Знам и очаквам този ден като спасение за душата си от страдания и унижения! Не се страхувам!

-Да те види народът и тогава!...Нашето леко ли беше в шумата! Вие, съдехте, разстрелвахте, бесехте! Сега ви се връща!

-Вярно, но никога невинни! Само по закони, гласувани от Народното Събрание. Вие убивате невинни хора, патриоти. Те умират прави.

-Ще ви съди народният съд. Който е прав, да докаже, да се оправдае и няма ат какво да се страхува.

-Не е народен! Никой не пита народа! Ще ни съдите вие, комунистите. Това ще бъде партиен съд под маската на Отечествения фронт! – възрази Ангелов.

-Пред съда ще кажеш, Ангелов! – заключи Бако и излезе, като се опря на рамката на вратата с две ръце и продължи прегледа на останалите арестанти.

Призори, охраната инвинтаризира килийте със задържани и тези, които бяха в безнадежно положение, ги натовариха в един автомобил. Много от тях изнасяха на одеяла и запълниха с телата им още една яма в Вълчешки дол. Някои от тях доубиваха с куршум, други с железен прът, някои заравяха полуживи! Те стенеха докато хвърляха отгоре им големи буци пръст.

Когато изнасяха фелдфебел Кайцанов, той отвори очи с видимо усилие, с мътен поглед огледа другарите си и една слаба усмивка, последната в живота му, разтегна устните му.

-С-б-о-г-о-м! – прошепна той, вдигна ръце към слепоочието си и едва чуто добави. – Не вярвах, че умират невинни хора!...

30

Към скромния тоалет учителката по литература Звезда Симеонова добави само подаръка на Манчев, медальона със златното сърце, преплетено със златна подкова, синоним на щастие. Учителите забелязаха скъпоценният накит, завидяха й мълчаливо, но никой не запита откъде го има. Всеки предполагаше, че е от Фердинанд, бившия и мъж, адютантът на полка и никой не сложи пръст в зарастващата рана. Възрастната учителка по рисуване Люба Вълкова, която беше клюкарка по природа, хвана през междучастието Звезда под ръка, отведе я към големия източен прозорец и запита:

-Защо си се срамувала, да носиш този хубав накит? Колко малка е необходимо да се добави към тоалета на една жена, за да изглежда по- хубава, просто прелестна! Медальонът те промени и настроението ти е друго. Златото си остава злато винаги. С него изглеждаш толкова мила, хубава!

Звезда не знаеше какво да каже. Тя се смути и сведе поглед надолу. По нежните и пламтящи страни големите и мигли хвърляха големи рехави сенки.

-Благодаря, госпожо Вълкова. Един комплимент никога не е излишен, но два са много.

В това време в учителската стая влезе Манчев. Погледът му се рейна в широката зала и срещна този на Звезда, без да желае това, и червинината по страните и се сгъсти, трапчинките трепнаха игриво. Любопитната Вълкова забеляза кръстосването на погледите и усети вълнението на младата жена, разбра това,което другите предполагаха.

В час по литература Звезда Симеонова извика на урок Момчил Ангелов, сина на полковника. Той беше в последния клас на гимназията и беше един от учениците, които постоянно отговаряха добре. Този път отговорът на Момчил не беше пълен. Говореше бавно, думите му бяха неуверени и идваха сякаи отдалеч. Мелодичният му глас прокънтяваше на бавни интервали в класната тишина като звън на медни камбани. Големите му очи плуваха във влага, готова да се превърне в сълзи. Устата му говореше едно, а очите друго! Той срещна погледа на учителката и нещо неизказано трепна в него. Звезда го разбра и каза:

-Благодаря, достатъчно! Седни! – тоя път учителката не извади бележника, както правеше обичайно, не писа бележка. „Какво ли става в душата на това момче? Защо не може да се съсредоточи? Той винаги отговаряше отлиично. Знанията личат, но подробностите се губят?“- разсъждаваше на ум Звезда и реши да разговаря с него.

Последният час свърши. От широката врата на гимназията излязоха на ята ученици. Звезда слизаше бавно по витата стълба от втория на първия етаж и с поглед следеше Момчил. Той не се приобщи към нито една група, макар че беше желан навсякъде. Пробиваше си път на зиг-заг, притискаше чантата под мишницата и излизаше напред. Учителката ускори крачките си, изравни се с него и каза тихо:

-Ангелов, бързаш ли много? Искам да поговорим?

Ученикът се сепна изненадано и отговори смутено:

-Не бързам! Слушам Ви!

На улицата групите се разредиха,, двамата почти опряха рамене и учителката запита:

-Какво ти е? Защо си разсеян? Ти можеш, много повече!

Вместо отговор, от очите на момчето виснаха две чисти сълзи, които той не успя да посрещне с длан и те капнаха на земята. Сълзите трогнаха учителката. Тя знаеше, как се раждат те, защото тя самата бе плакала много пъти.- Вървяха мълчаливо известно време и най-после момчето сподели:

-Съставът на съда е определен! – момчето говореше бавно и задавено с много мъка.

-Спокойно, Момчиле! Искаш ли да отидем в градината? – предложи учителката и зави наляво към първата алея.-В какво го обвиняват?

-Във всичко! Наричат го убиец, враг, предател! – Родоотстъпник! Всичко лошо, което може да се кажеу което съществува...

-Кой е председател на съда?

-Не го познавам. Някой си Петър Каменов.

-Ще вземем защитник, ще се оправдава. Може ли невинни, прави хора да бъдат съдени!

Момчето се изненада, че точно тя, жената на изчезнал адютант вярва в правда и в правосъдие. То заклати отчаяно глава и запита:

-Нима поручик Симеонов беше виновен?

Звезда прехапа устни и отговори глухо:

-Да, страшно време! Те умират прави! Не бива да чакат, да ходят в съда, да се молят, да търсят доказателства за невинност!

-Тате не дава! Не иска защита! Ще се защитава сам! Баба ходи при тоя Петър Каменов. Даде му пари половин милион. Даде му накитите на мама. Даже и ...- момчето стисна зъби и юмруците му се приготвиха за бой.

-Какво друго?

-Накита на Капка, медальон като вашия. Тате го купил от един евреин. Имал два. Единият взел тате, другият запазил за господин Симеонов. Беше много хубав и много скъп. Капка тъгува за него, но щом е за живота на тате, даде го. Беше наречен за абитуренският и бал. Мама го пазеше заключен. Видяхме го, когато тате го донесе в бакелитова кутия, постлана с червено кадифе.

-Господи! Толкова ли ниско са паднали съдии и адвокати? Нали са комунисти, имат идеали!...Мразят парите!...- възмущаваше се Звезда.

-Никакви идеали, госпожо, никакви! Вземат последните пари на хората! Ограбват и обещанат справедливост и живот, а убиват. Адвокатите също! Ценко Стойков иска от мама триста хиляди лева за защита. Освен това...-момчето отново стисна юмруци, просъска със зъби и добави- Да му стане любовница и щял да издейства най – леката присъда...

-Мерзавци! Проклето време! Приписваха си качества на ангели господни, а те били изчадия, разбойници! – протестираше възмутено учителката. – ще пием от горчивата чаша, която ни поднесоха тези, които обещаваха рай на земята и любов между хората. Не ги познавахме! Това са хора с маски! С две лица – едното, когато се стремят към властта и другото, когато са властници. И двете са фалшиви! Фалшива и лицемерна е цялата им идеология!

31

Първият спектакъл на „ Народния съд“ започна в налото на февруари 1945 година. След него имаше още две представления в по- ограничен мащаб и с второстепенни герои, но и те решаваха съдбите на хората и при тях умираха невинни!

По същество обвинителните актове си приличаха във всичко. Изобилстваха думи като: враг, фашист,продажник, предател...Конкретни обвинения за доказани престъпления, защото на всички нива и във всички сфери старата власт проявяваше снизхождение при определение на престъпленията и подценяване на революционната жестокос, преди всичко от непознаване.

Съдбата на обвиняемите не се решаваше от самия съд, а от партийните комитети. Последните уведомяваха ОФ-коалицията  ипредаваха за издаване на присъда от името на народа. Целта беше да се създаде фалшивао впечатление пред народа и външния свят, че не партията, а представителите на възмутения народ съдят и издават присъди. Това едва ли убеди някого?! Всеки знаеше, че комунистическата партия нареждаше, а на нея се нареждаше от съветското посолство в София под невинното название“ Звено за консултации и сътрудничество“.

Останалите живи, които трябваше да бъдат показани пред театралното представление като обвиняеми и съдени от народния съд, бяха изведени от килиите и карцерите на Кръстатата казарма и поставени при затворнически условия, за да добият приличен вид, в който да се явят в залата, за да докажат демократичния режим в затворите и да признаят вината си за оправдаване на големия шум за нищо. Това великодушие беше добре разбрано само от тези, които изгубваха съзнание при следствието, които минаха през мелниците от човешки тела по няколко пъти. Тези, които не издържаха и умираха по време на разпита и тези, които изчезваха безследно, всеки по своему разбра демократичния и човечен характер на новите властници, без да го сподели с никого.

За да се прикрие пред очите на съвременниците и пред идните поколения фактът, че са изчезнали без съд и присъда хиляди хора , ЦК на БКП/к/ нареди да се впешат в протоколите на народния съд, като се обясни, че са избегнали народното възмездие като са се укрили. На всички беше определена смъртна присъда.Има  случаи на пропуснати. Те останаха неизвестни и ги опеделиха за политически емигранти.

По едно странно съвпадение Ангелов и част от офицерите в Кръстатата казарма бяха в килия №6, в затвора също получиха килия със същия номер. В затворническата шестица бяха отделени седем души от предвидените за смъртни присъди. За тях се предвиждаше най- тежката смърт- чрез обесване. Определените за разстрел бяха 10-12 души в килия.

При преместването седемте, за които се предвиждаше бесило, бяха транспортирани вързани един за друг. В килията ги отвързаха и един от охраната предупреди:

-Избирайте си леглата и пазете чисто! Гадове с гадове!

Тук условията бяха по други. Помещението можеше да побере до 15 души. Леглата бяха дървени нарове, покрити със стари дюшеци. В сравнение с условията в Кръстовата казарма тук беше разкош! В ъгъла неотменно стоеше отходната кофа, но се почистваше всеки ден и липсваше оная миризма на гнило човешко месо. Малкото прозорче се отваряше навътре и беше винаги открехнато. Отвън дежуреше с мълчалива строгост дебелата решетка с гъсти квадрати. Електрическата крушка осветяваше килията добре и по стените и наровете личаха подписи, дати и мисли оставени от другите обитатели. По Дунава минаваше кораб, който пъшкаше тежко и изсвири продължително, когато се изравни със стените на затвора. Така моряците поздравяваха затворниците от години наред, по стара традиция. Когато бученето на кораба затихваше, започваше песента на вълните. Те се блъскаха в яките каменни стени и замираха 40 минути след заминаването на преминалия кораб.

-Господин полковник, изберете си място – предложи поручик Райков.

-Все едно, чаршафите са еднакво чисти! – иронично подхвърли полковникът и сложи пакета с дрехите върху десния нар.

-Обичам да слушам песента на вълните – поясни той и опъна одеялото си върху стария дюшек.

Поручик Апостолов се взираше върху подписите на стените и наровете, застояваше се пред някои и тъжните му устни се разпънаха в усмивка.

-Какво, Апостолов, харесва ли ти написаното? – запита Ангелов, като си наместваше на възглавницата – една стара дреха.

-Да, господин Ангелов, тук всяка дума е човешка съдба! Всяка дума, може би е крах на един живот! Ето какво пише един:“ Разбрах цената на живота, на свободата, когато я загубих!“ Друг пише: „Най- горчив е последният ден от живота, когато краят е неизбежен и ти ужасно съзнаваш това!“ Трети:“ Ако смъртта е неизбежна, посрещайте я достойно!“ Четвърти:“ Близките ще ме забравят, дано историята ме помни!“

Когато Апостолов четеше, останалите мълчаха. Ангелов, с една дълбока въздишка на човек, осъзнал неизбежният край, прекъсна четенето:

-Да, господа! Ние няма защо да пишем! Достатъчно е, да се поучим от написаното. То важи и за нас, ще важи и за много други!

-Какво беше казал третият?

-Ако смъртта е неизбежна, посрещни я достойно!

-Ако тази мисъл е негова, той е философ! Жалко, че не знаем кой е?

-Това не е най – важното. Важното е да се поучим. Да я посрещнем достойно, като мъже!

-Обида ще бъде за близките ни, ако научат, че сме хленчили. Ще бъдат горди в скръбтта си, ако научат, че сме се държали достойно!

-Ще се държим, господин полковник! Загубихме всичко, остана само достойнството! – отговориха едновременно всички.

-Благодаря ви! – отговори Ангелов. – Не случайно сте носили на ръменете си пагони. Царят ни Борис и той съзнателно и с мъжество се обрече пред олтаря на Родината. Нашето място е там! Нашите чела са чисти!

-Ще останем ли неизвестни, господин полковник? – запита Райков.

-Няма, поручик! Абсолютна тайна няма. Пред палачите са умирали много и се споменават като безименни, ако са равнодушни пред смъртта. Ако я приемем с мъжество и хладнокръвие, поколенията ще научат за нас. Това ни стига! Повече не щем, освеен признателност!

-Под бесилката ще пея! – каза Райков.

-Аз също! – отговори полковникът.

Останалите мълчаха, усетили приближаването на клупа на шията.

32

Безотговорните дни на революцията завършиха, но събитията бяха събрали инерция и продължаваха в по- прикрита форма, като се търсеха поводи и законни форми, макар че в страната нямаше закони. Старите бяха мъртви, а новите не бяха родени.

Тези, които опитаха сладостта на придобитите без труд пари, не можеха да се откажат от нея и търсеха нови форми на незаконно печелене.

Налъма използваше военното положение, в което се намираше страната, слабата отчетност и контрол, гладът за продукти и облекло, което се чувстваше навсякъде. Частната търговия все още съществуваше и той започна да краде от склада всичко, което можеше, тъй като на пазара се търсеше абсолютно всичко, независимо дали е храна или облекло. Търговията с продуктите и вещите беше по- рискована и на малки порции. Тя не задоволи жаждата родена през четиридесетте безотговорни дни на революцията и той измисли нова форма на изнуда, която беше много доходна и с по-малко рискове за разкриване. Намери, или по точно взе един кочан с мобилизационни бланки, наслага печата на окръжието, което не беше трудно. Направи списък на богатите фамилии, които имаха синове подлежащи на мобилизиране и започна да изпраща фалшиви повиквателни. Войната не прощава! Там, където се стреля, жертвите са неизбежни и никой не желаеше да воюва. Хората бяха наплашени от многото жертви, които даде нашата войска и всеки казваше:“ Дано не съм аз, Господи!“

В тази фалшификация той се специализира до съвършенство. Не пускаше по много повиквателни, с оглед на това, да може да ги контролира! Тези, на които изпращаше повиквателните бяха под непрекъснат контрол, за да не търсят друг гарант за освобождение, което пък можеше да доведе до разкриването му. Срещаше член на семейството, ако не лично „мобилизирания“ и започваше психологическа обработка. Първо разправяше за ужасите на войната, за многото жертви, за предстоящи атаки, в които ще загинат цели войнишки съединения. После изтъкваше големите си връзки, които има като артелчик и възможността му да отменя отиването на фронта срещу съответния подкуп, в който,освен високопоставеното лице, чрез което действа, да има и за него дял. Така той се явяваше в две лица и вземаше два дяла ат изнудваните хора. Пазареше се безсрамно, до изнудване.  Когато виждаше, че повече не може да изкара, проявяваше великодушие и с театрален жест казваше:

-Абе, свои хора сме? Да ти услужа!...Дай парите и се радвай на спокоен живот – после вземаше повиквателната, която той сам беше изпратил и въпросът се потулваше.

Богатството на Налъма растеше с всеки изминал ден. Той се почувства по-тежък от довчерашните си другари. Парите повишиха самочувствието му и той гледаше на стария си приятел, адютанта, отвисоко, макар че на раменете на Георгиев имаше пагони на капитан.

Георгиев забеляза пренебрежението, с което се отнасяше приятелт му, но не можеше да си обясни причината за това. За всеки случай партийната бдителност беше у него на висота и той го постави под наблюдение.

Пред алтерната и пред вещевия склад се бяха струпали много мобилизирани за обличане. Уплашени момчета вземаха войнишките дрехи и ходеха като сенки из казармения двор. Налъма непрестанно викаше, повече за авторитет, че е много зает, че работата му е важна и много. Мобилизираните се плашеха от него и който вземаше полагаемото се, бягаше. Георгиев ходеше из мобилизираните, разговаряше с тях, повдигаше духа им с партийни лозунги и от време на време ръкомахаше. Големите му едри зъби с жълти пръстени в основата се показваха и несъразмерната му уста и ъгълът и висеше надолу моравочервен. Това означаваше, че е ядосан.

Налъма не го забеляза между навалицата. Той хвана един цивилен под ръка, доближи глава до неговата свойски, отведе го зад един рафт, говореха си нещо и се разделиха радостни и двамата. Цивилният напуусна казармения двор, подгонен от радостна възбуда, а Налъма се мушна в стаята си, като натискаше с ръце джобовете си на войнишкия брич. Забави се емалко в склада и излезе навън като зае делова поза.

Адютантът разбра, че се извършва нещо нечестно, но не разбра какво. Той се потули между войниците и, когато Налъма смъкваше от рафта една бала с шинели, Георгиев се вмъкна в канцеларията, която преставляваше неголяма дъсчена барака в единия край на склада. Помещението беше скромно. Маса, скована от дъски,  с две чекмеджета без брави и два дървени стола. Нищо подозрително! Георгиев отвори най – напред горното чекмедже, където имаше разни бланки и формуляри. Бръкна между тях, вдигна прахоляк, но- нищо. Отвори долното, в което бяха вещевите книги. Едната нова, по която се работеше сега, а другата изписана от минали години. Разтвори новата. Тя прошумоля и от нея се разнесе мирис на мастило. Остави я и взе старата. Тя изглеждаше дебела в средата и той я разтвори точно там. Между листовете имаше две пачки от по 100 банкноти по 25 лева или всичко 50 хиляди лева. Георгиев мушна парите в джобовете на брича си и изчезна пак незабелязано. По най- късия път се озова навън и врътна ключа. В гърдите му пламна иманярска страст. Не беше получавал скоро нетрудови пари. Ослуша се с усета на стар криминалист и се мушна в съседната канцелария. Врътна ключа и като се убеди, че никой не го безпокои, седна зад бюрото и започна да брои. Възбудата му беше голяма и все грешеше като стигнеше до цифрата 70. Така преброи до 70 няколко пъти едната пачка и най –после си каза:“ Налъма не е прост човек, той ги е броил и по-малко от сто в пачка няма да вземе, така че двете общо са сигурно 50 хиляди.

Сега вече не го интересуваше духа на фронтоваците. Занимаваше го въпроса как може да изкара от някъде пари без труд. Той сложи парите на масата, за да се наслади на тази гледка. Беше свикнал с това и го чувстваше като някаква всекидневна потребност. Обмисляше много възможности, но нито една от тях не изглеждаше доходна. А и рисковете бяха големи. „Не е лесно да се броят много пари!“ – мислеше си той, ни и през ум не му минаваше как се изкарват.

Не беше време за обяд, но тъй като никой не му търсеше сметка, той реши да си отиде в къщи и да остави пачките с парите. Сведе ниско кепето над очите си, като почти закри веждите си, намести главата си под ъгъл от 15 градуса, за да вижда пред себе си и отключи стаята. По коридора се размина с войници и офицери, които му козируваха, но той ги подминаваше като подгонен от мечка. По средата на широката стълба го срещна командирът на резервната дружина, отдаде чест и доложи:

-Господин адютант, в склада има произшествие, сбиване и ключарят е ранен.

Георгиев вдигна дясната си ръка към ухото, сякаш плашеше нахална муха и отмина с набрана инерция. Пред входа на казармата имаше група новобранци и запасни, които му направиха път. От складовете към щаба двама войници водеха Налъма. Той пристъпваше бавно и затискаше с длан носа си, от който течеше кръв.

-Георгиев, Георгиев! Господин капитан! Ограбиха ме! Пребиха ме гадовете и ме ограбиха! Фашистите ме пребиха и ограбиха! – развика се несвързано той, но говорът му бе някак променен. От горните му зъби липсваха два, точно под носа и той като беззъба бабичка не изказваше думите докрай.

-Как? Защо? Кой е този разбойник? – запита адютантът без да чака отговорите поотделно.

-Фашист! Враг! Син на кулак ме ограби и ме преби!

-Какво ограби?

-Пари! Много пари! Цял живот ги спестявах! Днес реших да ги нася в банката!

-От къде са откраднати? Къде са били?

-Заплатата ми. Заплатицата ми. Спестяванията ми – продължаваше да хленчи Налъма и триеше кръвта от устата си. – Там в стаята ми, в чекмеджето.

Георгиев се усмихна злорадо и попита:

-Кой те удари?

Докато потерпевшият каже името на разбойника, един 25 годишен широкоплещ мъж с гладко избръснати страни и гъста черна коса застана пред тях, изпъна здравото си тяло във войнишка стойка и отсечено заяви високо:

-Аз, господин капитан! Обвини ме в кражба на петдесет хиляди лева, които били в чекмеджето му. Не съм влизал в стаята. Бях с другарите си, с тези момчета в склада. Получавахме дрехи. Нахвърли се върху мен, удари ми шамар, ето, пръстите още личат по страните ми! – момъкът посочи лявата си буза. – Отгоре на това ме псува на майка, а тя почина! Още няма година...Аз за нея..за всички...за България отивам на фронта! А оттам много не се връщат!

Думите на момчето звучаха като изповед и трогнаха коварната душа на корумпирания капитан.

-Ако не си ти, тогава кой е? Ти беше най –близко до стаята! – говореше потерпевшият, като плюеше встрани течащата кръв и слюнка.

Момъкът погледна изпитателно Георгиев, защото беше забелязал как крадешком влезе и пак така, набързо потулвайки се между телата на войниците излезе от стаята на артелчика. Преди това двамата си бяха разменили репликите:

-Стават ли ти дрехите, юнак?

-Тъй верно, господин капитан!

-Ще бием ли немците?

-До смърт, господин капитан!

Лицето на Георгиев, което имаше землист цвят, пребледня леко и стана жълтеникаво. Белегът на лявата му устна стана моравочервен и увисна към брадата, а лявото му рамо мърдаше в нервни гърчове. Момъкът остана за момент в позата на човек, който ще каже нещо решеващо за спора и всички очакваха това, но той прикри истината с думите:

-Не съм поканен да пазя парите ти, а България!

Георгиев въздъхна облекчено, погледна го възторжено под ъгъл и отговори:

-Свободен си, юнак! Свободни сте всички, без ключаря!

Войниците си заминаха, пак така в пакет, както бяха дошли. Коментираха инцидента и похвалиха мъжката постъпка на младежа.

-От къде взе парите?

-Мои са, от заплатата ми! – отговори гузно Налъма.

-Двама с теб света можем да излъжем, но един друг- никога! Нали знаеш, че безотговорните дни на революцията свършиха. Свърши се и печалбата на едро. Сега само от заплатата. Който не ги почита, губи. Иди при интенданта и му предай, че аз те пращам да определи човек, който да приема склада от теб. Зачисли се в резервната дружина и заминавай на фронта! – сърдито и авторитетно нареди адютантът.

Артелчикът се смути и ръцете му започнаха да треперят. За пръв път той разбра силата на пагоните, макар и произволно сложени на раменете. Под тях беше авторитетът на длъжността – адютант, което значи много на военен език. Брадата му заигра от уплаха. На горната челюст, до мястото на двата паднали зъба, един трети се полюшваше като откършена вейка. Гърлото му се напълни с кръв и той силно плю встрани. Заедно с храчките на земята падна и люлеещият се зъб. Отворът на горната челюст стана голям и фъфленето се чувстваше осезателно.

-Господин капитан!...Господин адютант!..Нали се шегуваш! Ние,нали знаеш? Властта укрепвахме заедно! Мене ли на фронта? Сега се падна да живеем като ората. През фашистко – тормоз, сиромашия, работа без файда!...Сега току – що се съвзехме с труд!...И ти! Недей! Нали знаеш, война! Пук, пук, и – хайде в трапа! Нека воюват фашистите! Ние откога чакаме това време! Нали се шегуваш?

-Слушай и изпълнявай заповедта! – отсече Георгиев.

-Чакай бе, човек! Другарю капитан!...Гривна,разбери ме, и ще ти дам пари!...Много пари!...Милион!..Два! Само не ме пращай на фронта и не ме уволнявай от склада! Разбираш ли, два милиона ще ти наброя, само кажи, че оставам!

Голямата цифра, която предложи Налъма, смути Георгиев. Той не беше подготвен за такъв голям удар, за толкова много пари и остана с отворени уста. Езикът му се показваше на импулси през пролуката на горната челюст. Лявото му рамо мърдаше надолу – нагоре като парализирано. Той взе на фокус събеседника си като намести главата си под нужния ъгъл и запита като в сън:

-Какво каза? Два милиона ли?...Кога ще ги имам?

-Довечера, щом се стъмни!

-Но да не ме излъжеш, ей! Иначе – на първа бойна!

-Имаш парите! Казвам ти, честна комунистическа дума, ако искаш ще ти се закълна в най- скъпото, в партията?

-Сакън, партията не мешай в нашите работи! Тя, майчицата знае какво прави! Айде да видиш оти съм човек. Иди работи в склада и никому нищо. Да не забравиш! Два милиона! Ако се случи нещо – да те няма! Стягай се за първа бойна!

-Слушам,господин капитан!

За пръв път единият другар застана пред другия в необходимата поза, която отговаряше на длъжностите.

33

С наближаването на заседанията на „ Народния съд“ обществената възбуда растеше по неописуем начин. За първи път в хилядолетната история на страната цялата интелигенция, създавана със столетия културна надстройка на обществото, беше повалена и на нейно място застанаха невежи лумпени, обременени с криминални и неморални престъпления в миналото, с кърваво и курумпирано настояще.

Вратите на адвокатските кантори бяха отворени от тъмно до тъмно. Настана голяма жътва за блюстителите на закона. Близките на подсъдимите търсеха защита, помощ и правда, но едното и другото бяха мъртви. Властваше неправда, жажда за отмъщение, незаслужено възмездие, пари и кръв. Всеки обещаваше на клиентите това, което не можеше да му даде и получаваше много пари и злато. Нуждаещите се, които искаха справедливост за несправедливото обвинение даваха всичко: пари,злато, чест, съвест! Срещу лъжливи обещания за живот!...

Недялко Звяра бе определен от ОК на партията за народен обвинител. Той не разбираше от закони, а и такива всъшност нямаше. Той се ръководеше от инструкцийте на ЦК и на ОК на партията, а те бяха: Колкото е възможно повече смърт! Сега е времето да се ликвидира всичко, което би пожелало и в бъдеще да си има свое мнение, всеки, който не вярва в непогрешимостта на партията и всемирния исторически път към победата на марксизма!

Речникът на Звяра беше беден и той старателно, с много усилия заучаваше наизуст, без да разбира съшността на новата фразеология, която ставаше все по- популярна и модерна. Търсеше в миналото на подсъдимите черни петна в сферата на корупцията и беззаконията и, когато не намираше, той се спираше на общоприетото обвинение.За това обвинение нямаше определена граница. Никой от тези, които го използваха , не се постара да го дешифрира и тези, които бяха уличавани, не разбраха какво съдържа в себе си то. Подсъдимите го приеха като нещо, изтъркано от употреба с неразбираемо съдържание, против което не можеха да протестират, защото по същество то не съдържаше нищо!

Като народен обвинител, Звяра получи модерен, обзаведен кабинет, в който се чувстваше като чуж със зверската си мутра. Той разбираше това и се стараеше да го балансира с любезност при посрещане и изпращане на посетителите си. Такива бяха и указанията на партийния комитет. Ръкуваше се с тях, предлагаше им да се настанят удобно във фотьойлите, черпеше с бонбони и цигари. Изслушваше, записваше имена и дати в бележника си, обещаваше справедливост и живот от името на партията и най – важното – старателно приемаше големите подкупи в пари и злато.

Един баща на задържан син след много молби за живота му, тикна в ръцете му бяла кърпа, завързана на възел и добави:

-Знам, вземи, господине! Това е цялото ми имане! Парите ги взеха други, когато тарашиха селата. Тези десет жълтици бяха скътани във възглавницата на жената, останали са от деди и прадеди. Но щом е за живот, за право...Пък ти запиши името му и помогни. Войник бил, наредили му, стрелял. Какво да прави, заповед! Ама човек не е убивал...Язе, кае, тате, стрелях, нависоко, да се уплашат и да побегнат! Стреляли и от другата страна. От войничетата има жертви, сакали да им вземат оръжието. Не е отишъл на своя глава. В домовете на хората не е влизал. Това е било до складовете с оръжие и храна.

-Добре, дядо,бъди спокоен! Ето, записах името му. Ще проуча всичко и, ако е така, както казваш, ще го освободим – отговори обвинителят и стана от стола, с което искаше да каже на стария, че разговорът е приключил и трябва да си отива. След него той превъртя ключа, гореше от желание да види блясъка на златото с очите си.

Златните пари звъннаха напевно в дланта му. Блясъка на жълтия метал изпрати на тавана бели петна и той самодоволни потри ръце и погали ръбестото си чело, което приличаше на главата на одран козел. Със същата ръка изтри долната част на брадата си, където се беше събрала мазна пот, готова да капне на бюрото, след което приглади увисналите краища на мустаците си. Устата му беше полуотворена от блаженство и самотния долен зъб на редки интервали влизаше в широката пролука на горната челюст.

-Така! И книжните пари са пари, но златото е пара на парите! Притежателят на злато е винаги богат!  Виж ги ти, фашистите му с фашисти! Десет жълтици минават от ръка на ръка, от поколение на поколение и никой не ги е прахосал, за да стигнат до мен като цена на един човешки живот. Значи, във възглавниците на селяните имало пари! Виж ти, хитреците му с хитреци! Как не знаех това, тогава, когато можех да ходя по къщите! Защо само четирдесет безотговорни дни определиха от ЦК? Защо не бяха поне сто? Човек би се поучил от грешките си, ако не – от грешките на другите, би спечелил повече. Би спечелила и партията, защото ще изпълним призива за изземване на капитала от ръцете на богатите.

Сега е вече друго! Закони, прокурори, формалности! То още ги няма, но ще се родят. Те ще бъдат, за да съдим по тях безпартийните. Нас, партийните членове, ще ни пази майчицата партия. Тя няма да ни изкара пред закона!

На дебелата врата се почука и Звяра трепна уплашено. Мушна жълтиците в джоба на сакото, като не успя да ги завърже в кърпата, а само ги зави няколко пъти. Един груб мъжки глас попита:

-Кого търсите?

-Господин народния обвинител! – отговори плътен женски глас.

-Другарят Недялков, ли? Тук е, чукайте по – силно!

Женските стъпки се стаиха до вратите и този път чукането беше по  - силно. Звяра се обади отвътре с грубия си глас:

-Влез!

Месинговата дръжка на бравата се наклони надолу, но вратата не се отвори.

-Сега! – отново се обади той. Завъртя ключа в обратната посока, отвори и направи път на жената да влезе. Измери я с разногледия си поглед от главата до петите, заобиколи я, като продължи да я оглежда нахално и седна зад широкото бюро.

-Заповядайте, седнете! Кажете какво има? – запита той, като се мъчеше да се усмихне, но това не му се отдаваше сполучливо. Взе една празна папка и започна да я прехвърля от ляво на дясно и обратно, което създаваше впечатление за деловитост.

Жената направи неуверено две крачки напред, преглътна заседналото и в гърлото смущение. Ъглите на тънките и устни трепнаха. В трапчинката на бялата и шия усилено чукаше подплашен пулс и притискаше думите, които напираха отвътре.

-Кой е той? – опита се да й помогне обвинителят и чевръсто и предложи – Заповядайте, седнете! – после остави папката на мира и подпря с длан брадата си.

-Получихме обвинителният акт, искат му смърт! – обясни тя и посрещна със снежнобялата си кърпичка накипелите сълзи.

-Какво? Не сте ли доволни? Какво друго може да се иска за един командир на полк, където са разкривани конспирации, избивани са хора, минали са през съд и лагери!

-Не сме доволни! Той беше войник, изпълнявал е заповеди, не е вършил произволи. Каквото е имало, то е било по закон! Всеки е получил заслуженото. Съпоставете деянията му със съществуващите тогава закони и като намерите престарание или доказана вина, съдете го! Вие знаете, че нелегални нападаха общините, изгаряха архивите, убиваха хора, ограбваха пощите! Войската беше силата, която пазеше реда и създаваше сигурност у гражданите.

-Не забравяйте, че тези хора бяха комунисти! Те използваха поръченията на партията за провеждане на саботажни действия, за подриване основите на фашистката държава. Това бяха прогресивни хора. За техните страдания ние искаме възмездие. Старите закони умряха, сега ще умрат и тези, които ги прилагаха!

- Нима тези, които крадяха от хората и държавата, вършеха предателства и атентати са патриоти?

-Щом са комунисти, значи са патриоти! Те са се борили за партията, а нашата партия е за комунистическа държава. Партия и държава при комунизма са едно!

-Повярвайте ми, моят мъж обичаше България! Той не е враг! Помагаше на задържаните, тъгуваше, когато ги съдеха, застъпваше се, да няма смъртни присъди. Много останаха живи. Той измоли живота им пред полковник Гологанов.

-Нека докаже това пред съда. Обещавам ви да му дам възможност. Той и защитата трябва да го докажат.

-Той не иска защита. Не вярва в нея. Сам ще се защитава!

-Може и така, но с адвокат е по- добре! Верно, те искат пари, но затова са учили. Вие цял живот сте вземали сега ще давате!

-Нямаме пари! Не сме богати, живеехме от заплатата му. Това, което успяхме да спестим за цял живот, отиде наведнъж.

-Къде отиде? Къде?

-Взеха го тези, които обещаваха живот. Свекървата даде на един...

-Вие не бихте ли ги дали за мъжа си?

-Само срещу сигурни гаранции за живот!

-Зависи от вас!

-От мен не зависи! Нямам вяра!

Звяра направи несполучлив опит да се усмихне и беззъбата му усмивка се отвори грозно. Ъгълът на мустаците му увисна надолу, а косматата бразда на брадата му се разшири и в долния и край лъсна мазна пот.

-Ако нямате пари,...имате тяло!

-Тялото не се продава! – възрази Тинка и почервеня от срам и погнуса. Стана от стола и тръгна към вратата. Стана и Звяра и се опъти към нея с отворени ръце. Жената се опита да побегне, но той я достигна до вратата и я обви с грубите си ръце. Борбата трая кратко. Тинка се изплъзна и избяга. Зад нея Звяра просъска:

-Така ли? Бягаш! Той ще бъде обесен!

34

Зимата властваше над сихналия провинциален град. Прясната снежна покривка имаше ослепително бял цвят и хората примижваха с очи, като гледаха пухкавото наметало на земята. Комините на къщите бяха применени с чудновати бели шапки, а през черните дупки на отворите дишаха нажежени печки. Пушекът беше бледо сив и вървеше право нагоре, сякаш пазеше да не изцапа бялата премяна.

Загърната в топлото си кожено палто, Звезда вървеше със ситни стъпки на женствената си грация по прясната пътека. Адвокатите надничаха през стъклените врати в очакване на клиенти, предумваха минувачите, коментираха събитията на деня и предсказваха бъдещето.

Ценко Стойков забеляза отдалеч младата жена и в очите му светна лукав блясък. „ Тя е получила обвинителния акт на мъжа си и сигурно търси защитник“! – мислеше си той и сърцето му заигра в тревога, че най – после ще застане срещу Ластовицата, която беше харесвана от много мъже. Той не дочака да се изравни с него, страхуваше се да не я посрещне друг или да не се отбие в друга кантора, затова се запъти към нея, като тренираше устата си за любезна усмивка, търсеше в словесния си арсенал подходящи думи и намести големия възел на износената вратовръзка.

-Добър ден, госпожо Симеонова! Желая да говоря с вас! Заповядайте в кантората ми.

Той беше свалил мъхестото синьо бомбе, държеше го с дясната си ръка малко встрани, на височината на гърдите си като театрален артист и я гледаше. Видът му беше повече жалък, отколкото комичен, за мъжество не можеше и да се говори!

-Аз съм адвокатът Ценко Стойков! – представи се нахалникът.

-Не виждам повод за разговор, непознати господине! Още повече с адвокат! – възрази жената с решителен тон.

-За делото на съпруга ви, искам да поема неговата защита, с нищожен, почти символичен хонорар. Ей, така колкото да не е без хич! Близък съм с председателя на народния съд, другаря Петър Каменов. От една партия сме – БЗНС и мога да бъда много полезен. Знам много хубави неща за съпруга ви и мога да ги изтъкна пред съда.

Нахалните му очи се местеха по тялото на младата жена, която в смущението си изглеждаше много красива.

-Любопитно ми е да кажете какво знаете за него!

-Разбира се, че ще ви кажа! Заповядайте в кантората!

-Не, там няма да дойда! Няма причина...

-Но, разбирате ли, много е важно! Аз, просто без пари...Само така от добри чувства към вас!

-Благодаря! Пестете си чувствата! Вашата съпруга има нужда от тях! – Звезда се опита да го отмине, но той прегради пътя и, като сипеше щедро обещания на безкористен благодетел и все още държеше театрално шапката си в ръце.

-Какво точно знаете за моя мъж?

-Много, много работи! Зная, че е добър и ще се постарая да смекча присъдата му до минимален размер.

-Аз по –добре от всички зная, че той е добър и невинен! Ако трябва ще го доказвам! Но няма да се наложи. Вие не живеете с пулса на времето! Много работи не знаете! Друго ми кажете – къде е той?

-Къде! Там, в затвора! Събраха всички, които ще бъдат съдени. Аз поех защитата на дванадесет души от тях. Често ходя там. Вчера го видях и ми дожаля за младостта му. Звезда трепна като ударена от камшик. Бялото обкръжение около нея потъмня. Тя забрави, че е зима. Искаше да види света в пролетна премяна, озарен от златистото сияние на надеждата. Пред очите и изчезна жалката фигура на благодетеля и тя протегна ръце напред, за да прегърне илюзията, че Фердинанд е жив! Бистри сълзи като скъпоценни камъни изплуваха в ъглите на очите и увиснаха там, където започнаха дългите мигли.

-Господине, вие шегувате ли се? Познавате ли добре моя мъж?

Изпеченият мошеник разбра, че жертвата е в капан и се увлече в лъжата, която провали първоначалният му успух.

-Таз хубава! Кой не познава адютанта на полка Фердинанд Симеонов? Не се е променил. Само че цивилният костюм му е широк и с него изглежда друг. Получил е колета, благодарен е за грижите, които полагаш за него. Каза, че е невинен и се нуждае от адвокатска защита. Аз съм готов да се ангажирам! За пари няма да говорим! Ей, така, от човещина, от добро сърце! А, ако се нуждаете готов съм да ви дам. За връщане, не се тревожете. Един ден, когато той излезе всичко ще се уреди. Ако има нещо да поръчате и да пращате, разчитайте на мен, готов съм да помогна! Утре отново ще бъда в затвора при мойте доверители, ще му кажа, че сте добре!

Стойков беше сигурен в успеха си. Ухили се срещу нея угоднически, но тя го гледаше с презрение и погнуса. Почувства се неловко, докато получи отговор, свали без нужда очилата си и започна да трие стъклата им с края на мекия си памучен шал.

-Идете при него! Желая ви това от сърце и от душа! За мен не се тревожете, ще правя това, което правят хилядите като мен. Ръце имам,здрава съм. Ще работя на полето или във фабриката, но никога и така, както мислите вие!

Звезда отмина с възмущение и погнуса от интригите на този адвокат, който използваше страданието и нещастието на други в това проклето време, за да задоволява развратния си апетит и жаждата си за пари. Стойков дълго гледа след нея с отворени уста, от която не излизаха думи. Намести бавно зад ушите очилата като въртеше заплашително глава.

35

В една студена нощ от последните дни на януари 1945 година от килия №6 на затвора, където бяха предвидените за бесилка, двама цивилни изведоха полковник Ангелов като му сложиха белезници още в килията.

-Напред, към канцеларията на директора! – нареди човекът с белега на лявата буза.

Когато застана в рамката на вратата, Ангелов се обърна към съкилийниците си и каза:

-Ако не се видим, сбогом, господа! Бъдете бойци до последния миг от живота си!

-Сбогом, господин полковник! Ще се стараем! 0 отговориха групово обитателите на килията.

Стаята на директора беше приятно топла. Зад широкото бюро седеше непознат на Ангелов човес с военни дрехи и пагон на майор.

-Свалете белезниците! – нареди той. После посочи на Ангелов един тапициран стол и запита:

-Какво кафе предпочитате, Ангелов, сладко или горчиво?

-Никакво! – отговори той с нотка на възмущение.

-Четири сладки кафета! – нареди майорът на човека с белега.

Встрани на Ангелов, на тапициран стол седна човек с автомат. Настана дълга, мъчителна пауза, в която майорът и полковникът се гледаха очи в очи без да разговарят. Двамата се разбраха, третият, който присъстваше не разбра нищо.

Погледът на майора говореше:“Безсмислена е всяка съпротива! Колко си малък, като си безвластен! Приличаш на разгримиран артист, по чието лице още личат следи от грима. Говори, какво те питам!“ погледът на полковника обаче говореше друго: „Краят е ясен! Щом смъртта е неизбежна ще я посрещна достойно!“

Човекът с белега донесе четирите кафета, едното от които подаде на Ангелов. Тримата започнаха да сърбат от чашите шумно, а полковникът не се докосна до неговото. В устата му се разля горчива слюнка и я преглътна.

-Вземете, Ангелов, в него няма отрова. Нинов, отпийте, за да се увери! – човекът с белега сръбна два пъти и остави чашата срещу него.

-Не се страхувам от отровата ,майоре. Въжето е по-страшно. Не ми се пие!

-Както желаете. Искам да поговорим като мъже, откровено.

-Слушам ви.

-Вие сте човек от кариерата. Имате солидни връзки с много ваши колеги. Познавате ли добре генералСтефанов?

-Много добре!

-Благодаря, така и очаквах! Известно ли ви е, че той е искал да посрещне Червената армия с бой и после да се оттегли с германците? Дивизията е била готова за действие!

-Никога! Това е клевета!

-някои офицери знаят това и го потвърждават писмено.

-Могат да говорят всичко! Аз ще говоря това, което знам!

-Откъде знаете, че не е вярно?

-Ние с него коментирахме събитията и той твърдо вярваше, че Германия ще загуби. Силно желаеше да останем извън войната и да спасим армията. Имаше влияние пред покойния цар Борис и военния министър. Във военния съвет винаги заставаше на това становище.

-Беше ли германофил?

-Не! Беше родолюбец, патриот от висока класа!

-Мразеше ли СССР?

-Почиташе руския народ, но не се възхищаваше от  комунизма. Тази идеология му беше противна.

-Значи – мразел комунизма!

-Отговорих!

-Да се върнем назад! Да не би да сте забравили, че той е подготвял дивизията за бой с Червената армия? Припомнете си и признайте това, като се подпишете! С това ще облекчите собствената си съдба.

-Неверни сведения не мога да давам! Моята участ е ясна!

-Грешите, Ангелов! Ние имаме сведения, че той е враг! Вие го прикривате и фактически отежнявате собственото си положение. Това ще се отрази на присъдата.

-Стефанов е враг толкова, колкото съм и аз! Други нареждаха на него, а той на мен. Нищо незаконно не сме вършили!

Майорът почервеня от гняв, удари с юмрук по бюрото и кресна силно:

-Той е враг и вече е мъртъв!

-Бог да го прости! Мъртвият не ни е враг! Вчера той, утре...аз! И всички, които не са с вас!

-За тоя език ще увиснеш на въжето! Ела подпиши тук! – поднесоха му един готов протокол за разпит, в който генералът беше оклеветен, за да бъде оправдано убийството. Той го остави на бюрото и каза:

-Не мога да подпиша! Генерал Стефанов не беше враг!

-Марш, гад с гад! Отведете го! Пригответе въжето! – крещеше истерично майорът. В килията свалиха белезниците и отново закачиха тежката врата. Той стоеше сред килията с тревожна готовност. Прекръсти се и съобщи:

-Генерал Стефанов е убит! Бог да го прости!

Останалите от килията станаха прави и повториха последните думи на полковника.

Човекът с белега подписа клеветническия протокол вместо полковник Ангелов. Всичко беше проформа.

-господин полковник, няма ли да черпиш за производството? – иронично подхвърли майорът на човека с белега.

-Как няма! За смъртта на такъв гад като Стефанов! – отговори той и извади от полирания бюфет парче бекон, кашкавал и плетена дамаджана с новоселска гъмза.

-За здравето на другарката Гръбчева! Добре е уцелила врага! Върви и на генерали...След Луков, този е втори!

Списъците на предварително определените присъди се обсъждаха в комитетите на различните нива, съгласува се с коалиционните партии, участнички в ОФ, но решаваща дума имаше комунистическата партия. В това страшно мероприятие тя наложи своята линия за ликвидиране на всеки потенциален противник в бъдещата си дейност. Всеки, който се опитваше да занижи тежестта на престъпленията и присъдите, биваше дамгосван с прозвището враг! Така ОФ-коалицията умря още в първите дни след  девети септември 1944 година и комунистическата партия налагаше по най- брутален начин некомпетентното си мнение по всички въпроси.

-Защо биете по бюрото с юмрук и викате: Така ще бъде, както искам аз, другарю народен обвинител! Нали аз съм председател на народния съд, аз ще подписвам присъдите? Нали нашите партии са партньори в Отечествения Фронт?

Черните миши очи, които блестяха злобно под гъстите вежди, надвиснали над сплеснатия нос, заиграха нервно, широката рядкозъба уста се разтвори от изненада и острият език заигра в голямата кухина между горните предни зъби. По изпъкналото чело се появиха червени петна и Звяра кресна:

-Партньорството свърши, драги! Който желае да си запази мястото, ще се прости с единството между нас и ще приеме слугинството! Друг път няма! Който не е съгласен и е против нас, за него има бесилки! Комунистическата партия ще ръководи, а вие ще слушате! Такива са инструкцийте от Москва, така нареждат другарите то ЦК! Гемето и Велчев не ги плашат! Техните дни са преброени!

-Защо го казвате сега? Така ли мислят и в ОК на партията?

-Точно така! Имаме инструкции, затова говоря така. Ако желаеш да ни служиш и да живееш добре, остани. Ако не – напусни! Досието ти е готово, ще те изправим пред Народния съд. Вместо ти да съдиш, други ще съдят теб.

-Аз нямам провинения. Нали бях интерниран?

-Наивнико,нима тези, които измряха без съд, бяха виновни? Или смяташ, че тези, които ще съдим имат вина?

Звяра продължаваше да се съсредоточава в инструкциите на ЦК, за стратегията и тактиката по вътрешното положение в страната и беше особено доволен, че спечели една важна фигура за каузата на партията. Това щеше да го издигне пред бюрото на комитета, защото беше успял да вкара в резиците на БЗНС един троянски кон.

Каменов не беше много весел. Той тъгуваше вътрешно за хубавата демократична програма на БЗНС, за любовта на селяните, но тайно се радваше, че запази високия пост на председател на народния съд, който между другото се оказа много доходен...Той сподели това раздвоение със Звяра:

-В такъв случай – край с партийните идеали на съюза! Край на аграрната реформа, след която вървят масите!

-Идеалите в програмите умряха! Не само на БЗНС, но и нашата, на комунистическата партия. В бъдеще няма да работим по наши програми, а по инструкциите от Москва. Там ще се планира вътрешната ни и външна политика. Ние ще бъдем само изпълнители. Там е същото. Оная програма ,която изпълни Великата руска революция от 1918 година и обещаваше хляб, равенство, свобода, е мъртва! Диктатурата на едни човек властва над огромната руска империя, над партията, ще властва и над нашите воли. Всеки, който изрази друго мнение, ще бъде ликвидиран.. Здачата сега е да ликвидираме тези, които са в затворите като останка от миналото. След тях ще има други, ще се редят процес след процес..

Каменов се чудеше на събеседника си. Той не подозираше у него такова прозрение за бъдещето и запита любопитно:

-Откъде знаете, че ще бъде така? Аз мисля, че с този съд всичко ще свърши!

-Знам го от това, което стана в СССР. Каквото е било там, ще бъде и тук! Ние буквално копираме модела на комунизма от тях..Ще свършим с тези, после ще почнем с наши и ваши..

Първо ще се опълчат земеделците и ще бъдат ликвидирани! След тах, за да се утвърди генералния секретар и да има безспорен водач, трябва да паднат главите на много други! Вземете процесите в Съветския Съюз. Там загинаха милиони, за да утвърдят безспорното господство на другаря Сталин. Може да са негодували, да са имали други идеи, но сега той е начело. Него ще слушаме, защото с него победихме в жестоката война. Ако не беше той!..

-Благодаря ви, другарю Недялков за добрата лекция и – никому нищо! Партийна тайна! Пък не слушайте женските приказки за подкупите. Това са клюки. Днес за мен, утре за вас, ,ще се опитат да ни злепоставят. Ние трябва да бъдем готови! И единни!

Една невярна жена е винаги невярна! Жена, която не отдава пълната си любов на своя първи мъж, няма да я даде и на следващите. Цветана Овчарова беше от ония кораби, които не се застояват дълго време в едно пристанище. Странсването и разнообразието бяха нейно хоби. Като любовница на председателя на народния съд, тя влизаше в контакти с близките на подсъдимите. Някои я търсеха, други търсеше тя, като предлагаше скъпо платени услуги. За да създаде авторитет на влиятелна застъпница, тя издейства освобождаването на някои хора, държани по стереотипните обвинения. Разбира се, само срещу скъп откуп. Онова, което получаваше според уговорката с Каменов, тя трябваше да дели винаги по равно. В търговията със съдбите на хората няма честност

и не може да се търси такава. Каменов знаеше това и следеше отблизо дейността на партньорката си. От друга страна, Овчарова знаеше, че това е временно и изнудваше, грабеше с две ръце, а делеше полученото с една. От печелбата тя задържаше за себе си две трети, а на Каменов даваше другото. Сумите бяха големи, защото беше алчна, и това създаваше впечатление у Каменов, че получава половинката. Възможността да провери беше твърде малка. Той избягваше да влиза в контакт с изпадналите в немилост. Знаеше от Звяра, че го следят и винаги се съобразяваше с това. Веднъж, съвсем случайно, във влака той се натъкна на един човек, чийто син беше между задържаните и предаден на съд.

-Господине, синът ми  е предаден на съд. Той е невинен. Беше даскал в съседното село. Залъга едно тамошно момиче. Ех, хубаво беше, но го хареса и друг. Той беше учил-недоучил. Не му вървеше училището и напусна. Започна работа – и там не удържа. Уличиха го в кражба и лежа в затвора. Ама нали отвориха вратите за всички, излезе и той и сложи червена лента на ръката си. Нарами пушка и една нощ извика момчето ми, уж за малко, та до днес! От хората чувам, че насила грабнал и девойката, повлякъл я, но тя се търкулила на земята, плакала, викала, отървали я хората. На другата вечер отишъл с пушка у тях и рекъл на родителите и:

„За жена я сакам. Ако не рачи ще ви довърша до един! Една седмица срок ви давам!“. Седмицата изтекла и той пак отищъл с пушката. „Какво – кае, - решихте ли? Хайде, тръгвай, ма! Какво се скумросваш! Оня фашист няма да се върне, на въже ще увисне!“

Рекъл бащата да запази чедото си, но той, непрокопсаникът, вдигнал пушката и убил човека, затрил хората! И нас съсипа!...Дядо разправяше за тях добри работи, а сега какво стана? Да те е страх нощем да излезеш на двора! Не е лъжа господине! Ако познаваш някой от Бранковци, питай, ще ти кажат за Тодор убиеца. Но най- важното е, че не го съдиха! Било такъв месец, дето всеки можел да убива, без да го съдят!

-Че как така ще убива! Какво стана с убиеца?

-Нищо! Нали ти казвам. Такъв месец имало, него улучил и – нищо! Убитият нарекоха фашист и толкоз! Заканил се бил на партиен член! Вие, ваша милост,сте учен,кажете, има ли закони, няма ли? Всеки те лъже, всеки те скубе, мсеки обещава. И аз дадох, з ада спася живота на сина си, но...

-Кой те лъже? Кой ти обещава? На кого даде? – запита Каменов.

- Човек като е в нужда, и от дявола търси помощ! Една жена ми препоръчаха, Овчарова се казва. Била близка с този, дето ги съди, най – главният бил. Иска ми четиристотин хиляди и аз и ги дадох. На заем взех сто хиляди, щото нямам толкова, но щом е за живот! Измина седмица и- ни момче, ни пари!...Отивам пак при тая Овчарова, да видя какво ще ми каже. Ако и сега мънка, ще ида при един дето му викат Звяра. Ще му разправя, както на ваша милост, пък каквото Бог даде! Някоя нива бих дал, но да видя сина свободен! Предварително вече не давам!

Лицето на Каменов съвсем потъмня и доби землист цвят. Хоризонталните бръчки по челото му се сгъстиха. Той извади тефтера и запита стария:

-Как се казва сина ти, господине?

Старецът го изгледа уплашено и каза:

-Господине, ти дали нещо не се засегна? Да не направиш нещо лошо на момчето? Добро вече не чакам!

-Добро ще ти направя, дядо! След два дни момчето ще си бъде в къщи. Но ти ще ме слушаш и ще изпълняваш!

Селянинът все така уплашено гледаше събеседника си, преглътна заседналата в гърлото му мъка, каза трите имена на момчето и се прекръсти.

-Бог здраве да ти дава, господине! На жена, на деца, пък дано ми помогнеш! Помогни на едни невинен! Бог ще помогне на тебе! Пари нямам! Каквото имах, дадох! Но, ако си дойде момчето, ще продам една нива от пет декара и ще се отчета! Ограби ме оная градска гювендия!Други се хвалят, че помага..

-Разбрано, дядо, няма да ходиш никъде! Слез на другата спирка и право в къщи!

-Ша та послушам, ваша милост! Учен човек си...- каза старецът и нарами червената торба, от която се показваше стрък праз лук. После се сети за нещо, застана пред Каменов и каза:

-Баре, ръка да ти целуна!...

Каменов не позволи, потупа го по гърба и каза:

-Аванс за услуга не вземам!

-Ти, кой си, ваша милост? Нали ти казвам, ще продам една нива, кажи как да те намеря?

-Няма да ме търсиш ти, аз ще те намеря! Нали ти имам адреса!

-Е, хайде, сполай ти тогава! И Бог здраве да ти дава! Да не затриете тефтера, ваша милост! Да беше записал още веднъж...

-Бъди спокоен, дядо! В тефтера има още много важни неща.

-Ваша работа, вие сте учени, знаете си работата! Язе сакам само да кажа....Да не остане само там в тефтера...

Старият слезе на следващата гара и огледа пустият перон. Вятърът духаше от север студен и гонеше бели къдрави облачета. Обратният влак беше късно след обед, за това той наметна червената торба и си каза:“Кой ще чака влак! Язе сега крила имам! Ще прехвръкна баира и за два часа съм си у дома! Ще се радва бабата. Сълзите и изтекоха, прозорците протри да се взира в тях!“

А Каменов седнал удобно в купето си мислеше:“Лъже мръсницата! Четиристотин взела и даже името не ми каза! В беля ще ме вкара! Тя взема лъвския пай, а на мен ми подхвърля трохите, ама без нея – нищо! Нали ми пълни нощем кревата! Аз ще взема от нивата, пет декара са това“!...

36

Природата е неузнаваемо разнообразна! Хората, както не си приличат по лице и по глас, така и по характер!

Овчарова не можеше да очаква от Каменов повече от временна материална изгода и необходима физическа близост, възникнала от обстоятелството, че семейството му отсъствуваше. Тя беше разведена и беше свикнала да сменя партньорите си като носни кърпички. От тази близост, в момент, когато той с един подпис решаваше съдбата на хората, се създаде неповторима възможност за един нечувано долен бизнес и тя използваше това неповторимо и брутално. Двата големи пътни куфара бяха пълни с пари и това повиши самочувствието и. Сега е време да си избере мъж по вкус! – мислеше си тя. От зестрата не остана нищо, но от дестте милиона, които лежат в куфарите, ще превия врата на надменния Тодор Ангелов, който е решил да се ожени за жена с три качества: млада, хубава и богата!

Тя се огледа в огледалото и външния и вид я задоволи. Само тези бледо – сини торбички под очите я  уплашиха. Тя ги разтри с ръце и те временно порозовяха. „Ще го поканя на вечеря! Но вкъщи или на ресторант? По- добре в къщи!“

Онеправданите, които търсеха помощ, даваха на своята благодетелка не само пари. Но и всичко за ядене, което не даваха на собствените си деца. Овчарова устройваше разкошни пиршества в центъра на комитета беше Петър Каменов, като председател на народния съд.

 Тодор  Ангелов използва едно отсъствие на Каменов и беше гост на Овчарова. Тя се показа като изкусна домакиня в приготвянето на печеното прасенце. Отличи се и в сервирането, което беше по всички правила на етикецията. Гостът остана очарован от всичко, особено от пачките с пари, които видя подредени в бюфета, когато домакинята, уж по небрежност отвори едно от чекмеджетата, за да търси книжни салфетки. В очите на сребролюбеца пламна дива страст, но той невъзмутимо попита:

-На каква зестра мога да разчитам, ако реша да се оженя?

-На пет милиона – отговори скромно, но уверено тя.

-В налични пари или в недвижимо ичущество?

-В пари. Като недвижим имот имам сто декара първокласна земя.

-Ние не сме земеделци! Бихте ли я продали? За да живеем добре, ни трябват пари! Вие сте без образование и ще харчите наготово.

-Вашата годишна заплата е сто и петдесет хиляди лева. Аз предлагам в аванс тридесет ваши годишни заплати, плюс рента от земята, която е два пъти по- голяма от годишния ви доход. Това не компенсира ли липсата на образование?

-Моят доход е много по- голям от това, което вземам по ведомост. Приемам това, ако половината от зестрата внесете на влог на мое име. Нали ще бъдем едно!...

Колкото и корумпирана да беше Овчарова, това искане и се видя долно и по лицето и се появиха червени петна. Вгледа се в безизразното лице на събеседника си и каза:

-Мойте старини са осигурени, аз съм дъщеря на богат род! Мога да остана неженена и да сменям мъжете по избор. Такъв пазърлък е недостоен!

Отговорът смути Ангелов. Той беше решен да не изпуска случая да разполага с един огромен капитал. По голия му лоб се показа ситна роса, която изтри с костеливата си ръка.

-Нали знаете, че животът се състои от дух и материя? Аз ви обичам, но това е недостатъчно. Няма ли пари, няма любов! Когато парите излизат през вратата, любовта излиза през комина. Искам това просто, за да изградя вашия авторитет. Хората ще говорят за това и вие ще се издигнете в очите на обществото! Аз имам син и трябва да го осигуря!

Ласкателството никога не е излишно. Овчарова смени злобната гримаса с примиренческа и каза:

-Всичко, което остане след нас е негово! А, ще има какво да остане! – тя не беше обявила още пет милиона, които лежаха в куфарите. После с великодушен жест предложи: - Той е твърде малък, но един милион за него смятам, че звучи добре. И за вас един, защото в обществото ще ви питат какво донесе невястата!

Сребролюбецът почти възкликна от радост.

-Благодаря ти! Ти си умна и делова жена! Такава стопанка ми липсваше досега!

Той я прегърна и целуна и по двете страни. На бялото перде се приплетоха две сенки – на мъж и на жена. Когато се разделиха две чаши звъннаха за щастие!..

-Кога ще се съберем? – нетърпеливо питаше Ангелов, но не от накипяла страст, но от жажда за пари.

Овчарова се мъчеше да прикрие връзката си с Каменов, която беше публична тайна. Тя искаше да октане свободна още един месец, докато траят заседанията на народния съд. Премисли и запита:

-Може ли след месец?

-Защо да чакаме? И без това се открихме късно?

-Свикнах така, на свободен живот и сега...

-Ти пак ще бъдеш свободна! Квартирата ще запазиш. Но аз трябва да знам, че имам жена. После...зестрата!...

За Ангелов дейността на бъдещата му жена и произхода на зестрата бяха пределно ясни. Не го интересуваше минало, настояще и бъдеще! Той беше готов да я остави, да продължи двойната игра, но искаше да вземе в ръцете си двата милиона, които тя му обеща. Моралът за него не беше пречка. Това беше предразсъдък, еснафщина, които сребролюбецът беше надживял. Най – важното бяха парите и рентата. Изчезнат ли те, Овчарова беше след тях. Единият и другият знаеха това, но пазарът беше факт. Наздравицата беше вдигната и от следващият ден в продължение на близо два месеца, тя беше слуга на двама господари, при това и двамата знаеха за общия слуга. При комунистическия морал това е допустимо. Нищо необикновено! Спазен е принципът на интересите на всеки един. Всички печелеха. Губеха само едни – тези, които имаха нужда от ходатайството на Овчарова и от помощта на председателя на народния съд. Това бяха беззащитните и онеправданите, на които се падна злият жребий да УМИРАТ ПРАВИ!

37

Основната тема на околийската конференция на БЗНС бяха отношенията между двете основни политически организации в ОФ и тяхната бъдеща дейност. Почти всички делегати от селата говориха със загриженост за натиска, упражняван над тях от местните партийни организации на комунистите. Изнесоха много факти за нанесени побоища, закани и инквизиции, за интерниране в Белене на дейци на БЗНС. Околийското ръководство изслуша оплакванията, които за него не бяха нещо ново и непознато. Те изпитаха същия натиск, защото сигналът за превземане и привеждане в послушност на останалите партии на една, на комунистическата, беше даден отгоре.

Единственото нещо, което конференцията можа да направи, беше да гласува резолюция до ПП на БЗНС, да го запознае с фактите и да иска помощ. Малцина от участниците в конференцията знаеха, че и Постоянното присъствие беше безсилно, че и внеговата дейност се усещаше присъствието и натискът на комунистите. Много мислеха ,че това е само по места и се върши от непосредствени, груби и жестоки хора, без да разбират, че процедурата е една и съща от горе до долу, че всичко се вършеше по индсрукция. Не разбираха, че престилката на ОФ е скъсана и зад нея лъснаха срамните части на комунистическата партия, синоним на диктатура и насилие.

След конференцията околийските ръководители на БЗНС – адвокатите Петър Каменов и Ценко Симов отидоха на обяд в ресторант „Нептун“. Там Петър Каменов беше постоянен посетител и на негово име имаше запазена маса.

-Какво ще кажеш, колега, дали действително се вършат насилия по места? Или нашите хора искат повече, отколкото им се полага, и като им откажат, го смятат за незачитане?

-Изнесеното е вярно, даже малко се каза за него. Скалъпват се обвинения срещу най- добрите хора по места и ги изпращат в лагери, за да сплашат останалите и да не им пречат. Това се върши по инструкция на ЦК.

-До кога ще бъде така? Как ще работим в бъдеще? Ето и при нас се чувствува натиск. Петър Брадков е арестуван като член на околийското рръководство и интерниран! Каменов всмука бавно цигарения дим, изпусна го бавно в лицето на Стойков, вгледа се в очите му, една ехидна усмивка, разпъна тънките му устни и на челото му се показаха хоризонтални гъсти бръчки.

-Не разбираш ли откъде духа вятърът? Натам ще вървим и ние, ако искам да живеем добре и да ползваме облагите, които ни предлага властта! Задачата, която имат сега комунистите, е да ни оставят и нас на власт, но така, че фасада БЗНС да има, а отвътре да е превзет, да бъде без своя програма т.е слуга на комунистите! Всяка съпротива ще бъде смазана със сила! Такава е инструкцията отгоре. Така го иска Москва! И, ако не приемем едно безропотно, послушно поведение, ще бъдем подменени с други, но целта ке бъде постигната. Тази промяна ще се извършва бавно, но непрекъснато. Винаги, за всичко има хора!

-Какво ще кажат другарите от Постоянното присъствие? Гемето и Петков? А Гемето има подкрепата и на западните демокрации... Ние още нямаме окончателен мир!

Каменов се надсмя над наивното предположение, че западните демокрации от военната коалиция могат да влияят на събитията в страната и добави:

-Демокрацията е най-добрата форма на управление, но тя е болна, неизлечимо болна. Стррада от противоречия в самите партии и най –важното – между демократичните държави като цяло! Диктаторска Русия ще използва тези противоречия за свои стратегически цели и това ще продължи до окончателната победа в света. Ако Западът не проумее тази стратегия, една по една държавите ще паднат в краката на Русия. Демокрацийте ще изчезнат, съборени от разложителния бацил на комунистическата революция!

Между нас и комунистите има и друго противоречие по външната политика. Ние сме за национална политика, за ненамеса на други в нашите вътрешни работи. Русия, както царска, така и комунистическа, желае едно стабилно влияние на Балканите именно чрез верно, комунистическо правителство. Под формата на интернационален дълг това правителство ще служи на интересите не на България, а на СССР.

-В този си състав нашето Постоянно присъствие няма да приеме това и ще започне тяхната подмяна. Ще ги опетнят в несъстествуващи престъпления, ще ги съдят и ще ги ликвидират един по един. Дотогава, докато се настанят на техните места пионки послушни на комунистическата партия. Това е истината и ние трябва да го приемем като неизбежен, жалък факт, ако не желаем славата на изчезнали безименни герои.

Стойков следеше своя събеседник съсредоточено като примигваше често. Слагаше и сваляше очилата с тежка рогова рамка, триеше стъклата без нужда и гледаше над тях лицето на адвоката, за да се увери действително, че земеделецът Каменов говори това и разсъждава така. Той не подозираше, че Каменов е приет тайно за член на комунистическата партия и сега говори като троянски кон от редиците на БЗНС, затова побърза да смени темата на разговора.

-Голямата политика е за големи хора. Нека оставим това за тях! С тази лекция ти обърка целия ми мироглед. Аз едва ли се чувствам сега земеделец. Като нямам собствена платформа, ще остана един послушник на ОФ и ще служа само на собствените си интереси. В тази връзка ти можеш да ми бъдеш полезен и аз ще разчитам на теб. Къде се намират досиетата на всички подсъдими, включително и на изчезналите, които ще бъдат включени в протоколите на народния съд, за да се оформи смъртта?

-При мен. Но само на живите. За изчезналите получавам писма от местните комитети с трите имена и обвинението за всички:“Враг на народната власт!“, „Изчезнал безследно!“;“За осъждане от народния съд“! Какво по точно те интересува? Имам право да искам пълна информация?

-Язък! Изпуснах ластовицата!

-Каква е тая зимна ластовица?

-Не знаеш ли?- Жената на адютанта Фердинанд  Симеонов.

-Не е един! Не ги знам така. Но с трите имена мога да го открия.

-Фердинанд Тодоров Симеонов – отговори Стойков. Каменов извади верния си тефтер и записа трите имена.

-Ще се поинтересувам от подробностите. Как се казва жена му?

-Звезда, учителка по литература в мъжката гимназия. Планувах да я прекарам на тясно. Хвърлих примката, но не кълве.

-Ще я оплетем! Имаме тази възможност. Ще я призова като свидетел, ще установим контакт и току – виж кацне – а в твоя кафез, а в моя!...

-Няма да се караме! Нали знаеш приказката за малката любеница и малката женичка... Има и за двама ни!

Каменов се засмя цинично. Златните му зъби в десния ъгъл на тънките му устни. На челото му се показаха гъстите хоризонтални бразди със землист цвят.

38

Каменов отначало не прие с радост длъжността председател на народния съд. Знаеше, че ще му трябва да подписва смъртни присъди на невинни хора и това го смути. Но колебанието не трая дълго. Възможността да ограбва, заглуши всички нравствени смущения. Той се виждаше милионер за няколко месеца, което при други условия не би постигнал с години. Смущаваше го и друга възможност, че ще има хора, които ще спечелят от това мероприятие, без да обременят съвестта си със смъртни присъди.

„Възмездие? Възможно ли е възмездие? Превратности в живота на една малка страна като нашата не са изключени!“ Когато мислеше така ръката и волята на Каменов омекваха. Той беше готов всеки момент да иде в Комитета и да каже;“ Не мога! Нямам сили да подписвам смъртни присъди! Сложете друг. Защо определихте за тази длъжност мен, земеделеца? Всеки се страхува от прозвището „Убиец“! Ако откажа, ще се появи полицейското ми досие и това, че съм взел подкупи от близките на подсъдимите. Това е достатъчно да увисна на въжето! За всичко друго е за предпочитане един час по рано, на за смъртта и възмездието – един час по-късно! Обикнах радостта на властта и не мога да се откажа!“- реши в себе си Каменов и се впусна във вихъра на беззаконията...

Папката с писмата за безследно изчезналите растеше. Списъкът стана страхотно дълъг. Толкова жертви околията не бе давала през всички войни, взети заедно! По гърба на Каменов полазиха студени тръпки. Не от това, че срещу него ще застанат невинни хора, на които той ще произнесе незаслужена присъда – смърт! Плашеше го дългият списък на безследно изчезналите... Когато вписваше имената им в общия списък, той подчерта три от тях, които познаваше добре и реши да проучи обстоятелствата, при които са „изчезнали“, както и обвиненията срещу тях.

1.   Първан Кръстев. Собственик на две мелници. Богат по рождение. Предприемчив. Помагал на много бедни. Последовател на Александър Цанков. Предал Шекера, бившия околийски управител на Оряхово в ръцете на жестоки хора, които го убили след 9-ти юни 1923година.

2.   Цветан Йолов Макшутов. Запасен фелдфебел. Инвалид и пенсионер от войната 1915 – 1918 година. Патриот, политически неориентиран.

3.   Петко Николов Петков от с. Цар Петрово. Работлив и заможен селянин. Общински съветник. Подпомагал бедните. Политически неориентиран.

Каменов записа срещу трите имена свойте лични впечатления и нареди да бъдат извикани партийните секретари на съответните населени места за изясняване на случаите.

-Атанасе, познаваме се и не бива да се лъжем. Писах имената на вашите изчезнали през безотговорните дни на революцията и ще оформя присъдата. Но искам да ми разкажеш точно и подробно как стана всичко това? Не за обществено достояние, а за моя информация.

-Ще ви разкажа, другарю Каменов. Но то не трябва да се записва. Това е партийна тайна. Черно петно в историята на партията и трябва да умре с нас!

-Разбира се, както виждаш, не записвам! Не искам писменно да знам обстоятелствата. Аз сам ще подпиша смъртния протокол, но искам да бъда добре информиран, за това, което подписвам.

Човекът срещу него все още нямаше готовност, а може би и решителност да започне ужасния разказ за събитията в онези тъмни дни и нощи след 9-ти септември. Едва ли беше само съвестта, която до някаква степен проговаряше у него. По- голям беше страхът от това, че ще разкрие нечовешките деяния на шепа самозабравили се властници.

-Хайде,хайде! Знаем се, от какво те е страх! – подкани го Каменов.

-Подред ли да карам? – запита вече по-решително.

Каменов кимна с глава и другият започна:

-Първан Кръстев и Цветан Макшутов бяха малко при нас. След като ги задържахме, ги предадохме на алтимирската партийна група...

Знам само, че са ги изгорили в животинската яма край с. Бутан.

С Петко нещата са по-други. Бая зор видяхме с него!-и говорещият изтри чело с опъкото на ръката си.

-Съмнявахме се, че като общински съветник е докладвал на полицията кои от селяните са комунсти. Това не се доказа. Задържаните комунисти се бяха издали един друг. Участниците в конспирацията, баща и син – Йото и Въто Марчеви, се уплашиха и без подготовка, неорганизирано, отидоха в гората. Как стана това, има неизяснени въпроси, но те спаха в партизанската землянка само една нощ – на 16 ти януари, а на 17-ти бяха разстреляни! По всичко личи, че в отряда е имало провакатор. Но кой е той, не е разкрито. При акцията на преследването във Вълчешкия дол и околностите на село Княз Александрово/Димово/ бяха убити 17 души. По неизяснени причини се спасява само щаба от четирима души, между които и командирът Витко Иванов- Бако.

Решихме в комитета, че за избитите другари ще искаме отмъщение! За една глава – две! Решението изпълнихме. Единият от тях бе Петко Николов. Трудност ни създаде убийството му. Никой не посмя да влезе при него.

-Не се намери смела мишка да върже на котката звънец! – вмъкна с насмешка Каменов.

-Нямаше! Ако го разстреляме, ще се чуе в другата стая, където имаше много задържани. Проблем беше и къде ще го погребем. Решихме да действаме с хитрост. Приготвихме един доста як люляков кол. Дадохме го на най – силния и подмамихме Петко доа излезе от стаята, обещахме, че го освобождаваме...

Беше късно през нощта. По коридора бяха наредени така:първо- човекът с кола, който трябваше да го удари по главата, след него двама с пушки и след тях шест души с въже, които трябваше да го вържат.

В обещанието ни за свобода той се съмняваше, но никога не помисли, че ще го убиваме. Затова, преди да излезе от стаята той разговаря с нас.

-На никого нищо лошо не съм направил! Никого не съм оклеветил, с никого не съм се бил! – отричаше твърдо. – Заеми съм дамал на много. Едни връщат, други не. От никого не съм поискал, всеки трябва да преживее на този свят! Вие имате деца, имам и аз! Радвайте се на вашите, нека са ви живи. Оставете ме, нека се радвам и аз на мойте!

-Когато заговори за децата, гласът му потреперваше от жал. Заплака, зарида като дете. Доплака се и на нас. Бяхме готови да го оставим, но се страхуваме от него. Знаехме, че той никога няма да бъде наш. А хората го слушаха! Ще има избори, ще ни пречи! А, не дай Боже, да му падне да отмъщава! Затова, изпълнихме първоначалното си решение – смърт!

-Вие ли сте партийният секретар на селото? – обърна се Каменов към другия мъж.

-Аз съм отскоро, от две седмици.

-В първите дни след девети бяхте ли в селото?

-Бях.

-Както е писано в писмото, искам подробно обяснение и от вас за обстоятелствата, при които е изчезнал Петко Николов. Може ли да обясните случая? Това е необходимо, за да включа мотивите в присъдата.

Партийният се размърда на стола, сякаш някой вмъкна под него таралежова кожа. Столът проскърца болезнено от старост. По лицето на мустакатия блеснаха капки пот и той ги изтри с дланта на лявата си ръка. Над очите му висише несресана четинеста коса. Той преглътна няколко пъти и облиза устните си с език. Това смущение ядоса изнервения и всесилен председател на народния съд, който имаше подръжката на две политически сили – на БЗНС официално и на БРП/к/ поверително. Той удари с юмрук масата и кресна в лицето на мустакатия:

-Вие се мърсите, аз ви мия! Викам те да ми кажеш какво сте правили и защо? А не да се почесваш, където не те сърби!

Поведението на Каменов още повече смути младия човек и той започна обясненията си веднага, без да беше обмислил добре предварително нищо.

-Беше след девети, но датата не си спомням. Получихме циркулярно писмо от комитета на поартията да задържим привържениците на старата власт, хората, от които се страхуваме, и да ги обезвредим...

-Как да ги обезвредите? Като ги убивате? Така ли пишеше в писмото? – сурово запита Каменов.

-Думата убиване не беше употребявана, ама пишеше да се обезвредят. Това си спомням добре. Ние започнахме да го сплашваме с бой.

Каменов вече знаеше как е станало сплашването и запита с ирония:

-С какво ги сплашвахте ? С тояги и колове ли?

-Кой с каквото намери?  С ръце, с железа...Но повечето с тояги! Петко беше много силен и когато започнахме да го бием, той ни помете с ръце. Взе кола от един и дамгоса с него двама от нашите. Единият бях аз. Избягахме от стаята, заключихме отвън и насочихме срещу него пушките. Предупредихме го да хвърли кола, иначе ще стреляме. Обещахме, че няма да го бием. Така, след дълги преговори, той се съгласи да хвърли кола през прозолеца, но предупреди:“Ако някой посегне да ме бие, аз ще го убия!“...Умувахме къде да го закопаем и решихме в Кюляковата градина, край реката, между двете върби.

Лицето на Каменов беше все така мрачно, студено, с гъсти хоризонтални бръчки, наредени като върви на широкото му чело със землист цвят. Той допушваше седмата цигара, докато партийният секретар разказваше епизоди от революционната борба.

-Благодаря ви! Добре сте работили. Сега е мой ред, аз да прикрия със законна дрешка това, което сте вършили в безотговорните дни на революцията за укрепване на народната власт!

 

39

Работният ден беше започнал. Над града се разстилаше рядка мъгла, която извираше от коритото на Дунав, разливаше се по улиците на града и правеше видимостта по- малка. Нечистите прозорци на адвокатските кантори лъщяха замъглени от тютюнев дим, а отвън ги ближеше рядка мъгла. Студената стъклена преграда отделяше пушека от мъглата и те не можеха да се слеят заедно и да полетят заедно към висините на синия купол. Пред вратите на канторите се тълпяха плахи хора и си подвикваха един на друг, питаха за нашумели имена на адвокати.

Кантората на Петър Каменов се оказа тясна да послещни клиентите и голяма част чакаха навън, като тропаха с престинали крака в дебелия лед и духаха вкочанясалине си ръце.

Един важен мустакат мъж си проби път между чакащите, като обясняваше, че идва по служба. В ръката си държеше плик с писмо. Пред самото бюро имаше гъста леса от човешки тела и той се опита да ги размести, но селяните го посрещнаха с лакти.

-По служба съм, вика ме другарят Каменов. Ето писмото.

Каменов се надигна тежко от стола, видя мустакатия,но това лице не му говореше нищо.

-Дайте ми писмото! – провикна се той.

Няколко груби ръце се кръстосаха и му подадоха малкия плик. Докато четеше писмото, почесваше с лявата ръка врата си – това правеше винаги, когато се съсредоточаваше. Хоризонталните бръчки на лицето му се огънаха няколко пъти като талази на разлюляна от вятъра нива.

-Да. Елате с мен! – каза той на мустакатия.

Двамата се затвориха в малката будка, залепена в един от ъглите на кантората. Там се водиха поверителни разговори и се правеха пазърлъци за живот и смърт.

Хората, които чакаха около бюрото, изведнъж се разредиха и започнаха да си шушукат с възторжена радост. Каменов се обърна и лицето му придоби землисто-жълт цвят, брадата му трепереше нервно. Пръстите на кокалестите му ръце барабаняха нервно по бюрото неспокойно...

И Ценко Стойков видя Звезда, когато дойде при Каменов, затича се след нея, готов да поеме „защитата“, която щеше да и предложи председателят на народния съд. Такава беше уговорката между двамата.

-Кажете ясно, какво искате от мен? – престъпи гордо Звезда.

-Нищо, нищо! Вървете си! – отговори бързо Каменов.

Младата жена се обърна бързо кръгом и се блъсна в стоящия зад нея Стойков. Очилата му увиснаха на носа от блъскането и той ги посрещна с двете си ръце.

-Вие тук ли сте, благодетелю? – запита тя с презрение.

Той наместваше очилата си, усмихна се ехидно и отговори:

-Тука. Тука!

-Тук, но ненужен! – отговори тя и напусна кантората.

Стойковизлезе след нея ядосан. Каменов още стоеше и брадата му трепереше от нервна възбуда. Намери писмото, което беше писал, скъса го и го хвърли в кошчето.

Един от селяните, възхитен от смелостта на Звезда, каза:

-Машалла! Пешкин жена, ей! Не я видях тази гащи ли връзва или фуста носи!

-Що не си гледал? Кьорав ли си? – отговори му друг.

-Язе у нея гледах! Тя като Богородица хубава,ама като змия зла!

-Бягай по нея, стигни я, па виж какво има? – подвикна някой.

-Ба, смея ли! Тя адвокатина уплаши, та мене ли!...

Студеният северен вятър утихна. Нощта настъпваше мрачна и мразовита. Въздухът щипеше оголените носове на хората и един амбулантен търговец подвикна на съседа си:

-Тая нощ затвори кепенците! Зимата ще метне още едно от белите си чарджета.

-Ба! По какво познаваш? Виждаш ли как се е закрепил студеният въздух и не трепва. На добро е.

-Така е, но гъделичка по носа. Това е от морски мирис. Всеки момент ще засипе...

Двамата търговци нахлупиха астраганените си калпаци и поеха по главната улица. По черните им дрехи започнаха да кацат бели пиперуди. Пред тях зимата разпъваше сребристата си мрежа.

-Позна, ей! Не вярвах, като го гледах такова задрямало.

-От дядо си съм го научил това. Ти пък го запомни от мен!

Пушекът от комините на градските къщи вървеше нагоре, а краят му се губеше във високия син купол. Над смълчания провинциален град се сипеха леко едри пашкули от пухкав сняг. Петър Каменов излезе последен от адвокатската си кантора. Застоя се на горното стъпало, вдъхна жадно пресен въздух и го изпусна шумно през устата си. Той се огледа в двете посоки на улицата и обмисляше как да прекара тая дълга нощ. Надяна на зиморничавите си ръце кожените ръкавици, подплатени с вълна, и пое към Калето, където беше разкошната квартира на Овчарова.

Електрическата крушка рисуваше на бялото перде профила на жена. После изчезваше, когато тя сядаше на дивана и бялата рамка оставаше примамливо чиста.

-Здравей, добре, че си тук! Трябваш ми! – започна още от вратата Каменов, като наместваше балтона си на стоящата закачалка.

-Тук съм, поръчах да дойдеш! Не ти ли казаха! Един клиент донесе моруна. Изпържих я, оставих я, да се припече в печката, както виждаш, чакам! Знам, че тя е любимото ти ядене.

- Тъй ли! Никой не ми каза. Случайно идвам. Казах ти, че ми трябваш. На кого си поръчала?

-На Ценко Стойков и той обеща да ти каже.

Лицето на Каменов доби кисела гримаса, защото си спомни за днешния инцидент.

-Забравил е, днес имаше тежък ден! Ангелов ще дойде ли? Защо не си го поканила?

-Зает е. Тази вечер посреща брат си. Нали знаеш, че не мога да го понасям. Никой не е чист като снежната покривка, но тое най – гадният човек, който може да съществува!

-Не грешиш ли? В комитета го уважават! Единодушно го избраха за кмет.

-Нищо чудно! Кои са в комитета? Много съм права!

Каменов махна небрежно с ръка встрани, сякаш гонеше нахална муха и добави:

-Всяка коза за свой крак! Ние за нашия! Ще приемеш ли една задача?

-Кажи, нали сме съюз!

-Съюз, но този път печалбата ще бъде за мен!

-Приемам, не може без жертви! Щедростта е благородство!

-Добре....Ето в какво се състои работата – започна Каменов бавно, със забележими нотки на нервност в гласа. – Има една хубава учителка...

-Пак ли жени? Не ти ли омръзна! Не се ли насити! – прекъсна го Овчарова.

Каменов се вгледа в застарялото и лице, което все още пазеше следите на отминалата хубост и искаше да каже:“ Наситих се на такива като тебе, а това е нещо изключително“!, но понеже не можеше да каже, наруши дългата пауза с една пресилена кашлица. Той само добави:

-Това не е жажда, а само амбиция, инат! Много е горда и доста смела. Смята се за недостижима! Името и е Звезда, жената на бившия адютант.

Очите на адютанта се разтвориха широко, щом чу името и леко покани глава в отрицание.

-Срещни я, търси я, защото няма време! Утре започват заседанията на народния съд. Кажи и, че има предложение да поставя конфискация на всички движими и недвижими имущества оставени от него. Това е във властта и правата ми да го тхвърля или приема. То ще зависи от нея. Само срещу едно преспиване при мен!...Ако успееш, ще ти платя. Знам, че си свикнала да работиш за пари!

Овчарова прехапа тънките си устни, между които се показаха два реда равни бели зъби. Поклати отрицателна глава и на раменете и, като неспокойни вълни, се разиграха буйните къдрави коси с ръждиво-оранжев цвят.

-Само това не може!Не че те ревнувам...Безсилна съм! Никакви заплахи няма да помогнат. Изпробвах всичко!

-Как? Кога? Кой те изпрати? На колко души си ятак?

Една надменна усмивка се показа на лицето и тя каза:

-На Ценко Симов! Какво не направих!...Но нищо! Маршира ме и ме нарече мръсна сводница! Изнудвачка и ръждив фараш! Идеше ми да го удуша, ако беше пред мен, но преглътнах всичко...Тя ни мери с истински метър, с който се мерят добродетелите на хората...Може би има право! В очите и ние сме такива, каквито сме! Като нея няма да бъдем...Разстоянието е голямо, непреодолимо!

-Ние сме на власт! Ние сме силата!- ревеше разгневен Каменов.

-Да, но като снемем от тебе властта, какво остава? Едно голямо нищо!

Нервите на Каменов не издържаха, той знаеше, че тя го е мамила, експоатирала с връзките си с него за печелба, вземала е лъвския пай, а на него е подхвърляла трохи. Вдигна заканително юмрук и извика истерично:

-Безсрамнице! Ти си първата, която ме разгримира, но аз ще остана винаги облечен в одеждите на властта. Докато има партия, ще бъда на власт! Аз вкусих нейната сладост и не мога без нея!

-Вие сте слуги, на които е определена черната работа! Ще ви изхвърлят щом станете излишни! – предупреди Овчарова.

-Аз съм в БЗНС, защото трябва да бъда тук! Аз съм войник на комунистическата партия!

Каменов изплю камъчето, което му сложиха в устата хората от ОК на партията. В нервен пристъп той разкри двойното си члевство. Признанието му изненада жената с леко поведение. Тя се отврати от него. Отдръпна се в един страничен фотьоил и с погнуса и отчаяние възмутено каза:

-Една нечестна жена е светица пред един нечестен политически мъж! Нечестната жена мами един, двама, пет, десет, петнадесет блудни мъже, а един нечестен политически мъж мами цял народ, обществото, света!

-Вземи вечерята и върви! Остави ме!...Победена съм! Аз мислих, че съм най – долното същество!...Господи! Имало и по – страшно! Да мамиш собствената си партия, заради идеите , на която са умирали смели мъже!...Това е най-долното! Да мамиш собствения си народ, заради сладостта на властта! Това не го познавах...Такова мъжко падение не очаквах!...Вероятно не си първият? Като теб има хиляди! Това е дело на комунистите! Само те могат да направят това, защото те нямат човешко достойнство и го убиват и у другите! Тогава какво представлява Отечественият фронт? Съюз на подлеци и престъпници?...Върви си,моята врата е затворена за теб! Баща ми и брат ми са земеделци и ти вярват...Ще им кажа!...Престъпнико, ти си слуга на двама господари!

Каменов грабна балтона си от закачалката и изхвръкна навън. Той беше свикнал Овчарова да му държи, когато се облича, да му оправя раменете и шалчето, но тоя път традицията беше нарушена.

За заседателна зала на народния съд беше определена най- голямата зала в града – военният клуб. Там, където офицерите и първите хора на града устройваха разкошни балове в доброто старо време. Някои от паркетните кавалери днес ще застанат на същия подиум като обвиняеми в най- чудовищни престъпления.

Помещението беше добро затоплено от собственото му парно отопление. Стените бяха окрасени с червени знамена и партийни лозунги, най – много от които бяха:“Смърт,смърт, смърт!“...На двете дълги стени на салона бяха кръстосани съветското и на БРП/к/ червени знамена. Във формата на голяма дъга, на отсрещната къса стена на салона бяха поставени портретите на Полютбюро на ЦК на КПСС и на българското на БРП/к/, като в най- високата точка на първата дъга беше портретът на Сталин. На втората дъга беше този на Георги Димитров, макар че беше още в Москва и не беше български поданик. Нито едно национално знаме! Човек в първия момент не можеше да се ориентира къдае се намира в България или в СССР!

Съставът на съда беше: Петър Каменов – председател и народни обвинители: Недялко Недялков – Звера и Георги Попандреев. За тях беше приготвена дълга и тежка маса, обвита в червен плат. На средата и в края на масата имаше саксии с разцъфнало червено мушкато.

Близките на подсъдимите чакаха на тъмно. Те бяха направили тунел от човешки тела от вратите на затвора до съдебната зала. След разсъмване пред военния клуб се събра хилядна тълпа от народ. Това беше най – масовото събиране на хора, което помни градът. Едни, дошли, да видят близките си, а други да задоволят любопитството си, да видят довчерашните ръководители на околията и града.

От предвидените за съд на първото заседание бяха определени 45 души, които всяка вечер извеждаха от затвора и вечер ги връщаха обратно. След първите започнаха и други – за втория и третия състав. Това продължи близо 42 дена.

Рано в зори подсъдимите бяха грижливо обръснати от военни бръснари, подстригани и облечени в прилични дрехи. Който нямаше, даваха му военни, но да се запази външната фасада. С това се целеше да се запази великодушието на комунистическата партия към човека въобще независимо от неговото политическо убеждение и временно състояние. Всичко беше строго режисирано и имаше за цел да заблуди общественото мнение в спаведливост, с която БРП/к/ се отнася към свойте политически противници.

Преди появата на арестантите, хилядната тълпа бучеше непрестанно и неразбрано. Когато от огромната рамка на затворническия портал се показаха първите подсъдими, оградени от гъст кордон тежко въоръжени хора, шумът занемя. Стихна всеки звук, сякаш това огромно човешко море заспа. Съвсем тихо, шепнешком, се назоваваха отделни имена: Ангелов, Райков, Апостолов, Орленкин...В лицата на подсъдимите се четеше видимо вълнение, твърдост и гордост, че ще бъдат съдени като защитници на един конституционен ред.

От тълпата изпискаха първите женски гласове. Заплакаха деца, познали бащите си. Ревяха майки и протягаха ръце за прегръдка към синовете си. Виеха като ранени вълчици млади жени за мъже, за братя, за бащи! Картината беше неописуемо трагична. Писъците на близките заразиха и тези, които бяха дошли от любопитство. Сълзите и стенанията се предаваха верижно. Плачеха едновременно хиляди хора.

В тълпата пред входа на съдебната зала над всички беше се извисила една старица с побеляла коса. Един кичур беше увиснал над лявото и ухо и вятърът го развяваше като бяло знаме. Едрата стара жена се провикна:

-Синко! Александре!...Не забравяй, че си войник и имаш клетва да пазиш България и нас! Всичко е загубено! Остава само една достойна смърт!

Тълпата настръхна от този страшен вик. Сълзите пресъхнаха и отстъпиха място на омраза и ненавист.

Специално построена агитка, дерижирана от ремсисти скандираше непрекъснато:“Смърт на народните убийци! Смърт на фашизма! Смърт! Смърт!

Публиката ги гледаше с презрение и ненавист. Това бяха фанатизирани млади хора, които не знаеха какво вършат. Всеки от тях беше обременен от някакво престъпление от криминален или морално етичен характер. Много хора от публиката започнаха да викат:

-Коя е тази смела българка?

-Баба Райна, майката на полковник Ангелов! – отговаряха други.

На първата редица в огромната зала, която не можа да побере тълпата, насядаха подсъдимите, плътно обградени от въоръжени хора. След тях бяха тези, с пропуски от политическите организации, предимно от комунистическата партия. После бяха близките на подсъдимите и слушателите. В страни, по дългите стени на салона, в специални тапицирани столове, бяха близките на убитите партизани и политзатвортици. Срещу бронзовата Темида имаше три празни стола – за председателя и двамата народни обвинители.

Шумът в салона не стихваше. Говореше се от всички страни и нищо не се разбираше. Стана задушно и един от охраната отвори два странични прозореца, от където влизаше студен свеж въздух. Зад дебелата сцена на сцената ставаха последните срамни пазарлъци за живот и смърт.

Секретарят на Ок на БРП/к/ даваше последни оказания. Каменов покорно навеждаше глава в знак на съгласие и поведе състава към определените за тях места. Прислужникът на Окръжния съд извика гръмогласно:

-За съда, стани!

Каменов сложи пред себе си две големи папки, в които бяха досиетата на подсъдимите. Погледът му започна да кръстосва огромната зала, препълнена с народ. Взираше се в лицата на публиката, търсеше присъствието на някого, пред когото искаше да се представи като властен и силен. На ревера на новия му кафяв костюм, ушит специално за заседанията на съда, се усмихваше смутено четирилистна детелина, емблемата на БЗНС, а във вътрешния джоб плахо се таеше партийният билет на комунистическата партия.

В залата шепнешком, от уста на уста се споменаваха имената на безследно изчезналите. От тях ни сянка, ни призрак. Само кратките писма с имената, които трябваше да се впишат в протокола на осъдените на смърт.

Каменов се изкашля насила, което показа, че тренира гласа си, за да започне работа и шумът в залата затихна.

-Тук ли са всички подсъдими за днес? – запита той началника на охраната.

-Тъй верно, другарю народен съдия! – отговори човекът с белега на лявата буза, като лениво стана от стола. След това, пак така тежко се намести.

-ще извиквам по списъка, а вие ще отговаряте с „тук“! – после се обърна към секретаря и каза:- Ще се стараете да записвате всяка дума!

Подсъдимите изпълниха указанията на председателя. Ставаха скромно и без стеснение се обаждаха с „Тук“!

Така се изредиха всички от първата редица, но Каменов продължи да чете имена на хора, които не се обаждаха – отсъстваха. След първото име, на което не последва отговор, той спря и погледна Звяра. Последният извади същият списък и отговаряше вместо отсъстващите: Задочно! Безследно изчезнал!

Така в този списък бяха извикани имената на 37 души в първия състав.

Ремсовата агитка се беше вмъкнала до вратата и започна да скандира в салона:

-Смърт на народните убийци! Смърт на фашизма!

Хоризонталните бръчки по челото на Каменов се сгъстиха, тънките му устни се свиха в ядовита гримаса. Той чукна силно с молива в блюдото на бронзовата Темида и се провикна:

-Тихо! Тук не е митинг, а съдебна зала!

Някои от агитаторите знаеха миналото му и част от настоящето му и се провикнаха:

-Познаваме те, гад!

Звяра и Каменов скочиха едновременно на крака и се провикнаха:

-Вън! Вън!

Двама от охраната ги изтикаха и застанаха на пост до вратата. Настроението на Каменов се понижи. Той стана рязък и зъл. Викаше високо в стихналата зала, а гласът му трепереше неуверено.

-Всички свидетели с призовки за първото заседание да влязат!

Разсилният предаде думите му навън, като отвори вратите и в залата стана още по – задушно и тясно.

-Задължени сте да казвате истината. За лъжесвидетелстване се налага санкция до три години лишаване от свобода!

Свидетелите повториха думите му и излязоха отново навън, откъдето бяха извикани един по един, в зависимост от разпита на подсъдимия.

От средата на залата се изправи високият ръст на стара, белокоса жена, която заяви високо:

-Господин съдия, искам да бъда свидетел по делото на полковник Ангелов! Заклевам се, че ще говоря само истината!

Каменов наведе глава към левия обвинител, после към десния и отговори:

-Не може! Вие сте страна! Вие сте майка!

-Точно затова!Аз най- добре го познавам! Ще говоря само истината!

Ценко Симов пошепна нещо в ухото на Звяра и последният се намеси:

-Нямаш думата! Ако нарушаваш реда, ще те изгоним!

Каменов потвърди думите на обвинителя и бабата примирено седна на мястото си.

 

40

-Обвиняемият полковник Александър Георгиев Ангелов, излезте на подсъдимата скамейка!

-Да влезат свидетелите на подсъдимия!

-Запознати ли сте с обвинителния акт? Признавате ли се за виновен?

В залата настана тягостна тишина. Мястото на защитата бе празно. Той се защитаваше сам и отговори:

-Обвинението ми е известно. Не се признавам за виновен! Всяка моя дейност  е била в съгласие със съществуващите закони.

-Защо не обезоръжихте отстъпващите немски части в Скопие, след като имахте на разположение цял полк?

-Не беше възможно. Ние бяхме полк, а те армия! Добре екипирана и закалена в боевете. Всяка съпротива от наша страна означаваше гибелта на две хиляди и петстотин войници. Тези млади хора сега са живи и за тях аз съм готов да платя със смъртта си.

-Известно ли ви е, че тези части сега се бият срещу  съветската армия и там сега гинат червеноармейци?

-Известно ми е! Те имат защо да умират, но ние – не!

-Защо трябва да умират съветски войници? – запита сърдито Каменов.

-Защото не друг, а Съветска Русия подтикна Хитлер към война! С подписването на германо – съветският договор от двадесет и втори август 1939 година съветска Русия предостава на Райха огромни суровини с които разполага необятната руска земя. Сталин и Хитлер се заклеха във вечна дружба за подялба на Европа и, след като почувтвува осигурения си тил на изток, Хитлер започна жестоката война. Западът тогава не протестираше. Англо – френско- руските преговори бяха обявени за пропаднали на 16 юни и на 22 август светът беше поставен пред свършен факт. Тайно, коварно, зад гърба на евентуалните си съюзници, Виноградов и Рибентроп водеха преговори в Анкара и съюзът беше свършен факт! Апетитът на двамата претенденти за световно господство дой де с яденето. Те се скараха и резултатът е налице! Нашият народ не искаше война и правителството и царят се вслушаха в този глас. Ние използвахме този исторически момент и взехме само нашето, българското!

-По този пункт вие имате вина! С бездействието си подпомогнахте противника да се измъкне невредим! – каза Каменов.

-Не е вярно! Спасих полка! Немският щаб имаше за задача да обезоръжи полка, а може би да го плени. Те не знаеха, че аз разбирам немски и не скриха това си намерение. Целта беше на следващата гара да спрат композицията и да я пленят. Аз разбрах това и преди да замина за немският щаб, наредих на адютанта Фердинанд Симеонов да не използва влаковата композиция, а да преведе полка по кози пътеки и черни пътища, за да бъде спасен! Мен ме откараха в щаба и там бях арестуван. След два дни избягах и настигнах частите, защото знаех посоката и указанията бяха мои. Това е историческата истина! Всичко останало е невярно!

-Няма кой да ти вярва, Ангелов! – възрази Звяра.

-Имали ли сте план с генерал Стефанов да срещнете Червената армия с бой?

-Не! Такъв план не ми е известен! Това е клевета! Стефанов винаги твърдеше, че Съветска Русия се стреми да ни завладее, да ни зароби икономически и политически чрез едно послушно комунистическо правителство!

-Той е враг! Това е клевета срещу нашата двойна освободителка! Русия никога не е имала такава цел! Тя ни желае само доброто! – възрази Георги Попандреев.

-Бъдещето ще каже истината. Но тя е видна и днес. Останалите ще го разберат по-късно! За мен и Стефанов беше ясно!

-Вие трябва да признаете заговора си със Стефанов, за да облекчите положението си. Свидетелите ще ви опровергаят.

-Не мога да признавам това, което не е било!

-Свидетелят Г.Х., говорил ли е Ангелов, че трябва да се биете с Червената армия?

-Да, говорил е!

-Чувате ли, Ангелов каква е истината?

-Говорих, че нашият войник трябва да посрещне с бой всеки, който идва в страната ни като завоевател!

-Свидетелят Г.Х, можехте ли да се биете и да обезоръжите немската армия?

-Можехме да се бием! За победа – не знам!

-Ето опревержение на твърденията ви, Ангелов! По тези два пункта сте виновен!

Ангелов замълча, а Каменов продължи:

-Давали ли сте указания да се преследват партизаните? Да се арестуват и ликвидират прогресивни войници?

-Да! Задачата на армията е да пази реда и спокойствието на гражданите.

-Това не е отговор на въпроса! Отговаряйте точно!

-Преследвахме атентатори, грабители на складове и магазини, на пощи и мандри. Всеки войник, нарушил правилника, биваше наказван. Масово явление беше кражбата на оръжие и вещи. На много опростих обвиненията, не ги съдих! Бях убеден, че са подведени, че не знаят какво вършат. Някои минаха с няколко дни арест.

- С тази си дейност, която признахте, сте извършили престъпление срещу народа! Наказвали сте народни синове, прогресивни хора!  - обясни Каменов.

-Този закон го създадохте вие сега и той е в разрез с всяко право, защото действа с обратна сила. Тогава съществуваха други закони, други обществени норми и морал!

-Свидетелят Г.Д, обяснете арестуван ли сте по нареждане на Ангелов? Бити ли сте? Съдиха ли ви?

-Нека поясня защо? – настоя Ангелов.

-Съдиха ме, биха ме и лежах в затвора. Боят продължи, докато направих признание, че съм взел за партизаните два пистолета и сто патрона. Осъдиха ме на три години затвор.

-Достатъчно! – каза Каменов.

-Свидетелят Б.Т, разкажете арестуван ли сте в полка и биха ли ви?

-Арестуваха ме, лежах в карцера осем денонощия, защото взех за партия четири брезентови платнища. Питаха ме за конспирация. Не съм съден!

Мълчанието в залата беше леко смутено от тихи шушукания между слушателите. Каменов сподели нещо с обвинителя и обяви:

-Делото е изяснено! Другарю Недялков, имате думата по обвинението.

Обвинителят застана с гръб към публиката, на която искаше да направи по- голямо впечетление. Костните подутини на челото бяха покрити с червени петна. Червен беше и широкият му нос, в чиято основа святкаха две злобни черни миши очи. В пролуката на горната челюст, където липсваха два предни зъба, се показваше змийският му език.

-Другари съдии! Пред вас е един голям враг на народа и на всичко прогресивно. Един опасен фашист и монархист. Като царски офицер е вършил престъпления срещу народа, които бяха потвърдени от свидетелите. Той си позволи пред вас да клевети великия Съветски Съюз, нашия двоен освободител, като го нарече завоевател. Отказва да се признае за виновен и да обещае, че ще се приобщи към партията и народа. За извършените от него престъпления поддържам обвинението и настоявам да му се присъди смърт чрез обесване!

Тищината в залата беше нарушена от гласа на старата жена:

-О, спи ли Бог? Не види ли Бог!

Каменов почука с молив във везната на бронзовата Темида и съобщи:

-Обвиняемият Ангелов, имате думата!

Ангелов изпъна войнишката си стойка и започна със спокоен, равен глас:

-Аз знам, че моят край е близък. Че моята присъда е решена от комитета на комунистическата партия, а не в тази зала! Не от тази лошо режисирана трагикомедия. Казах и преди, че съм невинен, потвърждавам го и сега. Аз действах съобразно законите и със съвестта на гражданин- патриот. Стараех се да бъдат налагани минимални санкции срещу тежки обвивенения и успявах. Не се страхувам от смъртта! Не затова избегнах сражението с немците. То беше безсмислено, беше лудост! Запазих войниците – вашите синове и братя!

Вие чухте показанията на свидетелите – извършени са кражби – криминални престъпления с противообществена подбуда. За тях се предвиждаше смърт. Правосъдието даде минимални присъди по мое настояване. Няма осъден на смърт, а това заслужаваха много! Тези, които спасих сега ме обвиняват! Заедно с фелдфебел Данко Лалов се застъпихме пред полковник Гологанов и отменихме смъртните присъди на шестима школници. Един от тях сте вие, Цветков! Днес сте свободен и жив благодарение на моята намеса. Оставих ви жив, за да ме обесите сега!

Аз трябва да бъда обесен за назидание на тези, които от непознаване на комунизма, по едни или друг начин, от милосърдие или човечност го подпомагат. Такава ще бъде съдбата на всеки, който бездейства, когато комунизмът чука на неговия дом. Не желая милост! Нека моята смърт е предупреждение към всички, които са готови да вярват в комунистическата правда! Виновен съм и никога няма да си простя това, че възпрях хората, войника от поста и останалите, които са били по-далновидни от мен. Те искаха да ликвидират всички задържани и заподозрени, да очистят обществото от комунистическия бацил и да поемат пътищата на политическите емигранти. Колкото и тежък да е емигрантският живот, той е хиляди пъти за предпочитане пред вашата бесилка! Вие ровите в миналото ни, за да намерите оправдание за смъртта. Не намирате, защото пред вас са честни граждани, които УМИРАТ ПРАВИ, осъдени от криминалисти, корумпирани, морално, и битово разложени хора! Това сте вие отгоре надолу и отдолу нагоре! Аз трябва да бъда обесен за назидание и предупреждение на другите!

Ръцете на Каменов заиграха нервно. Той чукаше с молива в главата на бронзовата Темида и крщеше истерично:

-Стига! Отнемам ти думата! Вървете на мястото си!

Звяра и Попандреев му пригласяха ,а организираната от ОФ публика започна да скандира:

-Смърт на фашистите!...Смърт на фашиста Ангелов!

-Не съм завършил защитата си. Аз имам право на това! – извика с усилие Ангелов, защото беше много изтощен от инквизициите.

-Да му се даде думата! – скандираше неорганизираната публика.

Каменов удари силно в бронзовото блюдо и обяви:

-Продължете, но без обиди и съвети!

Отново над залата легна мълчание заредено с взрив. Ангелов смени тежестта си на другия крак и басовия му глас се извиси:

-На подсъдимата скамейка е цялото национално ръководство – политическо, културно, икономическо, начело с мъртвия коронован владетел, който даде живота си, за да спаси българския войник от неминуема смърт. Той умря от царска болест. Убиха го германците, защото отказа да даде войски за Източния фронт! Това е историческата истина! Единствено той има ше смелостта да противостои на бесния Хитлер и това му струваше живота! Смъртта го издигна на пиедестала на национален герой! Вие сте безсилни да го свалите! Това е истината, която трябва да се знае и да се предава от поколение на поколение!

-Подсъдимият Ангелов, не се отклонявайте от собствената си защита! – предупреди Каменов.

-Моята дейност като офицер е неделима от българската национална политика. На девети септември ние ви предадохме една обидинена в националните граници България. Това го постигнахме без бой. Без да проливаме скъпа войнишка кръв. Постигнахме го с търпение, по един дипломатичен път, който не може да остави съмнение на вражда и жажда за отплата в нашите среди. С един необмислен замах вие разрушихте националното обединение, изграждано от нас с труд, умение и търпение! Историята ще ви търси отговорност за това! Нейната Темида е с отвързани очи.

Посмъртно ще бъда удовлетворен, ако мойте думи бъдат записани в съдебвия протокол, така, както ги казвам днес, за да станат достояние един ден на потомците!

Присъдата си няма да обжалвам по размер и изпълнение! Милост не желая! Един невинен не може да иска милост! С това би се признал за виновен!

Очаквам бесилката!

Неорганизираната публика посрещна думите му с ръкопляскания, а ОФ активът скандираше:

-Смърт на фашиста Ангелов!

Каменов въдвори тишина с надвикване, след което закри заседанието.

 

41

 

-Подсъдимият капитан Димитров, вие, като завеждащ разузнавателната дейност на полка, сте водили следствие на войници и други чинове за прогресивна дейност. Нанасяли сте побоища, давали сте под съд и са осъждани комунисти, народни синове! Вярно ли е това? Разкажете за тази си вражеска дейност!

-Водих следствия! Използвах физическо насилие за признаване на доказани престъпления. След признаване, никой не е бит. Ако има поне един такъв, моля да се яви и да свидетелства!

Престъпленията бяха предимно за кражба и конспирация, за изнасяне на оръжие и вещи. Няма случаи да е задържан войник или друг чин с недоказано престъпление. Няма смъртни присъди, а имаше хора, които заслужаваха това! Предлагахме минимални наказания с оглед на това, да им дадем възможност за разкаяние и приобщаване.

Председателят на съда запита присъстващите в залата:

-Има ли някой, който да докаже, че е задържан, тормозен и бит по недоказано обвинение?

Не се яви никой.

-Свидителят А.К, бяхте ли следствен при Димитров?

За какво? Биха ли ви?

-Като нощен обход на района, видях когато Генади Тодоров от с.Търняне, Видинско, счупи прозореца на една лавка и обра парите и продуктите. Поделихме всичко почти по равно. На сутринта това стана известно и задържаха първо мен. Намериха при обиска парите, а продуктите бях скрил в конюшнята. При разпита аз издадох Генади и ни карцираха заедно. Генади ми довери, че е направил това по указание на партията, защото и трябвали пари. Дали е дал за партията пари, но аз не съм давал!

-След като направи признание биха ли те още?

-Димитров ми удари един шамар и ми каза:“Така ли ще пазиш границата, бе? Ако подам рапорт ще те осъдят десет години! Това да ти е за последно!“

-Съдиха ли те?

-Не, защото признах всичко! Върнах и вещите! Полковникът ме наказа десет дни арест.

-Свидетел Е.Д, бяхте ли следствен при капитан Димитров? Биха ли те и защо?

 

-Бях приятел с артелчика. Той намаляваше войнишката дажба. Излишъците даваше на мен, защото имах свободен билет. Можех да излизам, когато поискам. Бях пощальон. Изнасях продуктите и ги предавах на Синто, евреина. Парите деляхме по равно.

-Какви продукти изнасяхте?

-Предимно кашкавал,бекон, шунка и салам. Разкриха ни и още първата вечер ни подложиха на разпит и бой. Биха ни войници, но първо ни би лично капитан Димитров.

-С какво ви би? С дърво или с желязо?

-Капитанът ни би с ръце, а войниците с дърво.

-Много ли ви биха?

-Докато признахме всичко.

-От парите давахте ли за съпротивата?

- Аз бях организиран ремсист и давах пари на отговорника на петорката. Два пъти съм давал по три хиляди на ръка на отговорника.

-Как ви разкриха?

-Един ден бях скрил под шинела четири парчета шпеков салам и един килограм захар. Точно бях излязъл от портала и ме срещна поручик Орленкин. Изпънах тялото си да козирувам и две от парчетата паднаха в краката ми. Издух гърдите си, за да запазя другите, но книжният плик се скъса и захарта изтече на земята. Поручикът ме арестува и започна следствие. На деветия ден ме извика Димитров, даде ми хартия и ме накара да пиша, като отговоря къде съм занесъл продуктите, кой ми ги е дал, от кога върша тая работа, колко съм спечелил, къде съм давал парите, кои са другите участници?

Отговорих на всичките въпроси с един отговор:това ми е за пръв път, взводът се отказа от дажбата си, за да я разменим за коняк. Димитров не остана доволен, удари ми два шамара,извика трима от резервния караул и нареди да ме бият докато призная. Боят продължи близо час, след което признах всичко.

-Съдиха ли ви?

-Не. Наказаха ни да останем четири месеца след набора.

-Свободен сте! Да дойде свидетелят В.Г!

Пред съда застана млад човек на когото цивилните дрехи не стояха добре. Личеше си, че скоро ги е облякъл.

-Разкажете за следствието. Биха ли ви и защо ви съдиха? Как се държа с вас капитан Димитров?

-Като войник работих в склада. Ключарят ми имаше доверие и често оставах сам. Подреждах оръжие и вещи, балите с дрехи. През една неделна отпуска се запознах с младежи от града. Разказах им къде работя и единият каза:

-Ти си човек само за нас! Ние сме ремсисти. Борим се за равенство между хората, за свобода, за правда. Времето назрява. Скоро ще вземем властта и всеки, който ни помага, ще стане началник. От теб искаме да ни снабдяваш с оръжие и патрони от склада, но само от склада!

Хареса ми това, дето ми го казаха и пирех. Започнах да търся сгоден момент да изнеса от склада каквото мога. Започнах от патроните. Вземах от всички чешити и в неделната отпуска ги предавах на другарите. Работата ми хареса, но в едно неделно свиждане дайде нов младеж. Името му беше Кръстан. Решихме да не чакаме неделята, а всяка вечер той да минава край портала в определено време и аз да му предавам каквото имам. Така започна работата. Веднъж подреждах кутии с пистолети. От една изпадна един. Сложих го в пазвата си, а кутията оставих на мястото и. Вечерта предадох пистолета на Кръстан и той остана възхитен.“Голяма работа е, каза, партията ще ти бъде благодарна!“. След похвалата заработвах още по- старателно. Предадох всичко седем пистолета, но сгреших, че празните кутии слагах все в края. Фелдфебелът забелязъл, че една се е огънала под тежестта на другите, извадил я, тя празна! Хванаха ме за яката и – в ръцете на Димитров. Започна бой. Цяла седмица, подред, всеки ден. Накрая не издържах, издадох Кръстан, който продължи да идва вечер на портала. Хванаха го и започнаха и него. Мен ме оставиха на мира. Какво са правили, не знам, но той издаде шест души школници, разкриха цялата конспирация. В съда бяхме двадет и двама. Осъдиха четири от тях на смърт. Единият беше Кръстан. При обжалването го помилваха, но присъдите бяха тежки.

Димитров и Орленкин се спогледаха като хора с обща съдба. В ъгълчетата на устните им цъфна едва  доловима тъжна усмивка на безнадежност. В очите им трепкаха последните изкри на пламъка на живота.

-Подсъдимият  Димитров, имате последна дума! – обяви Каменов.

-Последната дума е към тези, които не познават комунизма. Да го опознаят и да се пазят от него! Нашата кръв ще ерозира основите му и той един ден ще рухне! Тогава ще дойде денят на истинския народен съд!

-Стига! Без пророчества! Отнемам ти думата! – намеси се председателят, след което се обърна към Орленкин:

-Имате думата!

-Не можех да постъпя по друг начин. Не се признавам за виновен и от престъпници като вас не желая милост!

В залата настъпи оживление. Неорганизираните ръкопляскания се засилиха, а от галерията на ОФ викаха истерично:“Смърт на царските офицери!“

Темида протестираше под пръстите на Каменов за спокойствие и тишина.

 

42

Зимното утро обещаваше хубав, светъл и сравнително топъл за сезона ден. Но като капризен властник, то неочаквано накъдри чело със сиви облаци, които идваха от северозапад, сгъстиха се, слязоха ниско над комините и от тях полетяха към земята бели снежинки. От отворения за проветряване прозорец на съдебната зала излизаше на талази неразбираем шум. Вътре говореха помежду си стотици хора. Само подсъдимите на първа скамейка мълчаха и чакаха своя фатален край.

Дебелата завеса на сцената трепна и от единия и край се показа Каменов, следван от народните обвинители. Прислужникът на окръжния съд даде дежурната команда:

-Стани!

След тежкото наместване на съдебния състав, започна шумното сядане на публиката и дислокацията на правостоящите. Каменов обходи с поглед съдебната зала и шумът постепенно стихна. Той взе с дясната си ръка най-горното досие и викна:

-Стефан Райков, бивш капитан и командир на трета окупационна дружина в град Ниш!

Райков стана бавно и отиде на подсъдимата площадка. До него застана неподстриган, с несресана коса човек, въоръжен с автомат.

-Подсъдимият Стефан Райков, като командир на дружината вие сте разкрили и унищожили предавател на съпротивата, който е бил в услуга на съветското разузнаване и е помагал в дейността на Трети украински фронт. Обяснете пред съда вярно ли е това. Как стана и защо го направихте?

Подсъдимият размърда болезнено рамене, защото мястото между плещите беше покрито с гнойни рани от инквизицийте, повреден беше и гръбначният му стълб, и той стоеше като издялан от дърво, трудно подвижен.

-Вярно е! Предавателят е работил няколко месеца в близост до щаба и никой не подозираше нищо. Един ден жителите на града решиха да съборят бронзовата статуя на крал Петър. Завързаха я с въже и тълпа от около петстотин човека започна да тегли, докато я събориха. Аз и командирът гледахме от прозореца без да се намесваме. Приехме, че това е тяхна работа. Същият ден, към 22 часа, с командира слушахме радио Лондон. Това правехме почти редовно, защото то даваше обективна и свежа информация за състоянието на фронтовете.

-Защо се информирахте от него? Не получавахте ли наши вестници?

-Казах в началото – даваха обективна и свежа информация! Пресата пристига със закъснение.

В това предаване съобщиха за статуята. Изненада ни бързината, с която новината е предадена в Лондон, защото в града нямаше чужди журналисти, а телефоните бяха под наш контрол. Дълго умувахме, много хипотези се раждаха и умираха. Най –после се спряхме на вероятността новината да е предадена с нелегална радиостанция и решихме да я открием.

На следващия ден извикахме два джипа с пеленгатори и започнахме издирването. Изненада ни факта, че предавателят беше засечен в близост до щаба в момент на предаване. Радистът е бил сам и не е имало кой да го предупреди, че е започнало засичане и това ни улесни. Не беше лесно да го намерим. Данните говореха, че центърът е някъде в двете постройки на щаба и банката, които бяха една до друга. Започна претърсването от стая на стая, на тавана, по мазите,в кръг около щаба. Обходихме и съседните къщи, но нищо! Остана само банката. В едно от избените помещения намерихме човека по време на сеанс. Това беше прислужникът на банката, който беше евреин.

Започнахме разпита и той си призна всичко още в началото, в първия час на следствието. Получавал е военна информация за корпуса от всякакъв вид, интересувал се от всичко и предавал на центъра. Предаването на сведенията от корпуса ставало от шест школника, един поручик и от писаря на щаба. Същата нощ всички те бяха арестувани. Към обяд направиха пълни признания.

-Бихте ли арестуваните?- запита обвинителят Попандреев.

-Малко – отговори Райков

-Какво разбирате под малко?

-С ръце, с шамари, не като вас с тояги!

Звяра се ядоса и каза:

-Защо се оплакваш? Четири месеца си задържан, а не ти личи, че си измъчван? Може и шамар да не са ти ударили!

-Под дрехите всички сме с гнойни рани! – обясни подсъдимият и със светкавична бързина свали цивилната си дреха и вдигна ризата над главата си. Срещу публиката се озъбиха гнойните рани и почернели меса със заседнала кръв, приличащи на церова кора. Публиката зашумя невъобразимо. Едни викаха:“Позор“ и тропаха с крака. Женски и детски плач се изивиси до гипсовия таван. Организирана ОФ – публика викаше обичайното:“ Смърт на фашистките офицери!“Двама цивилни смъкнаха ризата на подсъдимия надолу и скриха белезите на комунистическите добродетели. Облякоха му дрехите и укротиха ръцете с белезници. Защитата протестираше, но председателят не и обърна внимание и работата продължи.

-Всеки един поотделно се е срещал с евреина. Той познаваше всички. Но те помежду си не се познаваха. Всеки е смятал, че работи само с него.

-Подсъдимият Ангелов, вие ли наредихте да бъдат извикани пеленгаторите?

-Да, аз наредих!

-Защо, от това са пострадали млади хора? Прекъснато е предаването?

-За предатели на националните интереси няма друга мярка. Съжалявам за проявения либерализъм. Хората от конспирацията са живи. Аз настоях да не ги убиват, защото не познавах добре комунистите и тяхната идеология!

-Подсъдимият Райков, знаете ли съдбата на арестуваните?

-Не знам. Не се интересувах! Предадоха ги на военно – полевия съд заедно със следствените протоколи.

-Не се ли поинтересувахте, поне от любопитство.

-Не. Тяхното предателство ме отврати.

-Обвинението, имате думата – каза равнодушно Каменов и Недялко Звяра излезе напред, срещу първата редица на обвиняемите.

-Другарю народен съдия! Пределно ясно е от самопризнанията на подсъдимия, че по негова и на Ангелов вина е разкрита конспирация, от която са пострадали невинни хора патриоти. Прекъснат е един важен канал на съветското разузнаване. За такова престъпление няма по- малко наказание от смърт чрез обесване!

Правителствената публика го подкрепи с ръкопляскания и викове „Смърт!“ Другата страна от близки и познати викаше:“Позор! Това не е никакъв съд! Невинен!“

Каменов не обръщаше внимание на виковете. Той чукна Темида по голия лоб, за да въдвори тишина и каза на подсъдимия:

-Имате последна дума пред съда!

-Вие не сте съд! Ние сме осъдени от партийния комитет! Не желая да искам това, което не можете да ми дадете. Вие сте слуги!

Неутралната публика изръкопляска на последните думи на подсъдимия.

 

46

 

Поредната команда на съдебния прислужник изправи на крака тълпата. Шумът в залата стихна, след което столовете поскърцваха след наместването на публиката. Каменов наклони глава към Попандреев, обясняваше му нещо и обвинителят поклащаше глава в знак на съгласие. После се присегна към една от купчините с папки и извади едно натежало от клевети досие.

-Подсъдимият Атанас Апостолов, бивш поручик от Трети Бдински полк, командир на Втора пехотна рота, излезте на подсъдимата скамейка!

От редиците на подсъдимите излезе средно висок, строен мъж на около 32 години, облечен в цивилен костюм от офицерско трико. Беше рус, със сресана на път и завита на дясно начупена коса, под която се извисяваше благородно чело, разделено в средата от една синя, пулсираща жила. В основата челото беше подчертано с гъсти руси вежди, почти сключени над правилния нос. Под веждите блестяха с мъжествена мекота две ясни сини очи.

-Запознати ли сте с обвинителния акт и признавате ли се за виновен по посочените престъпления? – запита Каменов. – Обяснете пред народния съд, пред близките на убитите и пред публиката за извършените от вас престъпления, в които сте обвинен. Къде и как сте избивали бойците от съпротивата?

- Обвинението ми е: масово избиване на невинни хора. Този текст отричам напълно, като неверен и клеветнически. Признавах, че убивах. С ръката си разстрелях двама души, но те не бяха невинни, а доказани атентатори, които бяха извършили убийство и предателство към родината! Това е исината. Ротата, която командвах знаеше местонахождението на партизаните. При претърсване на местността, веригата ги беше отминала, но не незабелязано. Нахалството на безсилните стигна до там, че те убиха войниците, които ги пощадиха само броени минути преди това.Убиха ги подло, за да им вземат оръжието и дрехите. За командването не беше тайна, че партизаните са в Липака, но не предприехме акция. Те се издадоха сами и тогава започнахме акцията. Някои от предателите са в залата и носят оръжие, като верни на вашата власт!

В залата настана оживление. Чуха се викове от всички страни:

-Кажи го! Защо го криеш!

Един от пакета на ОФ извика:

-Лъжец! Клеветник!

Каменов стана пръв пред дългата маса и викаше силно:

-Тишина! Тишина!

Когато бурята стихна подсъдимият продължи:

-Пространството в гората беше доста голямо, необхватно за пълния състав на ротата. Освен това, аз наредих една част от войниците да останат на поляната, за да държат под очи проходите за евентуално излизане. Това беше с цел да се обхване колкото може по- малка част от гората. Така вероятността да се срещнат партизани и войници беше по- малка. Нещо повече, ние, офицерите и фелдфебелите, останахме отвън, за да дадем възможност на войниците да отбият номера ходом, без да се задълбочават. Всичко това говореше за нежелание от моя страна да се пролива българска кръв, защото събитията на голямата политика не зависят от нас. Още нещо! При пристъпването близо до гората аз стрелях безпричинно във въздуха, с цел да ги предупредя. Знаех, че техните секретни постове ни наблюдават. Тази наша отпуснатост, това нежелание за бой изглежда ги окуражи. Създаде в тях впечатление, че ние ще им дадем доброволно оръжието си, ще се оставим да ни вържат ръцете и евтино да станат герои на деня...

Ненадейно за нас и необяснимо защо те откриха огън, след като бяха извън нашето обкръжение. Стреляха коварно и подло в гърба на веригата. От войниците паднаха трима убити и шест бяха ранени. Без да залягаме, стоешком, открихме огън и боят започна. Паднаха жертви и от двете страни. Аз бях ранен под коляното. Престрелката трая три часа. Пленихме от тях четирима души. Предадохме ги на съд и бяха осъдени на смърт. Към тях предадоха още осем души, които издадоха военна тайна. Предадоха ги за разстрел на моята рота. Аз командвах екзекуцията и лично стрелях. Не отричам това и не се срамувам. Те бяха престъпници! Друга участ не заслужаваха!

-Защо приехте боя? Защо не се предадохте? Те нямаше да ви убиват. Щяха само да ви вземат оръжието! – каза единият от обвинителите.

-Аз ви казах в началото, че те ни нападнаха в гръб и стреляха първи. Не можах да направя друго. То противоречи на моя морал. Аз съм български офицер и съм се клел да пазя родината от такива като тях и като вас! Както е опазил българщината и дядо ми – поп Харитон!

В залата отново настана оживление и тези, дето го познаваха обясняваха:

-Той е от Дряново и е внук на поп Харитон!

Каменов отново въдвори тишина и запита:

-Кой ви нареди да преследвате партизаните?

-Командирът на полка!

-Подсъдимият Ангелов, вие ли наредихте да се преследват партизаните?

-Да! Аз наредих!

-Защо го направихте?

-Наредиха ми от щаба на дивизията!

-Смъртта е малко за тебе, Апостолов! Десет живота, ако имаше, десет смъртни присъди щях да ти искам! – обади се Звяра.

Майката изхлипа неудържимо и народният обвинител се обърна към нея с думите:

-Плачи, майко! Плачи за сина си убиец! Преди тебе плакаха други дванадесет майки, в чийто синове той е стрелял, за да си изпробва пистолета!

-Стига, майко! Аз ще умра достойно като пазител на българщината! На челото ми няма позорно петно на предател, а сияние на патриот! Ще бъда обесен! Това не е тайна. Това е страшна, но славна смърт!

Каменов му отне думата, обърна се към обвинителите и напомни:

-Имате думата!

Недялков излезе авторитетно напред, като застана с гръб към лявата страна, а с полулице към публиката и съдията. Лицето му беше гладко обръснато, но в трапчинката на раздвоената му брада чернееше дълбока бразда с мазна пот в долния край. Широката му уста беше отворена и в беззъбата пролука на горната челюст на равни интервали се показваше острият му език.

-Другарю съдия, пред нас е един закоравял враг, който ненавижда комунизма и е готов на сурово възмездие, ако му се отдаде случай. Той е един от офицерите, предвидени да заемат високи постове в случай, че англо- американците се намесят в нашите вътрешни работи. От дъното на душата си той мрази СССР. Вие се убедихте, че той не само е командвал, но и лично е стрелял в народни синове. Убивал е патриоти, които са се жертвали за идеите на Маркс и Ленин. Да остане жив е опасно и аз настоявам за смърт чрез обесване!

Организираната от правителството публика започна да вика обичайното:“Смърт! Смърт!“Каменов въдвори тишина, погледна към редиците на адвокатите, повдигна брадата си нагоре, като гледаше в защитника на Апостолов. До подсъдимия застана оплешивял възрастен човек и започна прочувствено:

-Господа съдии! Ако възкръстнат апостолите на нашето възраждане и разберат, че внукът на скромния, но патриотично настроен божи служител поп Харитон е на подсъдимата скамейка, биха поискали да умрат отново. На подсъдимата скамейка е един кристално чист патриот. Той разказа:...“Не желаех да се пролива кръв, стрелях, предупреждавах, намалих състава на ротата все с една и саща цел да чуят, да се прикирият, да не се стига до бой...“ Принудени са да стрелят чак тогава, когато са нападнати от засада. Господин съдия, и в гражданското право е подчертано, че всеки има право на самозащита и, когато се защитава е невинен! Моля да приложите този текст от закона и да произнесете оправдателна присъда за моя довереник. Подсъдимият е убивал, но кого? Хора, самопоставили се над закона, хора, осъдени на смърт! Вие сами признавате – слуги на чужди разузнавания!

-Съветското разузнаване е наше!- възрази Звяра.

-Историята ще отсъди колко е наше. Докато съществува българска държава, то ще бъде чуждо. Патриотична дейност като на моя довереник предизвиква само възторг, а не вина за смърт! Моля да бъде признат за невинен!

Когато адвокатът свърши, тълпата зашумя, но Каменов веднага прекъсна шума с думите:

-Подсъдимият Апостолов, имате право на последна дума!

Всички занемяха, очакваха какво ще каже човекът, над чиято глава виси готовия клуп на въжето, над когото витаеше леденото дихание на смъртта!...

Подсъдимият размърда бавно тялото си, покрито с рани, преглътна горчилката, която се стичаше в гърлото му. Бледото му лице имаше цвят на божур. Тресеше го от гнойните рани и той със страшно усилие застана отново на подсъдимата скамейка. Желаеше всичко да свърши бързо, за да се отърве от страдания и унижения, но в него пламна желание да каже на съда и на публиката това, което те не знаеха и никога нямаше да узнаят, защото много тайни щяха да умрат заедно с хората, които ги носеха в душите си. Следствието и разузнаването не бяха се добрали до негоната най – важна дейност като офицер и той реши да разкаже, за да видят късогледството си. Опря лакът на парапета, направен за подсъдимите и започна с равен, спокоен глас, като на човек, който вече е загубил всичко.:

-Реших да ви кажа това, което следствените органи не знаеха и което криех досега – участието си в комитета за националното спасение. То беше повече символично, защото не участвах в заседанията поради секретност. За решенията бях информиран точно. От страна на военните знаех за участието на генералите Стефанов и Грозданов в този комитет. Останалите бяха цивилни общественици. Целта беше да се предотврати съветската окупация на страната. От това се страхувахме най – много и то се случи. Това стана главно по две причини: бавното реагиране на англо- американското разузнаване и командване на предложението ни в страната да влязат техни, а не руски войски. Втората причина е предателството, което направи генерал Маринов, като съобщи за това на съветското командване и то бързо форсира река Дунав, като безпричинно обяви война на България, с оглед да падне от власт последното правителство на Муравиев и да дойде послушното на Москва, начело със съветският агент Кимон Георгиев. Нашето предложение се посрещна с разбиране от събеседниците ни, но те не можеха да предприемат нищо без решение на балканското командване. То пък беше зависимо от политическите ръководители, а те действаха бавно. Даже Рузвелт постави по-високо приятелството си със Сталин пред свободата на източно – европейските държави.

При това нещастно стечение на обстоятелствата, ние нямахме друга алтернатива, освен да останем в родината и да умрем с надеждата за свобода. По-добре мъртви, отколкото роби!

-Стига, враг! Отнемам ти думата! Постави го на място! – крещеше Каменов и двама от охраната го отведоха на мястото му. Агитката на ОФ скандираше непрестанно:“Смърт на заговорниците! Смърт на фашистите!“ Неорганизираните и близките на подсъдимите изпратиха последните му думи с ръкопляскания.

 

47

 

Обичайният шум в съдебната зала се блъскаше в гипсовите орнаменти на тавана, излизаше през отворените прозорци и се губеше в студения зимен ден. Председателят на съда извика:

-Подсъдимият Петър Куманов!

От редиците на подсъдимите излезе 19 годишен младеж, облечен в шаечен шинел. Изправи се от стола трудно, като се опря с ръце върху раменете на седящите до него. Веждите му се гърчеха от болка и в този ад той се отправи към заграждението на подсъдимите, но не стигна дотам,а падна по очи на пода. Някои от костите на ходилата му бяха счупени при инквизицията.

-Стани, симулант! Артист! Няма да ти се размине въжето! – предупреди Звяра, като почервеня от гняв и зверската му мутра изглеждаше страшна.

Каменов разтре зеленикавите си очи с големи торбички под тях, за да свали завесата, която се спусна за миг пред лицето му, вгледа в подсъдимия и позна съученика на своя син, който често идваше у тях.

-Помогнете му да стане и му дайте стол!- нареди той.

Един от охраната даде своя стол и се опря на отсрещната стена. Краката на момчето бяха обути в цървули. Счупените кости и подутите ходила не се събираха в обувки.

Хоризонталните черти по лицето на Каменов се сгъстиха. На личето му замръзна недоволна маска. Състраданието стегна мускулите му и брадата му потрепера нервно. Дългите пръсти на костеливите му ръце заровиха в досието на подсъдимия. Той правеше усилия да проговори, но нещо го стягаше в гърлото и той преглъщаше горчилката от неблагодарната си дейност. Залата затихна в скръбна тишина, нарушавана от хлипането на мъже и жени. След дълго мълчание съдията запита глухо:

-Запознати ли сте с обвинителния акт и признавате ли се за виновен?

-Не съм виновен! Не съм предател! Полицаят ме срещна на улицата и ме попита:“Видя ли някой да тича поп улицата и накъде?“ Отговорих, че прерди малко съм видял някого да тича към лозята, но не го познах! И посочих с рръка посоката.

-Свидетелят Петър Русинов, обяснете как ви е предал Куманов.

-Бях в тяхното село, откъдето взех един пистолет за нелегалните. Пистолетът беше зареден и аз го скрех в пазвата си. Тоя ден имаше блокада и местният полицай като ме видя непознат, каза:“Стой! Арестуван си!“ Удари ми един шамар. Стиснах удареното място с ръка и силно наведох глава. Симулирах нещо като припадък от шамара. В това време извадих пистолета и убих полицая. Беше близо до общината. Оттам излязоха още двама и започнаха да ме преследват. Успях да избягам далече, но подсъдимият е казал посоката и ме откриха в един кош. Като се убедих, че ще ме намерят напуснах коша и потънах в една слънчогледова нива. Така се спасих!

-Какво знаеш за подсъдимия? – запита съдията.

-Знам го като фашист, враг на народа! Враг на комунизма! Беше бранник и ме предупреди да не идвам в тяхното село. Също и да не говоря с Ружа.

-Защо ви е забранил да говорите с Ружа и коя е тя?

-Тя е наша съученичка и наша приятелка. Харесва ми и ми обеща, че, ако се скарат с него, ще предпочете мен пред други кандидати.

-Ти очакваше ли да се скарат? На какво разчиташе? – запита съдията.

-Очаквах да се случи нещо непредвидено!

Каменов размишлява дълго по явно детските отношения на младите хора, след което запита подсъдимия:

-Разбирате ли, че ако не е можел да избяга, другарят Русинов би станал жертва на полицията? Вие сте го преследвали, полицаят ненапразно е питал точно вас.

-Аз не знаех, че той е в селото! Нито знаех за случая с полицая. Отивах в читалището да си върна прочетените книги и да взема други. Малко преди да направя завоя видях, че тича човек, но кой е той не знаех.

Съдията вдигна мрачен поглед към обвинителите, което искаше да каже:“ Имате думата!“ Този път се намеси Попандреев.

-От разпита на свидетеля, останал по чудо жив, е ясно, че двамата са имали какво да делят. Русинов идва в селото и подсъдимият, за да си отмъсти го предава на полицията. Освен това той е враг и произхожда от вражеско семейство. При тези доказателства поддържам за обвиняемия присъда смърт чрез обесване!

Както беше станало обичайно, публиката с пропуски започнаха да скандират традиционните си лозунги, а останалата част от публиката и близките на подсъдимите викаха „Свобода“!

Възмутеният защитник на подсъдимия, след като му дадоха думата погледна нагоре и се провикна:

-О, темпора! О, морес! Богиньо, свали превръзката си и виж как невинни и малолетни се обвиняват в нечувани престъпления и се иска смърт! Чрез бесилка! Тенденцията на свидетеля е ясна: шерше ла фалм! Но не е ясно защо авторитетният народен съдия се подвежда и се плъзга по тази плоскост, с което се принизява до наивно детското и смешното. Не успял в условията на свободното състезание да завоюва сърцето на Ружа, използвайки властта, свидетелят се стреми по недостоен начин да отстрани  съперника си веднъж завинаги! Това е долно!

Господин съдия, не само на вас, но и на стените и столовете е ясно, че моят доверител, тоя дечко, е невинен! Ако вие не го оправдаете, неоснователно ще носите името народен съдия!

Каменов отне думата на защитата, понеже се отклони от пряката си задача и даде думата на подсъдимия.

От стола на който седеше с почти детски плачевен глас, подсъдимият заяви:

-Аз не разбирам защо ме съдите! Защо ме арестуваха? Защо ме биха и защо трябва да умирам невинен! Искате смърт! Какво направих, с какво заслужих това? Обичаме се с Ружа. Тя обича мен, аз обичам нея. На никого не пречим! Ако обикне друг аз ще и простя, но това ще бъде по нейна воля. Непринудено! Моля, господин съдия, за свобода! За живот!

Неорганизираната публика и близките до дъното на залата ревяха:“Позор за народния съд! Свобода за невинните!“ непосредствено зад подсъдимите организираните слушатели крещяха:“Смърт!“. Каменов се дереше отсреща и чукаше бронзовия лоб на Темида за тишина.

Малкото думи, които изрече момчето, трогнаха много хора. Закоравелият Каменов преглъщаше нещо и гърчеше вежди. Той наклони глава към единия от обвинителите, после към другия, като сочеше нещо в делото. След това зачерта и написа нещо върху предварително написания протокол с определените присъди...Той просто замени думите „Чрез обесване“ с „Чрез разстрел“! Но пред тях остана думата смърт. Нея не можеше да я заличи, да я замени. Така беше поръчал ОК на партията и той, слугата, изпълняваше!

Молбата за живот остана неудовлетворена. Но тя заглозга душите на палачите. Един от тях, Попандреев, по – късно полудя и повтаряше: „Дайте му живот! Живот! Той е невинен!“

Накрая се самоуби, като си пръсна черепа в спалнята...

 

48

 

Съдебното заседание този ден започна със закъснение. Каменов беше отишъл в ОК на БРП/к/, за да съгласува някои от следващите присъди. Искаше да намали бесилката за сметка на разстрела. През 1924 година той беше видял с очите си обесения атентатор от църквата „Св. Неделя“ и тази смърт му изглеждаше страшна. В разстрела виждаше мъжество. От комитета останаха недоволни от заменената присъда на Куманов с разстрел, но остана така, както го записа Каменов.

В днешното заседание председателят на съда проявяваше макар и неуспешно чувство за хумор. Говореше повече, отколкото трябва. На подсъдимата скамейка застана съдията от окръжната колегия Георги Гюлгелиев. Той беше облечен в нова касторена полушуба, подплатена с агнешки кожи. Яката му беше широка, във формата на полукръг и от вълча кожа./б.а. Още е пред очите ми втози вид. Срещнах го, когато го преместваха от един карцер в друг. Дишаше шумно, с полуотворена уста пресния въздух, за да изтика от гърдите си мръсния./

Буйната му черна коса обикновено се разсипваше над слепоочието и се разделяше на прав път в средата. Сега изглеждаше спластена, събрана на малки щипки,разпиляна по широкия му лоб. От нечистотията сега тя не изглеждаше, както винаги смолисто черна, а преливаше в кафяво, прошарена със сребърни нишки, които се появяваха по време на следствието. А неговото следствие беше дълго и жестоко! Освен физически страдания, той беше подложен и на редица други морални и психически  шантажи, за да бъде сломен окончателно. Да стане сговорчив и да каже пред съда това, което желае съдията. Но в най – добрия случай той мълчеше или отговаряше с кратко „Не!“

„Дойде Видовден! Сега е твой ред да отговаряш!“ – говореше си сам на себе си председателят на съда, като разгръщаше дебелото досие на подсъдимия.

-Имате думата за въпроси! – подкани Каменов.

Недялков излезе далеч зад съдийската маса, пристъпи близо до подсъдимия, застана личе в лице срещу него. Той очакваше овации от публиката, но вместо тях, срещна злобно съскане, което се понесе в залата.

-Знаеш ли на колко години затвор си осъдил народни борци и колко смъртни присъди си подписал?

-Борци не съм съдил. Към хората с идеали се отнасях със съчувствие, защото и аз имам идеали.

-Какви бяха тези, дето ги съдихте по ЗЗД?

-Това бяха крадци, саботьори, атентатори, дизертьори, черноборсаджии, битово разложени хора, които смущаваха реда в страната. Никой от тях не каза, че е комунист и се бори за идеали. Такъв бих го освободил! Техните досиета бяха от криминален характер. Те се пазят в архивите на съда, за да ви опровергават. Такива са и вашите...

Звяра изрева с нечовешки глас и от широката пролука на горната му рядкозъба челюст изхвръкна кълбо от пяна, която плесна един от хората в лицето.

-Клеветник! Лъжец! Гад! Само бесилка за теб!

Каменов се намеси енергично и предупреди подсъдимия за прилично поведение.

-В съдебната си практика дадох една единствена смъртна присъда на човек, който беше убил полицай и му беше взел оръжието. За него друго наказание няма!

-Говорили сте на публични места, че СССР няма да спечели войната?

-Да, говорих!

-Защо сте заблуждавали хората?

-Винаги пояснявах, че това е война между две страни. Като добавях съюзниците на СССР – Америка и Англия, казвах.“Сега един Бог знае!“...С това косвено признавах, че войната за Германия е загубена. Този намек е разбираем и много слушатели ме поздравяваха за смелостта ми. Вие не сте го разбрали, но аз не съм изненадан!

-В публични изказвания вие сте хвалили цар Борис като разумен и обичан от народа цар. Вярно ли е ?

-Не си спомням къде и кога съм го казал това, но за него винаги съм говорил с уважение и възторг. Той заслужава това! За мъртвия или добро или нищо!

-Свидетелите Х.Т. и Д.Г! – Обърна се към съдията обвинителят и Каменов нареди да бъдат извикани.

В залата влязоха двама млади мъже облечени в нови шаечни дрехи.

-Спомняте ли си да сте обядвали на една маса с подсъдимия в ресторант „ Савоя“ през лятото на 1943 година? Тогава той е хвалил цар Борис като добър и умен?

Двамата се спогледаха и единия отговори:

-Да, така беше. Той обядвяше с един военен. Имаше място и седнахме на същата маса.

-Спомнете си какво точно е говорил подсъдимият и разкажете на съдията!

Същият свидетел започна:

-През пролетта на 1938 година в с. Срацимир се случило земно свличане и пропаднали къщите на много хора. От окръга непрекъснато се стичал народ, за да гледа природното чудо. Подсъдимият се връщал и видял да спира на гарата самотен локомотив. От него излязъл машинист с изцапан гащеризон и попитал:“Далече ли е срутването“? Никой не му отговорил. Хората били под страшното впечетление от гледката и той отново запитал. Тогава един човек с прошарени коси се вгледал в очите на машиниста, застанал мирно,по войнишки, и завикал колкото сили има:“Близо, Ваше Величество! Около два километра!“ Като чули това хората тръгнали след него и започнали да викат:“Ура! Да живее Царят!“ Човекът призна, че той е викал. Царят запитал селяните:“ Да сте видяли случайно Моно Банджарски от Търняне?“ Тук е. Преди малко го срещнах“ казал селянинът. Хората започнали да викат след един човек:“Моно! Моно!“ Обадил се човекът, дошъл при царя. Двамата се прегърнали, целунали се като братя...Моно бил на времето шофьор при царя и като се пенсионирал, се разделил...Това разказа подсъдимият.

-Така ли беше? Верно ли е това,което каза другарят ти? – запита обвинителят другия селянин.

-Вярно е! Точно така беше!

-Ето, другарю съдия, двамата свидетели потвърждават едно и също. Подсъдимият публично е рекламирал фашисткият цар. Нещо друго не каза ли? Само това ли?

-Каза – обясни вторият свидетел. – Говореше, че на всички пострадали заплатили щетите. Царят наредил да се раздадат безплатни парцели на всички, които желаят да се изселят от свлачището. Много хора се изселили на гарата и сега селото е разделено на две – на гарата и на старото, но носи едно име.

-Достатъчно! – каза обвинителят.- този човек е отровен от фашистката зараза. Той никога няма да върви след великите идеи на Маркс, а ще връща колелото на историята назад. За него поддържам смъртна присъда с бесилка.

Между публиката зашумя неразбираем шепот. Каменов се надвикваше да въдвори тишина и даде думата на подсъдимия, който се защитаваше сам.

-В конституцията и в наказателното право няма клаузи да забраняват паметта да се връща към миналото. Във временните закони и декрети по които съдите, също липсват. Тогава как ще мотивирате нашата смърт?

Наричате ни врагове. Кое е вражеското у нас? Ние спазвахме в обществото определени норми на поведение и всеки, който се отклоняваше от тях, получаваше съответните санкции. Не във вратата е вината, а в този, който си слага пръста, когато вратата се затваря!

Не признавам вината, която ми се приписва! Отричам и отхвърлям обвинителния акт!знам, че ще умра, но не за това, че съм виновен! А защото ратувам за общество със здрави морални устои, за ред и законност. Ако в тази зала има престъпници, които заслужават възмездието смърт, това сте вие и целият ваш апарат!

Гражданино съдия и обвинители! Престъплението ми пред поколенията е, че не издавах присъди, съразмерни с тежестта на престъпленията, а много по- леки. Да оставим миналото. Да се върнем в настоящето. Ще ви разкажа една случка за това как вашите подведомствени водят следствията сега.

-Говори само за себе си! Иначе ще ти отнема думата! – предупреди Каменов.

-Слушам ви! Само за себе си ще говоря. За комунистическото управление  - на всяка цена! Късогледите буржоазни политици от запад приеха това като временно необходимо и изгодно за тях, без да разберат, че така си копаят гроб, в който един дин ще паднат! Трагедия на века е непознаването на комуницма от сегашния американски президент Рузвелт. Фатална е неговата непроникновеност в бъдещето, благодарение на която позволи на СССР да зароби страните от Източна Европа. Те не са първи и няма да са последни. В тоя гигантски поход ще паднат първо слабите, но няма да бъдат пощадени и силните! КОГАТО СИЛИТЕ СЕ ИЗРАВНЯТ, КОМУНИЗМЪТ ЩЕ СЕ ПОСТАРАЕ ДА СЕ НАСТАНИ В ЛЮЛКАТА НА ДЕМОКРАЦИЯТА. Това е неминуемо! Това очаква света!

Дано моето предвиждане не се сбъдне. Дано се намери един разумен човек и президент, който да прозре това и да направи чудото- да спаси света от комунистическата опасност! Ние от първата редица – няма да бъдем живи! Лошото и неизвестността са за вас!

Не желая милост! От престъпници не очаквам добро! Но нека близките ми узнаят, че умирам невинен!

Организираната публика отново започна със своето дежурно“Смърт“!Близките отзад протестираха:“Позор за съдиятата Каменов! Позор за народния съд!“

 

49

 

Зимата властваше над стихналия град. Комините дишаха равномерно и сивия пушек се възнасяше високо и чезнеше в сивата пазва на небесния свод. По телефонните и електрическите жици висяха кристали иглест скреж. В същата премяна бяха и клоните на дърветата. По улиците от затвора до военния клуб имаше плътен кордон от човешки тела. По пътеката се двежеше бавно конвоя на подсъдимите охранявани от глутница въоръжени хора. Снегът скърцаше под краката, студът щипеше оголените меса, подсъдимите вървяха покорно, безчувствени за хладната целувка на зимата. В душите им бушуваше друга, по- свирепа и по – жестока, която ги мъкнеше към бездните на ранния гроб!...

На подсъдимата скамейка председателят извика 46-годишният Коста Иванов, човек от село, земеделец и собстменик на кръчма. Обвинен в това, че в деня на престрелка между полицаи и нелегални, той е работил спокойно в кръчмата и черпил агентите, като им предоставял храна и подслон.

-Обвиняемият Иванов, запознати ли сте с обвинителният акт? Признавате ли се за виновен? – запита председателят и хоризонталните бръчки над челото му се сгъстиха над широките вежди.

Обвиняемият стоеше смутен срещу страшния съд и очакваше вместо него да отговопи защитата. До него застана застарелият адвокат Петко Деков, който започна да говори бавно, с дълги паузи между думите:

-Запознати сме, но не се признаваме за виновни.

Без да иска думата народният обвинител Попандреев извика по име трима свидетели.

-Свидетелят Р.Г, в деня на блокадата бяхте ли в кръчмата на подсъдимия и в какво настроение беше той?

-Бях! Войници и полиция бяха напълнили помещението. Нямаше къде да се седне. Много пиеха на стъпалата отвън и на пейката пред оградата на двора, макар че беше 17 януари и денят беше студен. Коста беше весел и разговорлив, защото имаше голяма клиентела. Това за него беше златен ден. Аз с труд си пробих път до него, поисках цигари и кибрит, той ми ги подхвърли сърдито и каза:“Ти сега ли тутуняса, кога има най – много работа!“ С полицаите и офицерите беше много разговорлив.

-Свидетелят А.Х. – обърна се обвинителят към втория, - знаете ли в деня на блокадата и престрелките, подсъдимият да е черпил за ликвидиране на партизаните?

-Бях в кръчмата, когато на един войник не му достигнаха пари да си плати за едно кило вино. Ето, това са последните, обясни войникът, като изсипа на масата всичко, което имаше. Коста му върна парите и му даде виното като го посъветва:“Не оставяй без пари. Войник си, ще потрябват, я за плик, я за марки. Имаш родители, трябва да им пишеш!“Видях после как даде вино без пари и на други войници. Един офицер пиеше на тезгяха коняк, той също не плати...

-Достатъчно! – каза обвинителят и извика третият свидетел

-Свидетелят Г.Д, в деня на престрелката и блокадата бяхте ли в кръчмата на подсъдимия и видяхте ли от мазата му да се изнася вино без да се плаща? Предназначено ли беше за тези, които са участвали в избиването на партизаните?

-Тоя ден на площада имаше много народ. Повечето от пришълците – войници и полицаи, търсеха топло в кръчмата. Там беше пълно.  Не можеше да се влиза и жена му изнасяше с кофи от мазето, за тези, които пиеха на двора, а имаше и на улицата.

-Плащаха ли си виното или подсъдимия черпеше?

-Това не съм видял. Чувах като говорят, че кръчмарят е щедър, а виното хубаво. От кофите войниците гребяха с войнишките канчета и пиеха наред. Каниха и мен. И аз пих, без да плащам.

-Знаете ли подсъдимият да се е радвал, че има убити партизани?

-Знам. Аз отвън го чувах като говори високо и се смее.

-Спомняте ли си какво говореше?

-Не се разбираше. Всички говореха и се радваха, че са довършили партизаните.

-Достатъчно! – каза Каменов и даде думата на обвинението.

Звярът стана от мястото си важно, оправи вратовръзката, която вероятно беше сложил за първи път. В ръцете си държеше препис от обвинителния акт. Пристъпи до определеното му място, застана обърнат с лици към съда и публиката, за да уважи уважение и към двете страни. В тази поза неравностите по челото му се открояваха ясно. Широкият му месет нос хвърляше сянка над острата, зверска уста и той изглеждаше страшен. От пролуките на горната му челюст се показваше върхът на езика, а в долния край на брадичката висеше капка мръстна пот.

-Другарю съдия, почитаеми близки на убитите другари! Пред нас е един народен враг, изправен да отговаря за противонародната си дейност. Един думбазин, който безмилостно грабеше от сиромасите и трупаше богатство. В деня на народната покруса, когато убитите партизани бяха наредени на площада за показ, той се радвал и черпил убийците. Тримата свидетели доказаха това по безспорен начин. Само един враг може да се смее, да се радва, да черпи убийците на народните синове. За него предлагам смърт чрез обесване!

Отново зад подсъдимите се издигна вулкан от гласове, които викаха:“Смърт!“

Близките и останалите слушатели недоумяваха от безпочвените обвинения. Виковете продължиха дълго и Каменов изчака да се наситят на опиянението си. Когато утихнаха, един стар човек извика отчаено:

-Боже, тези хора могат да обесят всеки, когото пожелаят!

Председателят въдвори ред с надвикване и даде думата на защитата.

-Господин съдия! Господа обвинители! У важаема публика! Преставам да мисля, че се намирам пред съдебен трибунал. Имам чувството, че една организирана, но невежа тълпа решава съдбата на невинни хора, а не юристи, които според тежестта на престъплението да определят съразмерно и степента на присъдата! В случая не е налице никакво закононарушение. Пред нас е един трудолюбив селянин, който освен, че си върши земеделската работа има и кръчма, което не е в разрез със сегасъществуващите закони. На всекиго е известно, че кръчмите и магазините се посещават свободно от гражданите. Какво престъпно има в това? Обърнете внимание на показанието на подсъдимия, където той каза:

-Аз се уплаших и не желаех да отворя, един офицер, който е между подсъдимите ме посъветва:“Отвори! По – добре да пият и да седят на топло, отколкото да ходят в селото и да търсят конспиратори. Ние знаем, че има ятаци тук, щом има партизани! Няма да ги тормози, те са заблудени хора и не знаят какво искат. Властта е силна и не се плаши от тях! Те видяха нашата сила!

Подсъдимият се вслушал в този разумен съвет и отворил кръчмата, с което се слага край на претърсването на домовете. С това е помогнал на селото,  а не е направил лошо. Защо изопачавате нещата? Защо на бялото викате черно? Добре, че Темида е от бронз! Ако можеше да види какво се върши, положително би искала да умре!

С получаването на разрешително за отваряне на кръчма всеки собственик поема законно и обществено задължение да приютява всеки гладен и жаден, да дава подслон на всеки, който има нужда! Случаят е станал на 17 януари 1944 година, това е средата на зимата. Къде другаде може да се стопли един другоселец, освен в мястото, определено за това.

-Господин съдия! Господа обвинители! Стените на залата разбраха, че моят доверител е невинен. Ако във вас има гражданско достойнство и човешка съвест, ще трябва да го оправдаете. Ако поставите наказание, независимо от неговата степен, ще се утвърдите като тенденциозен форум, който няма нищо общо с правораздаването, който не може да злоупотрябява с думата „народен“! Ако моят доверител, жертва на клевета, умре по злата воля на самозвано правораздаване, то нека бъде горд, че умира заедно с всички свободи в Родината!

В  залата настана обичайният невъобразим шум и председателят закри заседанието.

 

50

 

Съдебната зала шумеше като кошер. Подсъдимите въртяха глави на всички страни, откъдето се обаждаха техни познати. По лицата им пробляскваха усмивки, но тъжни, плахи и безнадеждно отчаяни. Охраната на арестантите, гъста верига от въоръжени хора, даваше къси команди и обгради плътно първия ред.

Млада жена издигна двегодишното си дете до височината на гърдите си, посочи с пръст първата редица и каза:

-Ето, чедо, това е тати! Нашият тати! Добричкият, от снимката...

Детето писна жално, разтвори ръчички и ги протегна напред. От малките му устнички се отрониха две думи, които разплакаха много хора. Бащата се обърна към него, протегна ръце, но цевта на един шмайзер го удари отгоре и те увиснаха като отсечени клони. Детският плач се вплете в този, на майката и един от охраната ги избута навън. Шумът замираше бавно. От задните редици се чуваха съскащи гласове:

-Злодеи! Убийци!

Копринената завеса на сцената се нагъна и от единия и край се показа Каменов. Разсилният изпълни старателно задачата си и всички станаха прави. Наместването продължи дълго и шушуканията станаха по-високи. Каменов чукна със златния пръстен във везната на Темида и тишината легна като тежко бреме над хората.

-Стефан Андреев! – обяви поредния обвиняем председателят на съда.

От първата редица излезе слаб,  едър млад мъж с войнишка куртка без пагони, застана в ограждението на подсъдимите, като търсеше с поглед защитата си.

-Запознати ли сте с обвинителния акт и признавате ли се за виновен? – запита Каменов.

Вместо подсъдимия, отговори защитата:

-Получихме акта, запознахме се с текста, но отхвърляме обвинението като неоснователно.

Господин председател, в акта неправдоподобно се твърди, че моят доверител безпричинно стрелял в революционера- партизанин. Но той пък твърди, че е подписал протокол за разпит под дулото на писолета.

Освен това, термините, с които си служите , като „революционер – партизанин“, взаимно се изключват и говорят в полза на моя доверител.

Един „революционер – партизанин“ не може да е невинен, щом е вдигнал оръжие срещу една законно установена власт. Освен това, моят доверител е бил нападнат и е стрелял при самоотбрана. Моля, да поясните случая!

-Разкажете как и защо убихте нелегалния? – намеси се Недялков.

С неоформен мъжки глас войникът поясни:

-Вдигнах ротата в тревога. Задачата ни постави поручик Апостолов. Трябваше да преминем през лозята и да прочистим терена от партизани. Аз бях лекокартечар и изостанах назад. Другите не бяха натоварени и отидоха напред. През лозята вървяхме ходом, четирдесет метра човек от човек, без желание да стреляме по нелегални. При други акции сме ги виждали, но се разминавахме. Така мислих и тоя път – да се разминем мълчаливо, все едно че не сме се видели. Вървях по междата между две лозя. Там пътеката бе по- широка. В края на лозето, от дясно, имаше смрадликов храст. Видях човек, лошо облечен, с насочена към мен стара пушка. Той извика сърдито:“Стой! Не мърдай! Мамицата ти фашистка!Остави картечницата, съблечи войнишките дрехи и облечи мойте!“ Окуръжен, че съм сам, той хвана тялото на картечницата и започна борба. Освен пушката, той имаше и малък пистолет, 6мм, барабанлия. Насочи го към мен, като зареждаше. Симулирах, че свалям картечницата и забих ножа в стомаха му. Левофланговите забелязали борбата и дойдоха на помощ, но всичко беше свършило, той беше мъртъв. Един от подофицирете даде знак за сбор. Събра се цялата рота. Дойде и поручик Апостолов и нареди повторно претърсване. Тогава на същото място открихме шест души. Първия път те бяха прапуснати нарочно, но сега ги ликвидирахме.

-Поручик Апостолов, защо наредихте повторно претърсване? – запита обвинителят.

-Защото знаех, че той не е сам.

-Искахте да довършите народните борци ли?

-Това са руски агенти!

-Кое ви дава право да говорите така?

-Това, че когато Германия и Русия бяха в съюз, тези хора бяха мирни и харесваха строя. Щом Германия нападна Русия, те взеха оръжие.

Полковник Ангелов, вие знаехте ли за акцията? Кой нареди да замине ротата?

-Знаех! Аз наредих!

-Защо?

-За да пазим България от престъпници!

-Обвинението има думата! – каза Каменов.

Звяра застана в обичайната си поза, завъртя глава на всички посоки, като че ли търсеше някого. Избърса мазната пот, която се беше стекла в долната част на раздвоената му брада и започна:

-Другарю съдия, мъдростта на партията е изправила пред народния съд не кой да е, а окървавени хора. Жестоки убийци на прогресивните синове на народа. Подсъдимият с безподобен цинизъм разказа как с нож е убил боец от съпротивата. Не стига това, но озверените отново се връщат и довършват пъкленото си дело като убиват още шест души. Всичко това – под командването на окървавения поручик Апостолов!

Смъртта на тези хора е малко. Ще се примиря със смърт чрез обесване на подсъдимия Стефан Андреев!

-Подсъдимият Андреев, имате последна дума!

-Ако има справедливост, аз трябва да бъда признат за невиненен. Казах ви, видях го, но го отминах! По същият начин другарите ми са се разминали с останалите шест души. Нахалството на комуниста няма граници! Поиска ми оръжието и дрехите. Какво безумие! Да поиска оръжието и дрехите на войник,  който пожела да го остави жив!Може, но ако съм мъртав! От жив войник не се взема лесно оръжие...

Почитаемият съд нарече убийците незаслужено народни синове, борци за човешки права и свободи. Убитите не притежават нито едно от тези качества. Четиримата от тях са мои съученици, с които ни свързва ранното детство. Останалите трима са по – големи от мен, не мога да кажа, че ги познавам. Те бяха слаби ученици, отпаднаха от гимназията поради слам успех. Бяха и лоши работници, и никъде не ги приемаха на работа. Станаха революционери, с надеждата, че един ден ще вземат парите на богатите, за да живеят добре без да работят. Тези хора с дейността си доказаха, че не са нищо друго ,освен съветски агенти. Когато през 1938 година БЗНС и ЗМС се бореха против немското влияние в България, те не само че не участваха в съпротивата, но бяха против тези, които я осъществяваха, като пишеха и разнасяха лозунги:“Вън от България на англо – френските агенти!“ Това продължи до започването на войната между Германия и Русия. Следователно, те защитават не националните интереси, а интересите на Съветска Русия. Такава беше и позицията на комунистическата ратия. Те получават инструкции от едно и също място. Когато съдеха дейците на БЗНС през 1939 година Коста Тодоров, Димитър Матакиев, д-р Г.М. Димитров, Влада Карастоянова и другите, РМС и БРП/к/ самодолно потриваха ръце. Ликуваха, когато Полша капитулира, притисната между двете големи държави Германия и СССР. Сега говорят за борба срещу фашизма. Тяхната политика и убеждения се сменят спрямо собствените им интереси. Така ги познаваше всеки войник и офицер. Затова, когато стреляхме срещу тях, ние знаехме, че стреляме срещу чужда агентурна служба в  България.

Хоризонталните бръчки по челото на Каменов се сгъстиха. Той чукна с пръстена везната на Темида и се провикна:

-Стига, отнемам ти думата! Не обиждай патриотите!

Неорганизираните и близките на подсъдимите ръкопляскаха, а отечественофронтовците викаха:“Смърт!“

Момъкът остана на подсъдимата скамейка. Искаше да говори още, но Каменов викаше силно7

-Нямаш думата, върви си на мястото!

Двама от охраната го хванаха за ръце и го отведоха до първата редица. Един от охраната пошепна нещо в ухото на обвинителя Недялко Недялков. Той подскочи като ужилен и викна високо:

-Подсъдимият Андреев, кой извърши разстрелът на партизаните?

-Това не е най – важното!

-Важно е, Андреев! Всеки трябва да си получи заслуженото!

-Вашето „заслужено“ ви чака!

-Отговори на въпроса на обвинението! – намеси се Каменов. – Кажете кой извърши разстрела?

-Питайте Фердинанд Симеонов! Той съхраняваше досиетата на наградените.

-Вас питам! Вие кажете!

-Казах ви, че не знам! Архивата е в казармата! Там са досиетата, но някои от тях се боядисаха и сега са във вашите редици. Ще прикрият черните досиета и ще останат завинаги при вас!

-Така ли? Ние ще ги издирим, ще ги открием и ще им дадем награди – вратовръзки от въже!

-Подсъдимият Апостолов, къде са досиетата на хората предвидени за награди? Това са черни досиета и ние трябва да се справим с тях.

-Архивът е в полка. При мен няма нищо!

-Коя стая точно? В кое чекмедже?

-Цялата архива е в една стая. Но там непрекъсната влизат и повече хора, които имат интерес досиетата да изчезнат. Някои от тях са във вашите редици и носят оръжие.

-Как така? Кои са? Кажете ги! Те трябва да бъдат съдени!

-За мен няма виновни. Всеки войник е изпълнявал заповед. Излишно е да търсите досиетата. Те са изчезнали заедно с хората, други са попаднали в ръцете на самите заинтересувани и няма да излязат на бял свят.

-Вас питам, полковник Ангелов! С това ще облекчите вината си и можете да разчитате на снизхождение.

-Казах ви, че не знам! Не съм командир на полка и не ме интересува!

-Ще кажеш! Под въжето ще кажеш! – стискаше зъби в закана Каменов.

-Въжето е неизбежно. Ние го усещаме около шията си, но предатели няма да станем! – заключи Ангелов.

Организираната публика започна да крещи:“Смърт“!

В дъното на салона шумяха ръкопляскания и викове:“Браво“!

 

51

 

Физически здравият Манчев повиши температурата си и от два дни ходеше на училище с голямо усилие. Страните му горяха и по тях личеше червенината на болен. Очите му плуваха във влага, а слепоочията му пулсираха болезнено. Все по – често остра кашлица разтърсваше раменете му и след отминаването на болката, чукането в слепоочията се засилваше. Училищният лекар се заслуша в кашлицата и застана срещу него. Вгледа се в плуващите очи, сложи опъкато на ръката си на челото му и каза:

-Какво мислиш? Да мине от самосебе си ли? Защо не се обади по – рано? При ненавременна лекарска намеса грипът оставя трайни, а понякога фатални последици! Ела в кабинета!

Манчев тръгна послушно след него.

-Зачатък на пневмония. Ако не бях те открил днес, утре щеше да бъде късно! Вземи всичко, което ще ти предпиша! Няма да излизаш на студа! Ще ти сложа и инжекция. Утре може да дойда у вас. Първият болничен лист ще бъде за шест дни.

Болният мълчеше виновно и клатеше глава в знак на съгласие.

Студената му ергенска квартира го посрещна недружелюбно и зъбите му започнаха да тракат. Той отиде в кухнята, сложи въглища на загасващата печка, намести възглавницата и се изтегна на кушетката. Лекарствата и топлата ласка на печката му подействаха приспивно и той се унесе в дълбок сън, без да се покрие с одеяло.

В училище лекарят беше съобщил на Звезда за състоянието му, като поръча:

-Топлина! Много топлина и да взема на време и редовно лекарствата!

Тя измина разстоянието от гимназията до квартирата за рекордно време. Отвори предпазливо вратата на антрето, като почука леко на неговата стая. Постоя, но мълчанието  я уплаши и тя отвори бързо. Леглото беше грижливо сгънато, опънато, палтото и обувките бяха тук...Тогава?

По същия предпазлив начин тя отвори и вратата на кухнята. Посрещна я топлината на запалената печка и тя видя заспалия болен. На лицето и грейна радостна усмивка, под гърдите и се разля топлина. Тя излезе бързо, донесе от стаята си пухкаво одеяло и го зави,без да го буди.

Измина дълго време, когато една задавяща кашлица го събуди. Той надигна глава. Видя седналата до масата Звезда, която плетеше и очите им се срещнаха, взаимно разбиращи се. Устните и на двамата мръднаха в нежна усмивка.

-Извинявай, самонастаних се!

Видя, че е завит. Издърпа по – нагоре одеялото и пръстите  му потънаха в пухената мекота

-Благодаря ти! – каза той. – Аз тук, уж за малко, пък съм заспал!

-Хубаво си направил, но трябваше вчера...

- Да беше взела от мойте завивки...

-Нищо! Все едно.

Тя стана, за да подвие одеялото отстрани. Косата и се наведе над лицето му и почти докосна горящите от температурата страни. Червеният цвят се сгъсти, а сърцето му заигра немирно. Сега гореше на два огъня!

Звезда опря опъкото на ръката си на челото на болния и като в просъница каза:

-Гориш! Температурата е висока!...

-Знам! Горя! Изгарям!...Всичко ще мине!

Той извади ръцете си изпод одеялото, протегна към нея длани, опита се да седне, но тя вдигна повелително показалеца на дясната си ръка до долната устна:

-Ш-ш-шт! Не така! Болният трябва да слуша. Скрий ръцете си на топло! Аз ще донеса дърва и въглища, ще направя чай и после ще изляза из града.

-Добре, ще слушам! – отговори той и покорно прибра ръцете си под одеялото. – Защо излизаш? Ще се бавиш ли?

-Ще се забавя. Днес ще четат присъдите на първата партида. Намерих пропуск. Ще отида да слушам!

-Иди! Но смятам, че е излишно. Не се разстройвай! Не очаквай нищо хубаво!

-Хубавото и лошото са като годишните времена. Не казват когато идват, не предупреждават когато си отиват. Нито лошото, нито доброто со вечни. Човек, докато диша, се надява! Нали знаеш латинската поговорка?

-Знам. Първо научих нея и някои други глупости. Но, лошото в живота на хората е прекалено много! Чудя се как издържат!...

-Така е! Какво е сърцето на човек? Един юмрук месо, но то побира всичко. От лошото прави добро и от доброто – лошо! Така че, нито доброто е много добро, нито лошото много лошо! Човек трябва да има будна психическа нагласа както за едното, така и за другото.

-Разбирам те, Звезда! Но това са необходима опорни точки.

Тя го погледна изненадано и отговори:

-Добре го каза. Това е от областта на твоята професия. Животът се опира на физическите закони и човек, въоръжен с тяхь по – лесно излиза от дълбините на злото, застоява се по – дълго на хребета на доброто.

-Може би мненията ни съвпадат, но не подозираме още това?

-Може би! – отговори болният и извади ръцете си над одеялото. Опита се да ги протегне към нея, но тя отново го предупреди:

-Нали се разбрахме да бъдеш послушен! Сега прибери ръцете под одеялото и се опитай да заспиш. Един изпълнителен болен и при лош лекар, винаги оздравява!

-Добре, ще те слушам! Но, моля те, не се бави!

-Обещавам! Само толкова, колкото е нужно!

Звезда облече коженото си палто, чийто ревери ухаеха на люляк. Преди да излезе намести възглавницата под главата на болния. Като се наведе над него, извивките на косата и погалиха челото му. Той пое жадно мириса на люляк, а косата изсипа над него дъх на лавандула. Ръцето му се размърдаха под одеялото, опита се да ги извади отново, но тя натисна завивката под брадата му и напомни:

-Нали обеща да бъдеш послушен!

-Ще бъда!...

-Сега заспивай! Като се събудиш, ще бъдеш здрав.Довиждане.

-Довиждане, Звезда! Благодаря ти. Ще слушам.. Ще бъда здрав!

Манчев остана сам в затоплената стая. В слепоочието му болезнено пулсираха набъбналите жили, а в гърдите му се сменяха на импулси топли и студени вълни. Когато беше в обятията на студа, той чувстваше страха от нещо неизбежно, близко...

Когато го поемаше топлия поток, той усещаше до себе си присъствието на Звезда, аромата на люляк и лавандула, усещаше приятния гъдел на опорните точки...

 

52

 

Съдебното заседание на първата присъда подсъдими завърши. Разгледани бяха делата на така наречените опасни за режима. Тридесет и седем, които не се явиха, бяха отбелязани в протоколите с лаконичното съдържание:“Безследно изчезнал“! Останалите получиха различини присъди. Различни бяха и смъртните по отношение на изпълнението, но резултатът беше един и същ – смърт!

Два дена след последното публично заседание в кабинета на първия секретар на ОК на партията се водиха срамни пазарлъци, спорове и изнуди на близките на подсъдимите първо за живот, после за това, каква да бъде смъртта...

Властниците, които вземаха участие в преразглеждането на присъдите, не спаха два дни след прекратяване на заседанията. Ходеха по домовете на осъдените, обещаваха живот, искаха пари и ценности, изнасилваха жените на задържаните. Всичко беше позволено на корумпираните хора, узурпирали властта, в името на едно – ликвидиране на моралните добродетели, запазени от миналото.

На третия ден започна четенето на присъдите. Градът беше необикновено възбуден. Пред военният клуб, където заседаваше съдът, сега щяха да се четат присъдите на подсъдимите, макар че много то тях бяха известни, всеки очакваше да стане чудо. От ранни зори на площада се събра огромна тълпа, която растеше с наближаването на часа, когато щяха да докарат арестантите, за да чуят това, което знаеше всеки за себе си и за другите. Върволицата на обречените се изниза между тунела от човешки тела. Щом отминеха арестантите и тунелът се разпадаше, хората хукваха напред. Това продължи до входа на салона. Малко бяха тези, които успяха да влязат в залата. Голямата част от публиката остана навън. За тях властниците се бяха погрижили , като бяха инсталирали високоговорители, за да чуят тъжната новина за смъртта на невинните.

Пред входа на клуба бяха построени две агитки на РМС, които непрестанно скандираха срамните лозунги „Смърт на народните убийци!, Смърт на фашистите!, Смърт! Смърт! Такива имаше построени и на по – оживените места в града.

В залата местата си заеха традиционните посетители снабдени с пропуски, близките на убитите

И на подсъдимите. Непрекъснато се чуваха гласове:“Ето виж!“ Бате, тате, дядо или чичо. Това бяха гласове на близките на осъдените, които посочваха на децата техните по- старши сродници. От много страни писнаха деца, разплакаха се жени.

Сред залата, малко над главите на останалите стърчеше една белокоса женска глава, от която един кичур се беше отделил от общия свитък и висеше над лявото и ухо. Лицето и беше помръкнало, с повехнала хубост, сякаш излято от мрамор. Под настръхналите вежди с метален блясък струяха твърдо две студени очи, очите на баба Райна. Тя не изпускаше от погледа си интелигентния овал на сина си, полковник Ангелов. Костеливата и ръка натискаше с бяла кърпа треперещата от скръб брада. Душата и ридаеше горчиво. От сърцето и капеше кръв...От време на време тя проплакаваше едва чуто:“Сашо!...Синко!“

На същата редица от двете и страни седяха Тинка и Звезда. Двете жени бяха хванали ръцете на старата, сякаш търсеха опора в нея. Въздухът беше невъзможно сгъстен от мирис на човешки тела и топящ се по дрехите им сняг. По гърбовете на Тинка и Звезда преминаваха студени тръпки на интервали. Тинка съзнаваше, че за последен път вижда мъжа си. Звезда живееше с илюзията, със сладката самоизмама, че е възможно да съобщят, че Фердинанд е жив и е осъден на доживотен затвор.

Копринената завеса се залюля, огъна се на вълни от дясно на ляво, така, както се движеха хората зад нея. Разсилният извика колкото му глас държи:

-За народния съд, стани!

Седящите се заизправяха бавно. Някои още не бяха станали, когато дойде командата:

-Седни!

Правителствените слушатели започнаха да ръкопляскат при появата на Каменов и народните обвинители, след което започнаха да скандират традиционното: „Смърт на фашистите! Смърт на убийците!“

Каменов напави несполучлив опит да се усмихне. Златният му зъб блесна за момент и тънката му устна се сви в кисела гримаса. На челото му бяха подредени една до друга гъсти бръчки – следи от годините и разгулен живот. Той чукна с масивния златен пръстен в бронзовите къдрици на Темида, за да привлече необходимото внимание и се провикна с треперещ глас, малко артистично:

-Глас народен, глас Божи! Искате смърт за враговете! Смърт за предателите!

Отечестофронтовските представители започнаха да ръкопляскат. Той вдигна нагоре костеливата си ръка, изпъстрена с мрежа от сини възли. На безименният му пръст блесна златен пръстен с виолетов скъпоценен камък. От ревера на кафявия му костюм сияеше зелената четирилистна детелина, а във вътрешният му джоб се таеше партийният билет за членство в комунистическата партия. От него идеше цялата му сила и власт.

Той отвори сините корици на твърдата папка с бели листа встрани, извади изписани на машина листове, стана прав и се провикна:

-Присъда!

Всички станаха прави. Затихна всякакъв шум, секна и детският плач. Само сърцата туптяха в тревожно очакване на последната съдийска дума. С равен, малко дрезгав глас, той започна да чете:

-На основание декрет №... на Народното Правителство на Отечественият фронт и директива на ЦК на БРП/к/ №...,в името на негово Величество цар Симеон Втори, първият състав на...народен съд произнесе следните присъди, след като се убеди по безспорен начин от свидетелските и личните показания на подсъдимите и техните престъпни деяния,  както следва:

1. Осъжда на смърт чрез обесване подсъдимите: полковник Ангелов, капитан Димитров, поруциците Орленкин, Райков и Апостолов, Георги Гюлгелиев, Коста Иванов и Стефан Андреев.

2. Осъжда задочно на смърт чрез разстрел.../ Тук следваха имената на 37 души, отдавна бяха мъртви. Между тях беше и  името на Фердинанд Симеонов/.

3. Осъжда на смър чрез разстрел.../Следваха имената на 32 души/

4. Осъжда на 15 години строг тъмничен затвор.../Следваха имената на трима души/.

Останалите бяха на малък срок. Някои следваше да бъдат изпратени в ТВО – трудово- възпитателно общежитие.

-Присъдата е окончателна и не подлежи на обжалване! – продължаваше да чете Каменов. – Промяна в присъдата може да има само този, който каже къде се намират черните досиета на хората, които са убивали и правили доноси на военното разузнаване.

Счед обяд смъртните имат право на свиждане от 25 минути. З а свиждане се допускат близки от семейния кръг на осъдените. За други изключения – само с разрешение на директора на затвора.

Закривам заседанието!

ОФ – агитката отново скандираше „Смърт!“.

Близките на обречените плачеха, много от тях на глас. Лицата на осъдените на смърт приличаха на мраморни статуи. По тях не трепваше нито един мускул, никакви признаци на отчаяние и страх! Всичко беше изживяно в дните на жестоката инквизиция. Те срещаха погледите на близките си, но мускулите, които раждаха усмивки бяха мъртви. Образите бяха бледи – лица на мъченици, които бяха изстинали предварително, усетили леденото дихание на смъртта!

Тинка ридаеше. Раменете и се тресяха от силни спазми и тя стискаше все по- силно раменете на баба Райна. От другата страна Звезда държеше другият лакът и хълцаше. Но едната и ръка натискаше стомаха там, където в тоя момент, когато съдията спомена името на Фердинанд Симеонов, промърда оживелият плод на тяхната любов! Едно отчаяние прегърна радостта. На мястото на мъртвия предяви претенция за живот едно ново същество...

Тинка взе от старата бастуна с гуменото топче, хванаха я със Звезда от двете и страни и бавно, с тъжни стъпки се отправиха към дома на Ангелов.

Баба Райна не плачеше. Сълзите и бяха изтекли през дългите нощи на следствието. От време на време тялото и потрепваше в ръцете на младите жени и тя простенваше:

-Сашо!...Синко!...Радост моя! Изгубих те!...

На раздяла Звезда прегърна двете по отделно. От очите и течаха сълзи. На устните и трепкаше плаха радост. Тинка я забеляза и запита учудена:

-Звездо, какво става с теб? Да извикам лекар?...Ти...

-Тинке, сестро! Мамо Райно, аз съм ...то се обади...,...промърда точно, когато съобщиха името на баща му! Протестира, ето как рита в корема ми! – тя отново сложи ръка, улавяйки трепетите на оживелия плод.

Баба Райна я прегърна като своя дъщеря, целуна я по челото и каза:

-Където е расъл дъб, дъб ще расте!...Там върба не никне...Пази го, дъще!...Пък помисли...Ти си много млада...Детето трябва да има баща! Истинският, нали знаеш, няма да се върне! При него утре отиват и други...другарите му! Невинни...патриоти!

Които познаваха Звезда и я срещнаха този ден, останаха изумени. Трудно беше да разберат сълзите и...

 

53

 

Охраната на затвора беше устроена по две причини: Първо, осъдените на смър можеха да предприемат нападение над караула. Второ- духовете на близките и голяма част от безпартийните бяха силно възбудени от несправедливостта и произвола на комунистическата партия и не беше изключено нападение отвън, с цел освобождаване на затворниците.

Предвидено беше свиждането да стане в Г – образната част на коридора. Съпружеските двойки имаха право да останат насаме 20 минути, но тук, в коридора, пред очите на охраната, под сянката на дулата на автоматите. Това говореше за неповторима гавра с чувствата на хората, с онова емоционално преживяване, възпято от поети и писатели и осветено с кръвта на много влюбени. Този свещен природен акт, който продължава човешкият род.

Към 11 часа пред огромния затворнически портал се образува плътна и дълга редица от близките на осъдените. Идваха майки, бащи, братя, сестри, баби, дядовци, синове и дъщери, съпруги и влюбени, приятелки на невинните.

Триметровата ширина на коридора не беше в състояние да поеме толкова много хора, затова последва втора заповед:

-При всеки осъден да влизат най – много по четирима души наведнъж, като той може да бъде извиждан най- много три пъти.

Тинка погледна свекърва си въпросително. Старата разбра и каза:

-Тогава нека бъда първа аз, с децата! Ти после сама...

Главата на старата стърчеше над другите, украсена с корона от бели коси. Една щипка от тях висеше над лявото слепоочие, полюшвана  от зимния ветрец.

Към втория етаж на затвора водеха широки каменни стълби, една трета по- високи от нормалната височина на стъпалата, с големи неравности по тях, издълбани от подкованите ботуши на охраната и на времето. Момчил и Капка хванаха старата жена от двете и страни. Освен помощта на децата, тя помагаше на левия си крак с бастуна с гуменото топче на края. Когато се изкачиха на най- горното стъпало, тримата спряха на горната площадка, от която започваше каменния коридор. Те почувстваха отпадналост и умора не толкова от изкачването на стъпалата, а от това, че тази среща е последна със скъпия за тях човек. Бащата и синът завинаги изчезваха от този свят. Това беше последната прегръдка на майката и децата.

-Вие при кого? – запита един груб глас от охраната.

Момчил отговори пръв:

-При полковник Ангелов! При тате!

Старата добави:

-При сина ми...При полковник Ангелов, Александър Ангелов.

Тя винаги се беше гордяла със званието на сина си и винаги го поставяше пред името му, от първата година на кадетството му до тоя последен час от живота му.

-Ей, ефрейтор, отвори №6 и изведи Ангелов! Двама гвардейци да си отварят очите. Близо до него! Да го предупредят, че при опит за бягство, ще се стреля! – обясни фелдфебелът, който стоеше в началото на коридора.

Последва лаконичен отговор:

-Слушам!

Ефрейторът отключи големия катинар, надигна предпазната решетка и преди да отвори предаде поръката на фелдфебела.

-Бъдете спокоен, ефрейтор! За спасяване е късно, а до бесилката е твърде малко.

Всички смъртни бяха оковани в тежки вериги за ръката и единия крак.

С отварянето на вратата веригата на Ангелов запя. Той спусна крака си отвисоко под тежестта на дебелите халки и каменният коридор поде песента. Тя беше сурова и страшна! Капка и Момчил оставиха старата и се спуснаха срещу него. Момчил провря три пръста на дясната си ръка в халката на височина на коляното и пое тежестта на железата. Капка го обви с ръце и извика колкото сили имаше:

-Убийци! Свалете веригата на баща ми! Той е невинен!

Тя го притискаше към себе си с ръце, а той с едната, другата висеше под тежестта на веригата. Момчил вървеше успоредно с него и помагаше. За двама веригата беше лека. Баба Райна разтвори ръце за прегръдка, бастуна падна на каменния под и хлопна зловещо. Тя прегърна сина си. В очите и нямаше сълзи, само с хрипове от много мъка повтаряше:

-Сашо!...Синко!...Да бях аз!...Млад си! Децата!...Тинка! О, Боже, мислих, че Христос и апостолите са последните невинни, които умряха! А то имало още!...Синът ми!

-Така е, мамо! Не вярвахме и ние. Затова трябва да платим с живота си. Всеки, който не познава комунизма, ще плаща за невежството си с живот! Това е най – високата цена, за най – голямото престъпление. А можеше да бъде друго! Това важи за всеки човек, за всяка нация!

-Кажи, синко, поръчай какво да правим без теб?

-Не знам, мамо! Както знаете и, както можете! Разбирайте се с Тинка и гледайте децата. Желая да са добри граждани...

-Искаш да кажеш – добри слуги на лоши чорбаджии?

-Човек трябва сам да преценява, да отсява доброто от лошото. За нас тази нощ животът ще свърши, ще свърши светът! До последния си дъх ще бъда с вас! А после – една кошница кости и шепа пръст!

В очите на старата блеснаха две сълзи и тя ги остави на воля. Стискаше ръцете на сина си и като се обърна към децата каза:

-Поръчай нещо на децата!

-Да бъдат добри българи! Да се трудят, да бъдат пестеливи, да не забравят, че са брат и сестра!

Капка целуна свободната ръка на баща си, като я обля в сълзи. Момчил споделяше тежестта на веригата и двамата казаха едновременно:

-Обещаваме, татко!

Определеното време изтече и гвардеецът с черната лента на ръкава предупреди:

-Ей, вие там! Стига гевезлъци! Времето изтече. Осъденият, прибирай се!

Баба Райна и Капка целуваха поривисто страните му, главата минаваше от ръка на ръка. Гвардеецът ги раздели насила. С много мъка в сърцата Капка и баба Райна тръгнаха обратно. Внучката притискаше до себе си ръката на старата. От дясната я подпираше бастуна с гуменото топче и съскаше по каменния под.

-Хайде и ти, бе, фашистко копеле! Върви си! – скара се гвардеецът на Момчил.

-Батко, искам да помотна на тате само до килията!...

-Не го жали! Щом е носил сабя, нека носи верига на ръцете и въже на шията!

 

54

 

Ангелов изчезна зад вратата на килия №6 като стискаше зъби от болка в сърцето си. Прегръдката на Момчил беше последната наслада от синовната близост...Последната прегръдка между баща и син! Между тях висеше като страшна прокоба студената верига. Коравата душа на суровия войн прокънтя като стара арфа. По средата на килията той се провикна:

-Момчиле, синко!...Сбогом!

Момчето не го чу, то догонваше баба си и сестра си.

Голямата мъка на Ангелов се предаде и на другите. Всички мълчаха. По челюстите им пулсираха мускули от емоционална възбуда. Гледаха се, движиха се из килията, но мълчаха.

Момчил тичаше към изхода със замъглени от сълзи очи. Блъсна се в един едър човек с пагони на фелдфебел и, без да мисли, каза механически:

-Чичо, прощавай, имам една молба!

-Кажи, момче!

-Тате е с верига, а тя тежи. Ще има още две свиждания, може ли да остана! Да помагам на тежестта на веригата.

Фелдфебелът не беше партиен член. В него нямаше комунистическа злоба, а човешка доброта. Той имаше син на годините на Момчил.

-Може, момче. Остани! – каза той като гърчеше вежди от някаква горчилка, която се мотаеше в гърлото му.

-Оня чичко с червената лента не дава!

Фелдфебелът отиде при гвардееца. На лицето му беше замръзнала решителност, обагрена със злоба и мъка.

-Гвардеец, момчето да остане до последното свиждане на баща си!

-Има заповед всеки по 20 минути!

-Заповедта е моя! Аз съм началник на караула! Ти изпълнявай!

-Слушам! – отговори гвардеецът и изпсува на глас.

Разговорът между тях се чу в близките килии. Чуха го и в килия №6. Ангелов обходи с поглед останалите осъдени и иказа:

-Чувате ли? Българите са добри и човечни! За такива ще мрем! Само комунистите...жертва на една утопична идеология, която отне човешкото у тях, останаха зверове, жадни за власт и пари!

-Добър е народът и жилав! Надживя турското робство, ще надживее и комунистическото! – отговори Апостолов.

-Ангелов, излезте за свиждане! – викна през решетката гвардеецът.

До отсрещната стена стояха баща му, тъста и тъщата. Веригата поде старата песен. Момчил ги посрещна пръв с тъжна усмивка на победител, хвана веригата на същото място, а тя ехтеше зловещо.

Тримата го прегърнаха последонателно. Първа беше жената. Тя непрекъснато хълцаше, а мъжете само изтриваха очите си от избилата в тях влага. Всичко беше ясно! Нямаше въпроси, липсваха отговори. Мълчаха и се гледаха. Всеки искаше да съзерцава повече, за да запази от другия това, което той е днес пред лицето на смъртта, преди клупът да прекъсне нишката живот.

Гвардеецът погледна часовника и предупреди:

-Времето изтече. Тримата тръгвайте!

-Нещо да поръчаш, Сашо? – попита бащата.

-Нищо, тате! Бъдете живи дълги години, помагайте на Тинка, отгледайте и изучете децата.

Последни прегръдки, по една дълга целувка и последно сбогом. Веригата отново запя към килия №6, а петите на старите съскаха по каменния под към изхода на затвора.

Тинка се размина с тримата на долното стъпало. Тя беше сама. Носеше кошница с храна. Беше направила от най – хубавото, което той обича. Момчил отново хвана веригата и раздели тежестта с бащата. Тинка се хвърли на шията му, хвана халката, която беше заключена на китката му и каза:

-Виждаш ли, на лозето не ти помагаше, но на веригата!...

Тинка ридаеше, забола гърди в главата му, а той спокойно каза:

-Стига сълзи! За тях има време!

Тя погледна момчето с големите си очи, които преливаха от сълзи и каза:

-Момчиле, хайде, мама, кажи сбогом на тате и си върви!..Аз ще държа веригата...

Детето се намръщи неволно, но тя настоя:

-Моря те, нали обеща, че ще ме слушаш! Кажи сбогом на тате...Остави ни сами...

Момчил прегърна отново баща си, целуна го, подаде веригата на майка си и каза:

-Сбогом тате!

Ангелов захлипа неудържимо:

-Сбогом, сине!

Когато момчето се изгуби от погледа му, той прегърна Тинка със свободната си ръка, притисна я до себе си и устните им се сляха със свещения символ на любовта. Сянката на смъртта изчезна, изчезнаха и силуетите на охраната..

Грубата предупредителна кашлица на гвардееца ги стрестна. Тинка подаде приготвената храна на Ангелов:

-Вземи, направила съм ти от всичко, което обичаш..

-Излишно е, да бяха го изяли децата!

-За децата не се грижи...Изяш всичко, да си сит...

Тинка отново се притисна до него.

-Сбогом, Сашо! Сбогом, мили! До нова среща там!...-и тя погледна нагоре към мръсния таван, но искаше да каже:“Там! На небето ще бъдем заедно!“

-Сбогом, Тинке, желая ти много здраве и радост, доставена от децата!...

-Моята радост свърши! Очакват ме сълзи и мъка!

-Свършено е за мъртвите, за тези които са под земята! Тук отгоре под слънцето, има място за всичко!...

 55

 

Тежката врата се затвори за Ангелов. По коридора отшумяха стъпките на младата жена. Отшумя щастието на един дом...

Капитан Димитров не беше женен и на свиждане дойдоха родителине му. Двамата стояха плахо до дебелия зид на коридора, гледаха трогателните срещи на другите и сякаш забравиха за какво са дошли. Не питаха нищо. Не казваха нищо. Суетяха се, гледаха осъдените, слушаха плач и ридания, гледаха се един друг като обезумели.

-Вие какво се мотаете? – подвикна един от охраната.

Едва тогава бащата се съвзе и каза:

-Ние не сме видели нашия...

-Кой е вашият?

-Капитан Димитров.

-Не е само капитан, а само Димитров. Защо не казвате, а се въртите като обрани евреи?

-Не  е лъжа, ние сме обрани. Взеха ни парите уж да го оставят жив, а сега вземат и него! – обясни майката.

-Не дрънкай глупости, дърто! Ще си изпатиш! – закани се гвардеецът, който отиваше към килия №6.

-То, от това, къде повече! Остава само смъртта! Тя е лесна...

Димитров излезе облечен в цивилни дрехи от домашен шаяк. На китката, където беше веригата имаше рана, затова с другата ръка той вдигаше тежестта нагоре и познатият звук не се чуваше. Родителите му се стреснаха. Той беше необикновено слаб! По страните на лицето му и по брадата му имаше спаружена кожа. Главата му изглеждаше необикновенно дълга, а ушите бяха залепнали встрани, силно увиснали надолу. Мустаците му бяха оскубани и под носа имаше незаздравели рани. Майката го прегърна. Тя беше дребна жена и не достигна лицето му. Той се наведе, целуна я и се изправи отново. Тя се залепи за гърдите му. Той пусна веригата и я обви с двете си ръце.

-Какво са направили от тебе, сине? Съсипан си!

Половината те няма.

Б.а Фелдфебелът, който разреши на Момчил да остане, се казваше Васил Иванов от с. Ошане. Спечелил доверието на новите властници по една щастлива случайност рожба пак на човешка доброта, за която ще разкажа при друг случай. Няколко месеца преди да умре, той ми сподели тайни ,които споделям с читателя, затова, което е ставало зад стените на затвора, за последните желания на обесените.

-Нали отговарях за разузнавателния отдел. Конспираторите,крадците, дезертьорите минаха през ръцете ми, но аз не направих това, което можех, а трябваше да направя. Оставих ги живи, за да ме обесят. Това е вината ми. Мъчиха ме за черните досиета.

-За какво говориш? – запита бащата, който беше учител по професия.

-Много от комунистите предаваха другарите си. Убиваха, а сега властвуват! Искат да знаят кои са , а те са много. Досиетата изчезнаха. Ние ги знаем, но мълчим. Така ще започнат да се клеветят един друг и ще се самоизядат. Революцията изяжда чедата си!

-Знам ли, ваша работа...Сега какво? Разминаване няма ли?Милост от никъде? Никаква надежда?...питаше бащата.

-Няма, тате! Всичко е свършено! Заблудиха ни отгоре! Ние знаехме, че се извършва военен преврат. Така беше, но военните дадоха властта на комунистите и ето, всичко е налице!

Ние имахме възможност да ги довършим! Да не оставим, ни един! Те бяха в ръцете ни, но не го направихме. Това е фаталната ни грешка! Можехме да избягаме в други страни. И това не направихме. Не го направиха регентите, генералите и министрите. Ние мерехме заслугите си за доброто на България с един аршин, а те мерят с друг. Това е всичко!

-Времена, превратни времена! – отговори бащата.

Майката мушна глава в пазвата на сина и проплака.

-Ние за какво оставаме? Кой ще ни погледне? Вратите ни няма кой да отвори...

-Знам, мамо. Съберете се с чичо, така както сте били едно време, когато бях малък. Братовчедът Петър ще ви гледа, той е добър...

-Петър ли казваш? Че ние не сме ли ти казали? Той може би ще те посрещне...

-Как? Защо? Какво е станало с него? Той поне беше цивилен!

-От грижи не сме ти казали. Извикали го една нощ в общината, уж за малко, за справка. И ето вече пети месец ни вест, ни кост!...Някои казват, че е в лагер в беленските острови, там има много...Други, че има избити в Сухото дере. Трети – във Вълчешкия дол, но те завардили полето, докато се разложат труповете.Приказки много, но истината не се знае. Някои се промъкнали: ямите пълни с народ! Почернели, подути, разложени, всички си приличали като смъртта!...

-Хайде, за мен, каквото и да е, аз съм офицер. А той -нищо и никакво селско момче!

-Селско, но от богат род. Вършачка имат, братовчед офицер! Оръжие си му давал и той стрелял с него по седенките – добави бащата.

-Вярно, давах му. Но това не е престъпление! Според тях всеки, който не е комунист, е враг и трябва да умре!Да..., тате, и ти си белязан, пази се!

Риданията на майката се усилиха и тя каза през сълзи:

-Дано и мене...

-Не бива, мамо, това не пожелавай! Ние сме голям род, все някой ще ви приюти.

-Димитров от №6, прибирай се! Времето изтече! – напомни караулът.

Старата увисна на шията на сина си като стенеше:

-Синко! Синко!...

Бащата откъсна жена си от прегръдките на сина си, целуна го по челото и по двете страни и каза тихо:

-Сбогом!

Те отминаха към изхода. Зад Димитър ключалката щракна и в килия №6 отново настана тишина.

 

56

 

Едно момче, израснало без родители – бащата загинал при Каймакчалан, а майката умряла от холера, когато бил на шест месеца. Гледано от бащини и майчини родители, докато го поело сиропиталището, по-късно военното училище и така стигнал до поручик с бащино име Райков. Той не очакваше свиждане. Нямаше близки, затова сподели с другарите си от килия №6.

-Господин полковник, господа, братя по съдба! При мен няма кой да дойде, нямам близки, освен България! Пред вас ще изповядам последното си желание: Преди да ми закачат въжето на шията, ще искам да изпея „Когато бях овчарче“! Това е първата песен, която научих в училището. Очите на учителя винаги се пълнеха със сълзи, когато пеехме. Той бил селско дете, споделил съдбата на овчарчето. През ваканцията, когато бях ратай при дядо Спиридон, я пеех. Той сваляше калпак, големия си овчи калпак, бършеше очите си с тънка кърпа и казваше: „Стефане, ела да ти дам пара да си купиш халва или нещо друго, пък изпей пак оная, за овчарчето, тя е баш за мен измислена!...

Райков щеше да разказва още, но охраната вдигна желязната решетка и извика:

-Стефан Райков, излез на свиждане!

От всички в килията най – изненадан остана той. Знаеше, че няма кой да го потърси. Роднините му бяха далече, нито го знаеха къде е, нито какъв е. Когато се показа на вратата, до отсрещната страна стоеше красива позната девойка, която той задиряше, но тя дяволски го отбягваше, може би по указание на баща си, с когото се бяха спречкали по служба. В ръцете си момичето държеше хубаво червено разцъфнало мушкато и малък пакет сладки.

-Добър ден, господин поручик. Не ме очаквахте и едва ли ме познахте?

Райков подаде ръката си и възкликна:

-Защо мислите така? Нали знаете колко пъти ви молих за сраща, госпожице Пролет? Но вие винаги ме отбягвахте! Веднъж обещахте, заковахте ме да чакам пред казиното и не дойдохте.

-Същата съм. Ето, сега дойдох без покана. Сега, когато най – малко очаквате, когато най – много имате нужда да споделите нещо съкровено с човек, който ви обича скришно. Това съм аз...На бала изиграх с вас първия си валс. Бях щастлива, вие винаги сте ми харесвали, но се страхувах от вас! Простете ми за оня ден, когато ви излъгах!...Тогава беше друго...Сега разбирам, че това е последният ви ден и ето, дойдох!

Той погледна в късото рамо на коридора, където можеше да се види всичко – сълзи, мъка, вопли и любов. Осъдените на смърт получаваха последния си дял човешко щастие...Това беше последната им възможност...

Райков си помогна със свободната ръка, вдигна висящите халки от веригата и ги хвана с вързаната, за да намали тежестта. После хвана ръцете на девойката в широките си длани...Телата на двамата горяха. Чрез съединените им ръце топлината от единия преминаваше приятно в другия. По устните им заигра сладостен гъдел и без да говорят те се сляха в едно...

-Това е всичко, което мога да ви дам. Пред съда се държа като мъж и офицер. Ще ми липсвате, с болка ще си спомням за вас! Ще тъгувам!

-Благодаря ви, Пролет!...Много пъти ви благодаря...не очаквах такова щастие...Да бъдеш щастлив, когато умираш, това е много! Щастие е да знаеш, че някой те обича!

Караулът беше застанал до тях. Той беше се залисал от това, което видя. Бяха изминали 15 минути повече, но този път забележката беше по мека:

-Хайде, стига! Престанете! Прибирайте се, Райков!

-Сбогом, Пролет! Ще умра с твоето име!

-Сбогом, Райков! Ще те обичам, макар и мъртъв!...

-Благодаря ти!

Зад дебелата врата на килия №6 тишината властваше с покоряваща сила...близостта на обичащите се хора предразполагаше към размисъл и тъга. Апостолов запита:

-Нали нямаш близки, кой те посети?

-Един, който ме обича, без да ми каже за това досега...

 

57

 

Когато търговецът Орленкин трябваше да избира професия на сина си, той умува дълго. Съветва се със свещеника и учителя. Те му предлагаха да го изпрати в чужбина, да изучи тайните на медицината или на строителното инженерство, да види свят...Но патриотично възпитаният баща отсъди друго, това, което му диктуваше собственият разум: лекари и инженери е имало и ще има...Мнозина от тях са звани, малцина призвани. Офицер да стане, българщината да пази, ако краят му дойде, като герой да бъде. Родината ще му издигне паметник, а поколенията ще слагат пред него цветя. Ще свеждат глави за признателност и ще споменават името му!

Така отсъди бащата и извика сина си в дюкяна. Разговаря с него, каза му какво предлагат едни,какво други, които е питал, после каза своето, което той иска:

-Няма по – благородна професия от тази, да пазиш българщината! България има нужда от такива хора. Ти какво ще кажеш?

-Това, което ти си решил, тате!

Всичко вървеше добре, до този ден, когато разбра, че синът му е арестуван. Вечерта в дома му нахълтаха непознати, въоръжени хора. Намериха окования с тенекия голям сандък, който беше семейна каса, ограбиха всичко, което имаше в злато и пари, а през нощта старият умря. Отъня Орленкинския род. Останаха две жили от него, но едната беше изсъхнала и чакаше своя край,  а другата, силната, щеше да се скъса под центробежните сила на времето. Единствена в този ден Орленкина изкачи високите стъпала на затвора, пое из широкия коридор и започна да пита охраната:

-Син имам. На смърт е, та рекох да го видя!

-Как се казва? Те всички са синове на майките си, да не сте ги раждали по- добре! – отговори сухо гвардеецът.

-То, раждането сине, е Божа работа! Орленкин се казва, военен беше...

-В номер шест! – отговори ефрейторът. –Изведи го и стой при тях!

Когато синът излезе, майката изхлипа, спусна се и хвана с двете си ръце веригата.

-Знам, че тежи, сине! Дай да ти помогна!

-Остави, мамо! Не тежи – той прегърна старата със свободната си ръка и каза:

-Тежи жаждата за живот, за свобода! Кажи ми нещо? Как е тате? Ще дойде ли?

Брадичката на старата трепереша от мъка, но тя стисна устни и отговори:

-Няма да дойде!...Разболя се...Простуда...Зле е! Дали ще го сваря...

-Мамо, толкова ли е зле? Защо си го оставила сам? Извикай лекар...Нали само той ти остава...

-Да бяхме двамата с него..., но ти да беше жив! Сега родът ни, Орленкиния род свърши!

-Съдба, мамо...

-Донесох ти фланела, времето е студено, облечи се!Изпържих месо със суров лук, както го обичаш. Донесох и суджук. Вземи, хапнете с другарите си...

-Няма нужда, мамо! При нас е топло, а храна има.

-Дават ви! Децата си да нахранят така, както вас хранят!

Синът взе храната, но фланелата върна обратно. Откачи скъпия си джобен часовник, погледна в него за последен път – беше 3 и 15 следобед.

-Вземи, го мамо, не ми трябва. Тук казват колко е часът.

-Недей, сине, часовникът е разговорка. Гледаш в стрелките и времето минава тече...

-Нашето време изтече, мамо! Вземи часовника за спомен, подари го на някога от рода, нека ме споменава...

-Орленкин, хайде, времето свърши, прибирай се! – предупреди караулът и застана близо до него. Майката сложи часовника впазвата си, разбра жестоката истина, че всичко бе свършено, но...синът не разбра за бащата.

-Синко, кому ме оставаш? Къде и при кого да отида? – изписка старата жена, когато вратата на килията се затвори зад осъдения.

 

 

 

58

 

Спира ли времето и бърза ли понякога? Когато очакваш, струва ти се, че се мъкне лениво, а понякога, когато душата ти се пълни с вълнение, минутити и часовете летят като с крила на птица.

-Защо се бавят? Какво толкова говорят? Нали уж двайсет минути, те изминаха...- негудуваше майката на Петър Кузмов и чакаше реда си да прекрачи високата стълба на затвора, да измине първата отсечка на Г – образния коридор и да прегърне сина си.

Когато часовоят при широката врата извика следващата четворка, тя беше се загледала в един от прозорците на втория етаж ,който хвърляше светлина в коридора. Зад дебелата решетка тя забеляза сенките от човешки тела, отразени от електрическата крушка и каза с почуда:

-Боже мой! Полудели хора, прегръщат се!

-Да вървим! – подкани я мъжът и, който стоеше до нея и я бутна със силното рамо. Жената тръгна някак механически, като се хвана за ръката му. Краката и бяха необикновено тежки и тя едвам ги тътреше по високите каменн и стъпала. Когато застана на четвъртото стъпало и погледна към същия прозорец, видя, че сенките се сляха в едно тъмно петно. На последното стъпало тя спря, притисна се силно до мъжкото рамо и прошепна:

-Страх ме е!

-Върви, върви! Момчето е тука!

Едва сега, когато чу гласа на мъжа си, тя се забърза, но тази бързина не беше спорна. Краката и се подгъваха и тя почти увисна на ръката, която я държеше под мишницата.

-Вие, при кого? – попита войник с натъкнат на пушката нож.

-При Петър Кузманов.

-Той на бесилка ли е?

-Не, на разстрел!

-Гвардеец, извикай от килия №7 Петър Кузманов!

Родителите застанаха до отсрещния зид, вълнението играеше с ръцете на бащата и той изпусна ръката на жена си. Тя загуби опора и се облегна на стената.От килията се зададе синът и бледен и плах. Веригата хлопаше силно и страшно и той я държеше с двете си ръце. Бащата го посрещна, притисна го с едната си ръка, а с другата пое веригата.

-Синко, Петре!

-Тате, тате!...ридаеха баща и син и се целуваха. Майката остана настрани, неподвижна до каменния зид, с широко отворени очи, в които се четеше пустота и ужас.

-Мамо! – извика момчето, като се освободи от прегръдката на баща си, но тя остана там.

-Мамо! – повтори осъденият и пристъпи към нея, но тя се отдръпна и се засмя истерично:

-Ха – ха – ха!...Лъжеш ме! Не си ти мой син!...Моят е по- едър, по – хубав от тебе!...Ха – ха! Лъжете ме! – викаше умопомрачената нещастна жена.

-Цоне, ти какво? Не познаваш ли Пепи? Нашият Петър?!

-Ох, Боже! Познавам го...Здравей! – тя подаде ръка, а той я прегърна и зарида на рамото и.

-Я, колко ти прилича това желязо! Аз какво ли не ти купувах за игра, но никога желязо, никога синджир...Така ли ще си дойдеш у дома?Колко ти прилича! Колко си хубав!...

Мъжът я хвана за раменете, разтърси я с плачевен глас и простена:

-Цоне, ти какво? Успокой се!...Не мислиш ли за мен? Аз накъде! Нали двамата деляхме мъката...Аз едната едвам нося, сега още една ли?...

-Ха – ха – ха!...Ти какво, уплаши ли се? За луда ли ме мислиш? Всички са луди. Само аз не съм! Тези, с пушките, и те са луди! Само аз съм с акъла си...Ето, познах го...Нашият Пепи! Синът ни...Нали ще си го вземем?...-тя започна да го целува, притискаше ръката му между дланите си и повтаряше.- Нашият Пепи! Хайде да си вървим! Хвърли тоя синджир! Тук е грозно! Страшно е!... А в нас е хубаво, топло...Тук няма печка...Чуваш ли, Кузмане! Хайде, Пепи, тръгвай, стъмва се...Нали знаете, че по улиците има разбойници? Арестуват хора, ограбват им парите и ги убиват.

-Цоне, недей така! Успокой се! Нали знаеш, че Пепи е осъден.

-Кой може да го осъди? Не давам го!...Тръгвай, Пепи!

-Мамо, моля те, недей! Върви си!

-Защо ме пъдиш? Къде да вървя без теб? Тръгвай! Не те давам!...

Вие разбирате ли? Не го давам? Не давам Пепи! Никой няма да те убива! Нямат право!

Гвардеецът, който беше на пост, застана до бащата и каза:

-Моля те, отивай си! Защо сте довели тук тая луда жена да прави зрелища?

-Не беше такава. До стълбата беше друга. Сега...изведнъж...

-Води я!- настоя караулът.

-Защо ме пъдиш? Кой е луд? Вие всички сте луди! – викаше тя и се спусна към гвардееца, хвана го за пушката и започна борба. Мъжът се намеси, стисна я до гърдите си с яките си ръце, целуна Петър без да го прегърне, плачеше от нечовешка мъка за това, че синът му ще бъде разстрелян невинен, а майката – луда...Той остана сам, нещастник...

-Петре, синко, виждаш ли какво добро ме сполетя? На какво ще се радвам?

-Виждам, тате, лошото никога не идва само!

Ненадейно жената овеси ръце надолу, хлъцна шумно и каза кротко на мъжа си:

-Пусни ме, ще ме задушиш! Мина ми. Сега съм по-добре – мъжът я освободи, тя достигна момчето до вратата, целуна го и каза – Сбогом, синко! Не мислих така!...- мъжът поведе жената към изхода, с надеждата, че поне тя му остава...Другото, макар и скъпо, беше загубено. Убеди се, че лошото не е най – лошо, имало и по – лошо то него!

Някои от посетителите, които бяха видели тъмния пристъп на жената, разказваха за него и при появата и на изхода и направиха път. Ружа, приятелката на Петър не се помръдна. Изчака я да се доближи, хвана я за ръка и направи с нея няколко крачки ,като си говореха. Майката почти я прегърна и каза:

-Жестоко е, Ружке, отива си млад! Страшно е да гледаш осъден, да знаеш, че след часове вече ще е труп, но ти не се плаши! Идвай у нас, ще те оженим, ще оставиш внучета!

Момичето мълчеше и бледнина пулсираше по страните му. То остави родителите на Петър и се опъти по стъпалата за свиждането. Осъденият още стоеше сред килията, когато го извикаха отново за среща. Ружа беше вече до вратата, пое веригата и двамата се отстраниха до отсрещния зид. Случаят с майката беше смутил момчето повече от смъртната присъда. Мускулите по лицето му трепереха от нервни спазми.

-Защо дойде? – попита той, като се освободи от прегръдката, - за да видиш как изглежда един осъден на смърт ли?

- Не, Петре, защото те обичам? – отговори ву момичето и го прегърна със свободната си ръка.

-Виждаш ли оня „партизанина“ Русинов? Иска да говори с мен, дължал ми някакво обяснение...Не желая да го виждам! Казах му, че нашите пътища са различни.

- Ружке, ако го обичаш, ожени се за него. Той постъпи с мен лошо, мразеше ме, затова ме премахна, но с теб може да постъпи добре. Може наиситан да те обича...

-Когато само единият обича, животът е робство и за двамата! Щастие е, когато двамата се обичат!

-Ето, ние се обичаме, но не сме щастливи! – отговори Петър.

-Има щастие несбъднато и далечно, но щастие! Не си ли го усетил?

-Усетих го, Ружке, но то беше за малко.

-Щастливото време е винаги малко, дори да е траяло век!

-Хайде, времето изтече! – напомни караулът.

-Ружке, ще бъде отвратилно, ако на разстрела ми присъства Русинов...Особено, ако той стреля в мен.

-Господи! Нима е възможно!

-Възможно е, той е звяр! Убил е много хора. Ръцете му са кървави.

-Тогава?

-Имаш ли нож или игла?

-Имам ножче от самобръсначка, остря си с него моливи. Имам и кърфици.

-Дай ми ножчето, но да не види караулът – и момичето извади ножчето от джоба си и го пусна в ръката на Петър.

Постовият отново напомни за изтеклото време и се запъти към тях.

-Сбогом, Пепи!

-Сбогом, Ружке!

Последна прегръдка, последни целувки пред лицето на смъртта. Момичето забърза към изхода. Петър гледаше след нея, докато караулът отваряше вратата. В това време приготви ножчето от самобръсначката. Със свободната ръка преряза вените на тази, която беше окована във верегата. Острото ножче опря до костта и преряза всички жили. Петър се олюля около себе си и падна в локва кръв...

Смъртта беше факт, но присъдата си той изпълни сам!

 

59

 

В тълпата чакаща за свиждане, между две млади, напълно еднакви жени, стоеше друга, около 55-годишна, която мяташе главата си ту на едната, ту на другата страна. Младите я успокояваха, но мъката повдигаше гърдите и и риданията не спираха. Зад тях стоеше застарял мъж, минал седемдесетте, облечен в сиво палто и сива шапка. Той гледаше пред себе си и по лицето му не трепваше нито едно мускулче. Само от време навреме помръдваше с рамене, което бе признак на нервно напрежение.

Встрани от младите жени чакаше на опашката мъж на зряла възраст, който често пребърсваше очите си и непрестанно гледаше към младите жени, които си приличаха като два стръка цвете, израсли на един корен. Търсеше разлика в едната и в другата, но не намираше. Пребърсваше очите си, за да се увери в зрителните си способности и пак се вглеждаше в тях. Пак същата прилика! Най- после се реши да попита стоящата по-близо до него:

-Извинете, вие, такова...Такава прилика!...Да не сте...-младата жена беше наклонила глава към възрастната и не му обърна внимание. Изглежда имаха голяма мъка и постоянно се ангажираха със стоящата между тях жена и просто не го чуваха. Вместо тях отговори мъжът със сивото палто:

-Сестри близначки са. Внучки са ми. Дъщери са на съдията Гюлгелиев. Аз съм негов баща.

-Гюлгелиев ли? Познавам го. Справедлив и добър, роден за съдия. Да, косите на момичетата са като неговите. Очите и високите чела – същите.

Бащата на Гюлгелиев замълча, погълнат от голямата си мъка, но стоящият до него запита:

-Прощавайте, вие не бяхте ли военен? Това Гюлгелиев...

-Бях – отговори старият късо. – Беше отдавна, сега съм пенсионер.

-Не ме ли познахте? Бяхте ми дружинен. С вас превзехме Лозенград.

-Не ви познавам. Тогава бях на 43 ,а сега съм на 76 години!

-Ах, време, време! Къде бяхме, а къде се срещнахме!

И моят син е тука. Определиха му бесилка.

От площадката на вторият етаж постовият извика:

-Следващият!

Двете млади жени помъкнаха майка си по високите каменни стъпала. Тя усилено ридаеше и един от гвардейците кресна в лицето и:

-Стига си врещяла ма! Защо не хленчеше, когато синът ти подписваше присъди?

Забраната и въпросът останаха без отговор. Когато наближиха килийте едната от сестрите обясни на охраната:

-Ние сме за свиждане с Гевгелиев. Той е за обесване.

-Следи единадесети постови, обадете се пред килия номер шест.

Когато застанаха пред килията силите на майката я бяха напуснали. Тя се отпусна на ръцете на дъщерите си, главата и клюмна на гърдите. Зловещият грохот на веригата я сепна, тя стъпи здраво на краката си и полетя срещу него:

-Георги, тежи ли пустата верига?...Дай я на мен. Дай да ти помогна!

Тя хвана с едната си ръка веригата, а с другата го прегърна. Двете дъщери застанаха отстрани на осъдения и си разменяха главата му, като я обсипваха с целувки и сълзи. Осъденият беше спокоен, студен и твърд като мрамор. В очите му нямаше следа от сълза, гласът му беше спокоен и равен бас:

-Стига сълзи! Ще има време за това! Как са внуците, зетьовете, тате, сватовете, всички?

-Добре сме всички, Георги. Липсваш ни ти. Внучетата поглеждат към прозореца и очакват да те видят. Взели по една твоя снимка и я показват на де когото видят.

Очите на осъдения се окъпаха във влага и станаха по- черни.

-Не говорете пред децата страшни работи. Говорете им добро.

-За какво добро да им говорим? Доброто свърши вече. Тате по цял ден стои затворен в стаята, излиза само за храна. Какво прави, не знам? Страхуваме се да не направи  нещо. Децата все питат кога ще си дойдеш...Обясняваме им, че си далече и никой не знае...

-Наистина далече! От там никой не се връща...Ще бъда щастлив да знам, че се разбирате, че сте здрави. Моето се видя, връщане назад няма. Но знайте- щастлив съм, че ви имам, че между вас винаги е имало разбирателство и обич. Който обича, е щастлив! Да мразиш е нещастие...

-Тате  е тук. След нас ще дойде той. Не искаше с нас. Нали знаеш, той не обича сълзи, а мойте са много евтини.

-Радвам се, искам да го видя!

-Гюлгелиев, прибирайте се! Времето изтече! – предупреди караулът. Застана до него и просто го натика във вратата, едва успяха да разменят сетни целувки.

-Гюлгелиев, след свиждането мъката намалява или расте?

-Расте, господин Ангелов!

-Вярно е! След голямата радост от близостта на най – свидните хора, дойде голямата мъка по тях. Иначе, времето ни е направило по- малко чувствителни...

Гюлгелиев остана до вратата. Той знаеше, че ще има ново свиждане, този път с баща си и го очакваше с нетърпение. Те бяха от онези бащи и синове, чиято обич един към друг не пресъхва. Постовият отново извика името му за свиждане. В коридора застанаха един срещу друг двама мъже – баща и син. Прегръдката бе кратка, целувките малко.

-Поръчай нещо, Георги! Вместо аз на теб, ти на мен...

-Нищо тате. Желая ви само добро. Искам да се разбирате.

-Сега сме добре. Децата се разбират.

-Това ми стига!

-Разминаване няма ли?

-Няма. Нощес всичко ще свърши!

-Така ли, както те са решили?

-Ние нямаме право да решаваме. Както виждаш – верига.

Старият извади от джоба си една наточена кама. Върхът и беше остър като игла. Той я пусна в джоба му откъм свободната ръка и каза:

-Ако имаш сила! Те нямат право да отнемат това, което не са дали!

-Благодаря, тате!

Времето за свиждане не беше изтекло, двамата се прегърнаха. Единият каза:“Сбогом, сине!“ и с бързи стъпки изчезна откъдето беше дошъл. Другият отговори:“Сбогом, тате!“, загледа се след тънката и стройна фигура на баща си. Когато го изгуби от очи, той с неподозирана бързина извади камата, опря дръжката на вратата и с цялата си сила натисна лявата си гръд върху острието. Между тялото и стената остана само дръжката. Там, където беше опорната точка блесна голямо петно кръв. Гюлгелиев се свлече до зида. От камъните се стичаше топла рубинена кръв...

 

60

 

Първите двама от осъдените на разстрел, които проведоха свижданията си не се върнаха в килията. Трима цивилни с червени ленти с червени ленти на ръцете, въоръжени с шмайзери, ги подбраха, като единият грубо каза:

-Вие нали използвахте правото си на свиждане? Елате да свършите една полезна работа.

-Така с веригите ли? – запита по-възрастният от тях.

-За награда ще ви свалим веригите.

-Да си вземем поне дебелите дрехи, ако работата е на открито...

-На открито е, но ще се разгреете така, че и тези ще хвърлите.

-Какво им обясняваш толкова? – смъмри другаря си другият цивилен, който беше отговорник на групата. – Заповед! Тръгват и толкова!

-Свалете им веригите!

Най – младият от въоръжените отключи халките и дебелите синджири останаха до стената. Осъдените вървяха отпред един до друг, в гърбовете им опираха дулата на шмайзерите. На стъпалата ги посрещна комендантът на затвора, русият мъж с белег на лявата буза и предупреди строго:

-Внимавайте! Те няма какво да губят! Ако избягат на тяхно място ще застанете вие! Бъдете винаги готови! Дръжте ги на прицел!

-Разбрано, другарю комендант! – каза отговорникът. На портала чакаше стар джип с избеляло от дъжд и пек покривало.

-Влизайте и седнете на първата седалка! – нареди един от охраната.

Шофьорът беше мобилизиран запасняк. Той отвори вратата и, като разбра заповедта поясни:

-Най- напред да седне по – едрият. Другият ще седне на коленете му, седалката е единична.

На задната седалка се настаниха тримата от охраната. Този, който седеше зад седалката на осъдените, опря цевта на шмайзера в гърба на седналия пръв и предупреди:

-При първо движение ще стрелям! Да не сте се опитали!

-Няма! – отговориха едновременно и двамата.

-Вързан поп – мирно село – заключи седящият в средата, извади едно ново въженце от джоба си и завърза осъдените през гърдите за седалката. – Ха, сега, мърдайте! Карай смело, момче!

-Накъде?

-Не знаеш ли? В новата махала. В града без покриви и прозорци.

Между седалките имаше две лопати и една кирка – инструменти, с които превозното средство не се разделяше, тъй като го използваха често. Шофьорът разбра задачата и като отмина и последната къща на широката улица, която тогава се наричаше „Новомахаленска“, намали скоростта, намали бавно по тесния мост над канала и направи завой на ляво, към портала на гробището.

-В коя страна? – запита шофьорът.

-Накрая, откъм циганската махала.

В северозападната част на гробището имаше широка поляна, на която лятно време пасяха конете на циганите. Отговорникът на охраната пошушна нещо на шофьора и колата спря, като моментално угаси светлините. Хората от охраната слязоха първи. Шофьорът отвърза въжето, с което бяха привързани към седалката осъдените. Слязоха и те. Шофьорът получи нареждане да излезе накрая на портала и да чака там. Джипът изчезна зад високите каменни кръстове, подредени в прави редици като войници във вечен поход или на стража пред олтара на вечността.

-Задачата е проста и лесна. Ще изкопаете канавка, дълга трийсет метра и дълбока метър и половина, да е широка около метър. Земята е пясъчлива и се копае лесно. Започвайте! Колкото по- бързо свършите, толкова по- добре.

Осъдените започнаха работа. Горният пласт беше замръзнал и го копаеха с кирка, като го къртеха на големи буци. Единият копаеше, а другият изхвърляше буците с лопатата. Хората от охраната палеха цигара от цигара, разказваха си нашумели случки от всекидневието, смееха се весело, даже започнаха да се боричкат. По- възрастният от затворниците попита:

-Знаеш ли какво копаем?

-Знам! Общият гроб на осъдените на смърт.

Времето беше студено, но от лицата на копачите се стичаше пот, който капеше по брадите им.

-Нали искахте дебели дрехи! Виждате ли как се стоплихте? Да му мислим ние, че замръзнахме като вагонни спирачи.

-Вземете лопатата, тя дава топлина – предложи по – възрастният от осъдените.

-Ще ги вземем, но накрая. Сега е ваш ред.

Осъдените мълчаха и работиха усърдно, като при удобен случай си разменяха по някоя дума.

-Разбра ли? Ние ще бъдем първите в ямата и няма за нас куршум, а с лопатите! Само кучетата умират така!

-Бате Асене, види се, ще се мре,...защо не като мъже?!

-Какво предлагаш?

-Да ги нападнем. Така поне ще бъде от куршум, а когото докача, ще го целува майка му студен!

-Добре! Кажи кога?

-Ще изчакаме, но не много. Докато имаме сили и докато не сме слезли дълбоко в трапа.

Единият от охраната започна да чупи стари дървени кръстове, съчки, суха трева, направи купчина и сложи под нея вестник.          Сетне драсна клечка кибрит. Сивата грива на огъня се разпиля над поляната. Златистите езичета на пламъка блеснаха и заблизаха лицата на хората от охраната. Въоръжените се стоплиха и станаха по разговорливи. Единият от тях разправяше любовните си похождения и другите му завиждаха. Опираха се един в друг и топлеха подметките на ботушите си. Дулата на шмайзерите висяха надолу. Еднооките цеви гледаха зловещо.

-Бате Асене, сега!...Готов ли си? С острото на лопатата ще се целиш в оня, крайния. Останалите остави на мен. Готов! Ат!

Осъдените полетяха като изстреляни от ракета. Това могат да направят само хора усетили студената прегръдка на смъртта, които няма какво да губят, а могат да спечелят всичко – живота си! За секунда главите на двамата въоръжени се разцепиха на две под ударите на лопатите. Вторият се опита да се запази, но не можеше да направи нищо, защото беше фатално късно. Той вдигна ръка към главата си, но лопатата се стовари срещу нея. Тя отхвръкна настрани, отрязана малко над китката. Силата на лопатата спря в челото му, заби се до половината и остана там.

Никакъв шум, никакъв стон, освен късото съскане на лопатите. Нападението стана светкавично бързо. Нападателите дори не разбраха кога започна и кога свърши. В краката им, край разгорелия се огън, беше резултатът от акцията – безжизнените тела на тримата въоръжени комунисти.

-Внимание! Без паника! – предупреди строго по- младият от осъдените. Сега може да умрем, но в бой, като равни с равни, а не вързани! Умряха други, ние ще живеем! Вземи единия шмайзер, а от другия- пълнителя.

Младият беше окачил на връта си единия шмайзер, съблече шинела на една от жертвите и го препаса през кръста си. С него той изглеждаше страшен, а не жалък както преди. Другарят му гледаше от него и вършеше същото.

-Накъде? – запита Асен.

-Към южната граница. За България и близките ни ние сме мъртви. Като невинни ние получихме от комунистите смъртни присъди. Сега като убийци по принуда сме свободни и получаваме за смелостта си живот!

В небесния купол се гониха редки облаци и на големи интервали откриваха сияйното величие на небесната красавица. Мракът се разреждаше и зимната нощ ставаше приказно хубава. Двамата обречени, сега свободни, притиснаха до изтощените си тела студените автомати, разплетоха тела, направиха голяма пролука и се измъкнаха от телената ограда на гробището. Южната магистрала беше свободна и пуста. Много рядко фаровете на военен автомобил прорязваха тъмнината и изчезваха в нощта. Двамата поеха на юг през полето близо до главния път.

 

61

 

Пред първия часовой от охраната застанаха трима: селянка на зряла възраст, облечена в дебел въленен сукман и груба домашна фанела с ромбоидни форми на ръкавите. От двете и страни стояха децата – момче на около седемнадесет години и момиче по- малко от него. Върху фанелата жената носеше пожълтял от времето кожух. Лицето и беше съсухрено, с гъсти бръчки около кротките кафяви очи, които непрекъснато се къпеха във влага. Децата също бяха облечени грубо, по селски, с ръчно тъкано и плетено.Тримата бяха обути в цървули, на които вървите се белееха отдалече. Децата си приличаха. Бяха с продълговати лица и с прави коси. Под широките им вежди бяха скътани кротки очи с цвета на майчините им. Лицата и на тримата бяха бледи изпити от суровия живот на село.

-Ние при нашия...Коста Иванов...той е за обесване...-обясни жената.

-Вървете напред, като завиете по коридора, ще питате за килия №6. Там има охрана, обадете се, ще го пуснат.

Тримата вървяха уплашени от вида на старинната крепост и брояха номерата на килиите. Ужасна мъка терзаеше сърцата им. Душите им плачеха без глас и всичко се изписваше на лицата им ,в които като в огледало се виждаше неописуема мъка.

-Ето, мамо, тук е номер шест. Тук е той! – обясни момчето.

Майката беше видяла номера. Почувства близостта на скъпия човек и силите и я напуснаха. Главата и клюмна на рамото на момчето.

-Вие какво се мотаете? При кого идвате? – запита грубо един от охраната.

-При тате, при Коста Иванов от килия номер шест – отговаряше момчето, а момичето утешаваше майката, като държеше клюмналата глава между дланите си.

В рамките на вратата застана едра фигура на якия селски син. Леко наведен напред той , той беше спуснал ниско лявата си ръка, на която беше закачена веригата и тя пееше зловещо по каменния под на затвора. Момичето го посрещна първо. Разпери ръце, прегърна го и заплака:

-Тате! Милият ми тате! Дай ми от тежестта на веригата!...

Бащата прегърна момичето със свободната си ръка. Целуна високото чело на детето там, където гъстата коса с дъх на бадеми, се разделяше на прав път.

Момчето държеше майка си за раменете и пристъпиха бавно, като обясни:

-Прилоша и преди малко!

Със свободната си ръка Коста пусна момичето, хвана нежно брадичката на жената, повдигна лицето и нагоре и каза:

-Елено! Погледни ме! Или ти омръзнах!...

Очите на жената се разтвориха бавно. Големи, с цвят на меко кадифе, дълбоки като пропаст, готова да погълне завинаги този, когото обича.

-Коста, какво сгреши! С какво заслужи тази участ?...Ето – веригата, после – въже...и един неизвестн гроб...А ние?...Ще чакаме, ще разпитваме...

-Не ме ли знаеш? От теб нямам тайни! Заслужих го с добро. Това е вината ми! Друго няма!

Синът се присегна през рамото на майка си и целуна бузата на баща си. Той му отговори, помилва го със свободната си ръка. В очите му блесна влага, заклати глава и каза:

-Късмет, синко! Едни го имат да добруват, други да се мъчат! Твоят е за мъка. Грижи се за дома ,за земята. През лятото се готви за зима. През зимата се стягай за  лято. Не оставай къщата без зимнина ,за хората и за животните! Гледай да изучиш нещо. Помогни на сестра си да се уреди някак...

-Разбрах, тате! Друго да поръчаш?

-Дал съм назаем пари. Всичко е записано в тефтера. Но, ако някой реши да ги върне, не ги вземай. Нека ме споменават с добро! Не искай от никого!

-Разбрах, тате!

-Отели ли се шарената крава?

-Отели се. Мъжко, шарено като нея...

-Добрата кравица...Като порасне, продай го. Продай и коня, Жетон. Продай и майчината си нива във Воднешкото. С парите учете! Ако не стигнат, продай още земя, тези ще вземат всичко. Друга заръка нямам. Питайте, ако вие се сещате нещо?

Майката и момичето хълцаха опрели глави на раменете му. Момчето не отделяше поглед от него. Искаше да го съхрани в съзнанието си завинаги така, с веригата, мъжествен, страшен и в същото време грижовен стопанин ,баща и съпруг, чист в помисли и дела...

-Какво да питаме, Коста? Ти ни трябваш всеки час, всяка минута. Нали затова се събират хората. Без теб животът ми ще бъде нощ,...тъмна нощ, ...без нито една светлинка в небето,...без надежда, че ще съмне...

-Не говори така, Елено! Имаш при себе си две добри деца. Те са светлината ти! Те дават топлината. За нея и аз страдам...Но можах да взема малко...Всичко остава на теб...

Караулът застана до тях и предупреди:

-Прибирай се! Времето свърши! Хайде и вие, тръгвайте!

Момичето увисна на шията на баща си. Жената целуваше ръката на дрехата. Тя беше дребна и не можеше да стигне лицето му, а то беше в ръцете на децата. Над него властаваха с неповторима нежност техните целувки и тя беше доволна от това.

Песента на веригата занемя в килията. По каменния под отшумяха стъпките на близките...

 

 

62

 

Зимният ден гаснеше бавно. Над комините като разкъсани бойни знамена се развяваше сивият пушек. Слънцето заседна в един мастиленосив облак с бакърена обкова. По улиците бързаха изстинали хора.

По високите стъпала на затвора се изкачваха последните посетители – мъж и жена на средна възраст, придружени от 12 годишно дете.

-По-бързо! Какво се мъкнете, като че ли носите на плещите си камъни! – подвикна първият от охраната.

-От камъните има и по-тежко, момче! Дано не те отмине!

-Стига си дрънкала ,ами кажи при кого идвате?

-При Стефан Андреев.

-От къде да го знам? Един гад ли е тука! Те са по присъди, каква му е присъдата, та да знам къде да го търся?

-Най – тежката – бесилка! – отговори мъжът.

-Още надолу, като минете завоят, питайте за шеста килия. Там къжете името на охраната и тя ще го изведе.

Пред очите на родителите се люшнаха сребърни мрежи, в които цифрата 6 играеше мъртвешки танц. Всяка цифра им се струваше шестица и те забавяха хода си. Но момчето ги теглеше напред и казваше:

-Още напред!

Когато момчето спря бащата попита с отпаднал глас:

-Това ли е?

-Това! Не виждаш ли каква голяма шестица е!

-Не виждам, момчето ми? – отговори бащата. Двамата родители нямаха сили да кажат какво искат. Гледаха в широката, дебела врата и потръпваха от студ.

-Вие при кого? Защо мълчите?

-При батко Стефчо – отговори момчето.

-При сина ни, Стефан Андреев – поясни бащата събрал сетни сили.

-Застанете до стената, сега ще го извикаме! – нареди въоръженият и щракна тежката ключалка.

-Стефан Андреев, излизай за свиждане!

Момчето се спусна срещу брат си, увисна на шията му, като сключи двете си ръце над плещите му. Целуваше го лудо и повтаряше:

-Батко!...Батко!

Освен веригата осъденият носеше и братчето си. Той прегърна със свободната си ръка майката, която забоде глава в пазвата му.

-Не плачи, мамо! Сълзите облекчават мъката, но не връщат живот! Кажете ми новини от село?

-Какво новини, сине? Ние се интересуваме само от тебе!

-Не съм всичко, тате! Аз съм само една сянка, която скоро ще изчезне. Името ми ще се забрави, но животът ще продължи. Това ме интересува, как са роднините, приятелите?

-За тебе всичко е ново. Кое по напред да ти кажа? Войната продължава. От фронта приситгат ковчези. Много остават там непогребани, други в братски могили. Тук на село някои изчезват нощем и нито следа! Редиците ни реднеят.

-Има ли такива? Не свърши ли това?

-Има! И не знам кога ще е краят му!

-Едва ли ще има край, тате! Докато е комунистическо, така ще бъде. Един със съд, друг без присъда...Ще изчезват хора...

-Захвана лошо, започна реквизиция,...обири, нямане...

Момчето триеше страните си в лицето на брат си, разглеждаше го любопитно, пипаше с пръсти студените халки на дебелата верига, стискаше ръцете на брат си, целуваше ги и питаше:

-Много си студен! Ръцете ти са лед! Нямате ли печка в стаята?

-Нямаме! – отговори осъденият с тъжна усмивка.

-Затова си толкова студен. В студенато заспиват ли хора?

-При нас е топло, братчето ми. Ние сме притиснати един до друг.

-Батко, ами страхувате ли се?

-Не! От какво да се страхуваме?

-От бесилката!

Родителите заплакаха горко. Майката затисна с длан устата на молкия си син. Големият се засмя насила. И каза:

-Остави го, мамо! Нека пита! Така ще ме запомни! Ще помни това страшно време и ще разказва...

-Не се страхуваме, братчето ми, все някак ще се мре. Важното е човек да умре достойно и да знае защо!

-Ти защо трябва да умреш, бате?

-Защото защитавах един режим, който гарантираше свобода на другите българи. – Стефан сложи ръка през рамото на майка си и продължи: - Стига, мамо! Стига плака! Пази си здравето! Ти трябва да живееш дълго, татко също. Вие имате Андрей! Той има нужда от вас и вие от него!

Караулът отвори врата и каза:

-Осъденият Стефан Андреев, прибирай се! Времето изтече!

Родителите заридаха с глас, като прегръщаха осъдения. Малкият викаше високо:

-Сбогом, батко!...Сбогом!

Един глух, далечен глас, обагрен с много мъка, отговори:

-Сбогом родители...Сбогом братче!...

 

63

 

Един от осъдените на смърт чрез обесване остана без свиждане. Стъмни се, стихна шумът от посетителите. По каменния коридор на затвора се чуваха само отмерените стъпки на часовоите. Посетителите отнесоха със себе си много скръб, не по – малко оставеха тук, зад яките стени на крепостта. Пресните спомени парят, изгарят душата като въглени, но хората, на които оставаха часове живот, се потапяха в тях. Сърцата им туптяха от болезнена радост, че отнасят със себе си съчувствието и любовта на близките хора.

Поручик Апостолов не беше извикан на свиждане. Той опря чело в студения каменен зид и се отдаде на тъжен размисъл.“Защо ги няма? Издържало ли е старото сърце на мама? Не е ли спряло, преди да затвори вратите на бащиния дом? Преди да е поела дългия път насам? Елена как ще се оправи?...А малкият  Христо?...Той няма да види баща си преди да овисне на въжето. Ще ме забрави ли? Ще ли ме помни? Така, с веригата, той няма да ме види и ще мисли, че всичко е лъжа, че не може да има такава жестокост!“

Ангелов застана до него и попита с бащинска топлота:

-Поручик Апостолов, ти остана без свиждане. Защо така?

-Без нищо не ще да е, господин полковник! Може би мама не е издържала и си е отишла преди мен? Тя винаги за това говореше, това желаеше.

- Не вярвам! Човешкото сърце е яко, от камъка повече издържа! Даже така да е...Елена щеше да дойде. Вярвай в Елена! Има нещо друго...

-Вярвам, господин полковник, но ето – той погледна джобния си часовник, - двадесет и един часа е! След няколко часа ще висим на въжето. На какво да се надявам? На кого да вярвам?

-В любовта на Елена, Апостолов!

В същото време пред огромния портал на затвора чакаха две жени. Едната беше минала седемдесетте, а другата – ненавършила трийсет и едно петгодишно момченце. Постовият доложи за тях на началника на охраната фелдфебел Васил Иванов от с. Ошане. Той не отговори веднага. Отиде до портала ,видя закъснелите посетители и запита:

-Защо така? Къде бяхте днес?

-Синко,ти имаш ли майка, вярваш ли в Бога? Попречиха ни! Задържаха ни в къщи. Обискираха дома ни. Търсиха някакви черни досиета на войници и офицери.

-Е,какво? Намериха ли нещо? – запита фелдфебела с мек глас.

-Не намериха нищо. У нас не са. Пусни ни, сине, само за минута! Да говидят очите ми...Да види детето и невестата...Да каже тая последна дума...Нали има право на това?

-Има, бабо! Почакай!

Стаята на директора светеше. Той подреждаше протоколите за екзекуцията и смъртните актове на осъдените. Бързаше де излезе навреме с приятелката си, която спечели насила. Искаше да и разкаже за страшната задача, която му предстои, за да разбере тя за силата и властта, с която той разполагаше. Фелдфебелът почука на дебелата врата и без да дочака отговор, влезе.

-Другарю директор, един от осъдените на смърт, не е използвал правото си на свиждане. От далече са, нямало влакова връзка и пристигат сега – две жени и едно малко дете.

-Късно е, Иванов, нали знаеш реда? Знаеш какви неприятности имахме днес, посред бял ден! Де да знаеш какво ще се случи сега! Най- после ти си началник! Защо ме питаш мен? За охраната отговаряш ти. Решавай без  мен!

-Постови, да влязат!

Тъмният, широк двор погълна закъснелите посетители. Срещу тях жълтееха рамките на прозорците на старата крепост. Фелдфебелът изпрати четирима въоръжени войници да чакат пред килия №6 и сам тръгна с жените. Между тях вървеше детето и плахо гледаше тайнствената затворническа крепост. При изкачването на високите стъпала на старата не и достигаха силите и фелдфебелът и помагаше ,като я държеше за лакътя.

-Благодаря ти, синко! Господ добро да ти даде! – но той не отговори, а все така подкрепяйки старата за лакътя, дойде с тях до килията на смъртните.

-Чакайте тук, до стената! – каза той като построи охраната на три метра един от друг. – И при опит за бягство – огън!

После фелдфебелът вдигна решетката на вратата и обясни на излизащият от килията:

-Поручик Апостолов, дойдоха близките ви. Закъснял влакът. Свиждането е на моя отговорност. Обещайте, че всичко ще мине дисциплинирано!

Майката прегърна сина си, прекръсти го, целуна го и каза:

-Сбогом, сине!...До нова среща! – отстъпи встрани, предаде го на Елена и детето и се струполи на пода.

Фелдфебелът я взе на ръце, излезе на площадката и наплиска лицето и с вода. Тя бавно дойде на себе си, благодари тъжно и после добави:

-Момче, ако се случи нещо, да не ме превозват!...Тук...с него, в един гроб...- Очите на старата се завъртяха няколко пъти в орбитите си и замръзнаха, устремени към прашния таван на крепостта...

Младата жена плачеше увиснала на раменете на осъдения. Детето също се беше залепило за него. Тя обясни през сълзи за обиска, за търсенето на черните досиета, за закъснението. Като разказа това, тя хлъцна като дете, на което мъката е заседнала в гърлото и каза:

-Наско, казах ти всичко! Сега кажи ти нещо?

-Желая ти добро, Елено! Гледай детето. Изучи го. Грижи се за мама...Моето свърши!..

Останалите минути бяха посветени на детето. Бащата го притискаше до себе си със свободната си ръка, а то гледаше плахо въоръжените хора, тежката верига на ръката на баща си и високите стени с тежки, груби врати.

-Тате, ела с нас! – предложи детето.

-Не може, детето ми. Вие отивайте,аз ще дойда после! – отговори бащата.

-Мамо, искам сега. Искам тате у дома!

-Не може, мамо, тате ще дойде сам. Не може сега!

Времето беше изтекло. От двете страни на Апостолов застанаха въоръжени хора и наредиха:

-Прибирай се! Свърши!

Последва последна прегръдка и последна целувка. Сбогуваха се обичащи се хора, но под сянката на дулата. Апостолов повлече тежката верига към килията. В коридора кънтеше детски плач:

-Искам тате!...Тате, ела!...

На изхода чакаше студеното тяло на мъртвата майка, покрито със зелен брезент. Фелдфебелът обясни на Елена какво се беше случило и какво е поръчала старата. Към детския плач се прибави и този на майката...Елена коленичи на студения под, целуна мъртвата по челото и каза:

-Боже, има ли още злини за мен? – сложи кърпата на устата си, потърси с плачещи очи фелдфебела и помоли:

-Фелдфебел, изпълнете последното и желание!...До него...В един гроб.

-Ще се постарая, госпожо! – отговори фелдфебелът с тъжен глас.

 

64

 

Стенният часовник на старинната постройка отчете 22часа. На външния портал се чуха пререкания. Един от охраната извика:

-Господин фелдфебел, един пиян цивилен иска насила да дойде при вас! Заплашва с арест.

-Доведете го, но двама души да са наблизо, за всеки случай!

-Разбрано! – отговори войникът и излезе. Пияният нощен  посетител вдигна юмрук и произнесе едва разбираемо:

-Смърт на фашизма!

Фелдфебелът не отговори, равнодушно наклони глава и запита:

-Какво желаете?

-Аз съм от София. От МВР. Изпратен съм да извърша лично...-тук пияният дълго се мъчи да каже една чужда дума, дошла по принуда в нашата реч, показваше с ръце, слагаше пръсти около шията си, блещеше очи и показваше езика си навън. От устата му излизаше отвратителен мирис на алкохол, месо и лук. След дълго мъчение езикът му се обърна и той каза разчленено: е-к-з-е-к-у-ц-и-я! С бесилка!

Пияният бръкна във вътрешния си джоб на сакото си и извади от него строго поверително писмо от МВР, в което се нареждаше лицето от еврейски произход Арон...да присъства на екзекуцията и да вземе със себе си припис от протокола. Иванов прочете писмото, сгъна го по същия начин и го върна на приносителя.

-Искам удобства за спане! Събудете ме, след като се събере пълния състав на комисията.

-Най- голямото удобство тук е диванът в приемната на директора. С друго не разполагаме! – обясни фелдфебелът.

-Може! Това е достатъчно! – съгласи се екзекуторът и стана от стола.

Пияният евреин се хвърли отвисоко върху дивана както беше облечен и захърка. От вълнената дамаска се стече струя воняща урина и се разля по шарения котленски килим., задържа се в средата като намаляваше постепенно. Килимът я поемаше без охота на бавни глътки. Фелдфебелът нареди на двама войника да се сменят през час пред вратата на приемната. От възмущение ръцете му трепереха и той ги криеше в джобовете на шинела.

Часовникът продължаваше да отмерва времето, като го отчиташе с мелодичен гонг. Охраната беше настръхнала и неспокойна. Неспокоен беше и фелдфебелът, който ходеше като лунатик из слабо осветения двор.

Горе, в килийте на смъртните сънят беше избягал през дебелите решетки. Хората бяха изтръпнали, не усещаха студ и глад. Нямаше страх, нито нужда за сън. Всеки беше зает с мислите си. Някои пишеха писма на близките си, като ги криеха в джобовете си и се надяваха, че ако техните получат дрехите им, ще намерят бележките и ще четат тези последни думи, написани само час, преди смъртта. Всеки правеше нещо. Едни мълчаливо, други говореха. Възбудата бе неописуема, като на хора, които се стягат за дълъг път, за предстояща среща и всеки изкаше да изглежда по своему. Едни решеха косите си, други приглаждаха мустаци, наместваха ризите и панталоните, разкопчаваха и закопчаваха копчета/нямаха колани/. Оправяха яките и маншетите, притягаха обувките. В тези трагично фатални минути не липсваше и хумор. Орленкин се обърна към Райков и запита:

-Каква ще бъде последната ти дума пред бесилката?

-Подходящо ли е да се изпее:“Търне, моме, Търне, ако се обърне, тъпкано ще си го върне“!

-Няма смисъл, те не са глупаци, че да чакат като нас да бъдат обесени. Те ще избягат в Русия при първото поклащане на властта. Всяко нещо, което ни избавя от унинието, е добро. Важното е да не изпадаме в малодушие и да не хленчим. Да останем докрай мъже и патриоти. Смелостта ни пред смъртта ще ги стресне и техните гузни съвести ще заболеят, ще изпукат до един!

-Какво предлагате, господин полковник?- попита Орленкин.

-Трябва да обмислим. Ако свалят веригите преди да сложат въжето, да ги нападнем като пантери и да започнем да ги душим с ръце! Охраната няма да стреля, защото ще се измешаме. А, ако в ръцете на някой от вас попадне оръжие, вие сте професори!... Но не стреляхте, когато трябва, за това ще опитаме сега. Избивайте колкото може повече от тях, но последния патрон оставете за нас.

Шестимата от килията наобиколиха Ангелов и Апостолов запита:

-Какво друго може да се измисли?

-Не виждам друго, Апостолов. Това са двете възможности за проявата на мъжество.

-Аз приемам! – отговори Апостолов. Останалите се присъединиха.

В 1.45 часа комисията по екзекуцията беше в пълен състав. Събудиха пияния евреин, който се представи на куция прокурор Ботев, от Фердинадско – по- късно станал потерпевш на инсциниран процес. Когато евреина- екзекутор дойде при останалите от крачола му се стичаше урина. На левия му ревер на сивото му сако имаше голямо петно от повърнато несмляяно месо, дъхащо на алкохол.

-Ще направим още един опит да открием черните досиета. Ще обещаем милост, даже свобода на тоя, който съобщи къде се намират и кои са хората, които са уличени. Разбира се, той ще живее след другите само час...- никой от комисията не възрази.

-Къде ще ги бесим? – запитеа евреинът.

-Няма определено място. Обикновено за такъв случай се използва бъчварската работилница. Там гредите са открити за връзване и са яки да издържат на товара – обясни човекът с белега на лявата буза, той беше ги използвал за подобни цели и друг път, без комисия и протоколи.

-Мястото е без значение. Пригответе въжетата, чувалите и грестта! – нареди прокурорът. После се обърна към фелдфебела:

-Докарайте хората за обесване от килия номер шест, но под осилена охрана! По двама зад всеки един от тях!

Фелдфебелът не взе обичайната раболепна поза. Само вдигна небрежна ръка към слепоочието си, извика от караула 14 въоръжени войници и излезе.

Подкованите ботуши кънтяха по каменния под на коридора. Сърцата на осъдените забиха тревожно. Фелдфебелът отвори вратата на килията и каза с глух глас:

-Хайде, господа, излизайте!

Седемте осъдени на смърт се строиха в коридора по двама. Само Ангелов остана сам и последен. Той се обърна към Иванов, когото познаваше добре и каза:

-Свърши се, фелдфебел! Къде ще ни бесите?

-В работилницата, господин полковник.

-Така, вързани ли?

-Не знам. Както каже прокурорът.

Бъчварската работилница беше дълго помещение ,без таван с прозорец към Дунава.Много от прозорците бяха счупени, затова работниците бяха сковали голям дървен капак, който се отваряше и затваряше отвътре. Беше пълнолуние и луната надничаше тайнствено през пролуките на циглите и през капака. Двама цивилни местеха двойната стълба и завързваха въжетата за гредата, които в долния край бяха завързани на подвижен клуп и намазани с грес. Когато завързаха и последното въже, единият самодоволно заяви:

-Готово, другарю прокурор!

-Поставете под въжетата дъски, на които да стъпят! – нареди евреинът.

Хората, които завързаха въжетата, намериха дебела чамова дъска, поставиха я на три стола и наредиха на осъдените да се качат на дъската, като всеки застава под един от клуповете. Дъската не стигна за един от тях, за Апостолов нямаше място. Донесоха му стол. С лекотата на гимнастик той се качи на стола с веригата.

-Свалете веригите поне – предложи Ангелов.

Прокурорът се обърна към останалите с въпросителен поглед, но се намеси екзекуторът от София:

-Не! Те само това чакат! Ще ни издушат! Няма какво да губят, освен да заменят въжето с патрон, което е за предпочитане.

-Даваме на някого възможност да живее, ако ни каже къде са черните досиета. Поне да ни покаже хората, които са правили доноси за другарите си и сега са в редовете на партията и в армията. Смъртта ще бъде заменена с доживотна присъда и после със свобода.

Думите на прокурора бяха посрещнати от осъдените с мълчание.

Куцият прокурор повтори и потрети въпроса, но отговорът беше същият – мълчание!

-Без провокации, прокуроре! Предатели между нас няма! Осемдесет на сто от вас подписваха декларации и бяха сътрудници на разузнаването. Чистите между вас са толкова малко, да не кажа – хич! – отговори Ангелов.

-Тогава започвайте! – нареди прокурорът.

-Друго не ви остава! – допълни Райков.

-Всеки от вас има право на последна дума. Може да поръча нещо на близките си, ако е пропуснал. Може да напише бележка, тя ще бъде предадена. Може да каже нещо – ще бъде изслушан.

Всички мълчаха. Само нощният вятър пропя в пролуките на циглите и в капака на прозореца. По Дунава преминаваше товарен кораб и вълните напевно се разбиваха в каменния зид. С всяка изминала минута плисъкът на вълните замираше като пулсът на умиращ човек.

-Имаме една молба – обади се Ангелов.

-Кажете!

-Отворете капака на прозореца, за да видя луната за последен път.

Прокурорът махна с ръка към един от охраната. Той изтегли дългата летва,  с която залостваха капака, откриха дъсчената преграда и срещу лицата на осъдените се показа огромна пълна луна, застинала замислено в синия купол. Тя бе разплела над земята златна мрежа, в която бяха вплетени съдбите на щастливи и нещастни, на влюбени и на осъдени на смърт.

Осъдените се взираха в големия сребърен диск, сякаш търсеха в него място за вечния си дом. Съзерцанието продължи десетина минути. Заедно с тях гледаха луната и палачите. Никой от тях не беше я наблюдавал така съсредоточено, никой не беше се възхищавал от красотата и , така както тази вечер. Красотата на луната е разбираема само за влюбените и за осъдените на смърт. За всички други този приказен блясък е неразбираем и далечен. Лунното отражение образуваше златиста пътека през голямата пълноводна река, сякаш природата беше разляла срещу осъдените разтопен метал. Пътеката мамеше към далечни простори, но на ръцете тежаха вериги,над главите висеше въженият клуп! Това беше жестоката истина! Далече, зад Дунава, тъмнееше румънският бряг. Водата шумолеше безгрижно о каменния зид ,пееше песента на вековете. Това беше вечната реалност – луна, вода, брегове и хора...Някои от които умираха невинни!

Най – после Ангелов махна със свободната ръка и каза:

-Стига! Затворете капака!

Никой не изпълни свободната му воля. Капакът остана отворен и луната стана свидетел на страшното и непоправимото.

-Благодаря ви! – рече Ангелов.

- Може ли да изпея една песен? – запита Апостолов.

-Може! – отговори прокурорът.

В студената бъчварска работилница екна чисият баритон на осъдения. Той пееше:

Гърди си с рози накичи,

На младини се насити.

И с пълна чаша пий с наслада,

Че няма да си вечно млада!

Вятърът пригласяше в керемидения покрив. Гласът излезе през отворения капак, сля се плисъка на вълните, за да остане вечен и безсмъртен като тях.

Райков също поиска да пее и гласът му се извиси:

Когато бях овчарче

И стадото пасях

Бях много благодарен

Макар и сиромах...

Хладнокръвието на осъдените смути екзекуторите. Цветът на лицата им се промени. Някои от тях потрепераха. Прокурорът предложи последна дума  на останалите осъдени, но те мълчаха. Ангелов се обърна към него и каза:

-Сега имате думата вие!

Започна най – страшното.

-Слагайте чувалите! – нареди човекът с белега.

Единият от охраната взе седемте бели чувала, преметна ги през ръка, като сватбар и ги подаде на един по един на човека с подвижната стълба, който ги надяваше на главите на осъдените. Когато всичко това свърши, членовете на комисията се спогледаха да не би да са забравили нещо и, като се обедиха, че клуповете са надянати на шийте, прокурорът нареди:

-Ритни дъската!

Двама от охраната я ритнаха едновременно и тя избяга от краката на нещастниците. Те останаха без опора, телата увиснаха и започнаха да се мятат. Като по команда всички се завъртяха на ляво, после пак на дясно, застояха, после се обърнаха на ляво, после пак на дясно...Това се повтори няколко пъти и най – после застинаха във вечен покой. Телата още се гърчеха, когато членовете на комисията побягнаха към канцеларията. Бяха направили трийсетина крачки, когато един от охраната извика след тях:

-Чакайте, върнете се! Има един жив!

-Жив, баба ти! Нали ги видяхме като се въртяха! – отговори някой от комисията, но оня продължаваше да вика.

Апостолов не беше на дъската, а на отделен стол, затова живя няколко минути повече...

Луната беше излязла над рамката на прозореца. Блясъкът и беше изчезнал. Тя беше надянала на светлото си лице траурна одежда и хвърляше на земята тъмни сенки.

-Режете въжетата! Съблечете ги голи! Скатайте дрехите им по отделно и товарете в колите! – нареждаше човекът с белега.

Капакът на бъчварницата остана отворен. Зимният вятър свиреше в разместените керемиди, а долу водите на Дунава повтаряха песента на осъдените...

 

65

 

Шофьорът спря стария джип извън оградата на гробището, кръстоса ръце върху волана и положи върху тях натежалата си за сън глава. Той често спеше така, докато чакаше властните си господари да се съвещават, да гуляят или да изпълняват секретни задачи по селата, когато извършваха обири, нощни разпити или отвличания на невинни хора, с които после запълваха някой трап. Тоя път сънят му избяга и той напразно притискаше клепачи. Миглите му сякаш бяха посолени с пясък и глождеха. Пред очите му бяха двамата осъдени, за които знаеше, че животът им свършва тук, в ямата, която сами ще изкопаят. Очакваше с нетърпение най – малко два изстрела и после да чуе стъпките на тримата палачи. Часовете се търкаляха бавно в тайнствена тревога. В ниските крайни къщи цъфнаха бледожълтите петна на малките прозорци. Комините дишаха спокойно и ведрият свод поемаше жадно сивия пушек. На небето се появиха първите звезди, които надничаха любопитно над една огромна бледосиня раковина, с розови краища встрани. Луната хвърли първите си зари и заля с позлата покривите на стария град. Над сребристата шир на Дунава се разляха златни пътеки, по които преминаха мечтите на влюбените и на осъдените на смърт.

„Защо се бавят? Колко ли дълбока ще бъде ямата? Как се копае на лунна светлина?“

Ослуша се. Нито изстрели, нито звън на лопати..

„Ще проверя. Да се доближи ли до тях? Знам ли какво ще ми се случи...Току виж, ме откоси някой! А ямата е готова...Не! За едно любопитство лежах в карцера и подписах декларация, каквото съм чул, не съм разбрал, каквото съм гледал, не съм видял...

Тук ще чакам, ако ще да осъмна!“ Така реши запасният шофьор и загърна изстиналите си колене с пешовете на шинела. Зажумя и започна да диша тежко, като насън, но пред очите му отново изпъкнаха осъдените и дрямката бягаше, подгонена от ужаса на смъртта. Фаровете на един автомобил опипаха терена и се приближиха към него. Светлината им угасна едва, когато броните почти се опряха една о друга. От предната седалка слезе млад русокос мъж с белег на лявата буза, облечен в офицерски шинел без пагони. На широкия му колан висяха в открити кобури два нови нагана.

Той отвори вратата на стоящия джип и светна в очите на шофьора с джобно фенерче.

-Защо чакаш тук?Къде са другите?

-Изпълнявам заповед!

-Каква заповед? На кого?

-На отговорника.

-Ти знаеш ли какво е революция? Партийна задача? Диваци с диваци!

-Не знам! Не съм партиен член. Запасняк съм.

-Точно така- войник! Имаш бойна задача! Тази нощ ще разстрелваме гадовете, а вие дремете тук! Ще осъмнем! През деня ли, та да ни видът хората? Къде са другите?

-Там, на празното, отдясно на пътеката.

-Тръгвай с мен!

Луната бавно изплува нагоре. Небето беше чисто като детски очи. На лунния блясък се очертаваха кръстосаните тела на убитата охрана. Две от главите бяха разцепени и приличаха на две разтворени длани, обърнати към небето. В едната беше заседнало острието на лопатата.

Човекът с белега се олюля като ударен по главата, побягна няколко крачки, после извади двата нагана, залегна на замръзналата земя и закрещя изумен:

-Гадовете! Гадовете!...Те са ги убили!...Тук са! Оръжието е при тях! Взели са го и очакват нас!...Виж, провери навсякъде!

Шофьорът се наведе над убитите, после се изправи и каза:

-Два от шмайзерите липсват, а третият няма пълнител.

-Тук са, наблизо. Крият се, за да ни очистят и да освободят другите. Вземи шмайзера и търси! Обикаляй!

-Той няма пълнител. За какво ми е. Така ще проверя.

-Как може? Къде ще избягат?

-Границите са отворени. Нали знаеш – война...

-Избягали казваш?...Възможно ли е? Ще се досетят ли?

-На бягство сега са решени много. По- добре бягство и после съд, отколкото тук...

-Но този съд е народен, не е фашистки! Народът ги съди!

-Всеки иска да живее! Нали за това е създаден!

-Стига философии, че ще ти пукна един в тила! Търси бегълците!

Шофьорът се завъртя в кръг по ливадата няколко пъти, отиде до оградата и видя две нишки разплетена тел на оградата. Колът на мрежата беше силно наклонен навън. Клекна и на лунната светлина различи два чифта човешки стъпки. Върна се в обратна посока, клекна над убитите и видя, че и на двамата липсват шинелите.

-Избягали са. Два шинела липсват – заключи той.

-Ей, да не ме подлъгваш! Ако някой ми пукне, мамицата ти!...Аз искам да живея, да се боря с гадовете. Знаеш ли какво е да си на власт, сега и да умреш, баш когато трябва да живееш! Това е гадно!

-Не разбирам. Никога не съм бил на власт и не мисля за това

-Гадно е винаги, когато трябва да се умре насила!

Човекът с белега притисна до себе си шофьора и така един до друг, обиколиха доста широк периметър, като надничаха зад каменните кръстове.

-Няма ги! – въздъхна облекчено той. – Канавката е едва до колене,  а трябва да ликвидираме гадовете. Те са много. Това е партийна задача. Трапът трябва да е дълбок около два метра. Революция! Трябва да се изкопае! Вземай лопатата и почвай! Ще копаем двамата.

-Да викаме и другия шофьор.

-Може. Ти копай, аз ще го повикам.

-Не! Ще дойда и аз. Сам ли ще ме оставиш? Аз не от страх, а от бдителност...-възрази човекът с белега и тръгна след него.

Тримата копаха лудо. По телата им се стичаше пот – не от работа, а от това, че копаеха гроб за невинни хора.

Когато канавката се спусна до гърди, човекът с белега светна с клечка кибрит над часовника си и с ужас извика:

-Стига! Бързайте! Трябва да сме в затвора. Там вече ни чакат! Трябва да натоварим тези – посочи той към труповете.

-Защо ще ги товарим, те вече са мъртви,  а ямата готова! Защо да ги връщаме пак? – запита един от шофьорите.

-Какво говориш, бе, будала? За тях ще има почести. Загинали като патриоти, при изпълнение на служебния си дълг! Това са комунисти! Ще има народно поклонение. Тук с гадовете ли искаш да ги погребем?

-Не...аз така,...защото мъртвите...за тях е все едно...Може отделно, но тук, на широко – поясни шофьорът.

-За живите това е от значение. Щом знаеш, че и мъртъв партията ще ти окаже почести, ще те погребе на видно място, ти си длъжен приживе да се грижиш за нея, така, както тя се грижи за теб.

-Чак толкова не знам! Аз  съм човек от село. Не съм чел дебели книги, но от това, дето съм видял...Да ги товарим тогава!

-Докарайте новият джип и отворете капака.

Когато двата автомобила напуснаха гробището, край общата гробница останаха три локви кръв и една, отсечена под китката ръка.

В същото време на юг с един руски ешелон летяха двама осъдени на смърт.

 

66

 

Вестта за бягството на двамата осъдени и смъртта на тримата охраняващи смути групата на екзекуторите, които гуляеха в приемната на директора на затвора. Тази вечер, както и много други, те пиеха за победата си над враговете, над невинните и беззащитните.

-Пийте, събирайте смелост, за да не трепне ръката ви, когато натиснете спусъка срещу враговете на народа! – подканяше високо пияният вече политкомисар.

Човекът с белега влезе в приемната смутен и не знаеше как да съобщи за смъртта на тримата и за бягството на осъдените. Докато обмисляше думите си, политкомисарят му тикна една бутилка в ръцете и се провикна пиянски:

-Пий, другарю комендант, за славната ни победа над гадовете! След час те ще бъдат мъртви!

-Ще бъдат – отговори човекът с белега, - но преди тях умряха трима от нашите членове на бойната група.

-Как? Какво говориш? – изрева задавено политкомисарят като вдигна още веднъж бутилката. – Значи гадовете си отмъщават?...Убиват наши другари! Сега, когато властта е в ръцете ни!...Мамицата им! Дайте ми шмайзера да отида в килийте и да разстрелям всичко задържано! Без съд и присъда!

Пияният политкомисар се присегна към стенната закачалка, където висяха пет шмайзера, но краката не издържаха тежестта на тялото му и той коленичи на пода, като събори от масата чинии и бутилки.

-Стой, другарю комисар! Нали знаеш нареждането на ЦК, сега само със съд! Онова време мина! – изправи се пред него заместник – командирът.

-Не признавам нищо! Само смърт! Ще отмъстя! Тяхната мамица...

На цялата компания и беше трудно да удържи пияният и без това луд човек, който искаше да убие задържаните. Един от агентите грабна шофьора за ръката, натика го в джипа и каза:

-Карай в комитета, дано намерим Бако! Само той може да го спре.

Прозорците на комитета тъмнееха, но от входа излизаше пълният състав, който току- що беше завършил заседанието си. Младият човек застана пред командира и на един дъх му разказа всичко, което се беше случило.

-Другари, напред към затвора! Има убити наши другари! – извика Бако и се мушна през отворената врата на джипа.

Грамадният З...беше съборил в приемната няколко души и сега арена на борбата беше антрето, където друга група се мъчеше да го възпре.

В рамката на вратата застана тънката фигура на Бако и гласът му прогърмя:

-Стига! Спрете! Каква е тази вандалщина?

Възпиращите се отдръпнаха и той се опита да мине между Бако и касата на вратата, като стискаше шмайзера в ръце. Бако го хвана за яката и извика в лицето му:

-Ти команда слушаш ли?

-Сега не сме в шумата! – възрази пияният и се уригна на алкохол и лук.

-Какъв е този бардак? А курвите ви къде са? Те са другари с алкохола!

Всички мълчаха и Бако започна отново:

-Труповете на убитите другари настанете във Военният клуб, поставете при тях охрана на смени, запазете случая в пълна тайна! От името на ОК изпратете телеграми до партийните секретари да засилят бдителността, да претърсват землищата! Те са още тук. Ако ги хванем, ще заменим смъртното наказание с бесилка!

-Няма да ги хванем, другарю командир. Един осъден на смърт, който по случайност е прегърнал свободата, няма да се даде жив. Още повече, когато на съвестта му тежат убийства! – отбеляза Зурлов.

-Ние сме длъжни да проверим всичко и да извлечем поука, че врагът не е случаен, а коварен и жесток! Затова никаква милост! И строга бдителност!

-За тази нощ вие имахте важна задача, изпълнихте ли я?

-С обесените свършихме. Останаха за разстрела и ето, този случай ни обърка! – обясни комендантът.

-Как ви обърка случаят? За един комунист няма объркване! Партията и партийният член трябва да са винаги наясно. Всеки да изпълнява възложената му задача точно навреме! Ако днес е рано, утре ще бъде късно! Разбрано ли е? Така ни учи другарят Ленин!

-Разбрано, другарю командир!

-Павле, за изпълнението на разстрелите отговаряш ти. Засега смятаме задачата за провалена! Утре бюрото ще прави за тебе партиен извод!

Другарю командир, изпратих най – верните, най – дисциплинираните. Всеки от тях е ликвидирал по двайсет и пет гадове през безотговорните дни на революцията. Предупредих ги: те няма какво да губят! Внимавайте!

-Това е борбата на партията, другари! Това е нейният живот. Победа или смърт! Среден път нямя! Сега на работа! И закрийте това срамно кабаре! Всеки пие. Аз също пие. Другарят Димитров също. Има защо – защото победихме. Но с мярка!...

Един от джиповете докара командира на отряда до квартирата му. Той слезе пред входната врата и каза на шофьора:

-Другарю, чакай тук, докато угаснат прозорците на квартирата. Както виждаш, революция е, размирно време, а врагът не спи!

-Ще чакам! – отговори запасният шофьор без желание да чака секунда повече. Той угаси дългите фарове и остави автомобила на габарите, със запален двигател.

Бако влезе в стаята, която ползваше. Тя му беше и за кухня, и за спалня. Живееше сам. Извади от бюфета студената манджа и корав хляб, като не забрави и бутилка домашно вино, което му носеха партийните членове от село. На бялото перде ръцете му играеха, дежурейки на смени: вилица, студена манджа, шише коняк и накрая зачести бутилка вино.

„Господи! – мислеше си долу шофьорът. – Защо допусна съдбата на добрия ни народ да попадне в ръцете на пияници, развратници и мързеливци? Всички, които познавам, бяха последни в работата си, сиромаси, не от нямане, а от мързел и бездарие...“

В чистото и непорочно съзнание на селския момък се напластяваха една след друга по- отвратителни сцени от действията на новите властници, които той съхрани внимателно, с надеждата един ден да разкаже на поколенията за това превратно и размирно време.

 

67

 

В двора на затвора влязоха два товарни автомобила, покрити със стари, стари избелели от времето брезенти. Шофьорите загасиха дългите светлини и с габаритните фарове сипеха бледа светлина по калдаръмения терен. Единият беше до стената, а другият правеше маневри и опит да опре със задния капак в стъпалата за входа на втория етаж, където бяха осъдените на смърт. Пияните членове на бойната група товареха една след друга колите с осъдените. Завързваха ръцете им с тел един за друг, в пакет по шестима, конвоирани от въоръжени. За всеки осъден беше ясно – животът щеше да свърши след час! Много от тях бяха загубили чувството за болка. Подаваха ръцете си да им сложат телените гривни и по тях се стичаха капки кръв.

Някои искаха животът да свърши още тук, в килията и отказваха да подават ръцете си. Започваха да ги бият и схватката завършваше печално за осъдените. Палачите имаха дебели дървета и парчета от едноцолови тръби, дълги около метър. С удари по главите те събаряха непокорните. Някои умираха веднага, други – полумъртви се свличаха в камиона, но никой не избяга от фаталната си участ.

Когато първият автомобил беше вече пълен, той пропълзя към портала и на негово място застана вторият. Товаренето ставаше по същият начин. От предпоследната килия възрастен мъж проплака:

-Защо ни убивате? Ние сме невинни! Искаме да живеем!

-Стига ви толкова, гадове с гадове! Там, при свети Петър живейте, колкото щете! – отговори Зурлов и притегна телта така, че тя се скри в месото и на нейното място се показа кървава гривна.

Следващият, който трябваше да бъде завързан, беше около 40-годишен селски мъж. Той сви двете си ръце една до друга, като стегна здраво юмруците си до копчалъка на панталона. Палачът се наведе да ги опаше с ръждива тел. В този момент ръцете като боен чук полетяха нагоре и удариха палача под брадата. Той полетя назад, разтвори ръце да се улови за нещо, каскета му се удари в стената, след него и главата му. Трупът се свлече в ъгъла между пода и стената. Кръвта се сля в едно огромно петно...

-Значи, гадовете и така знаят! – просъска Зурлов и нареди: - Първо с тоягите и тръбите! Само на паднал връзвайте ръцете! Пазете се от здравите!

Останалите бяха вързани и натоварени полумъртви. Когато започна боят с тоягите и тръбите паниката на втория етаж беше неописуема. Коридорът ехтеше от викове и стенания, чуваха се удари е хрущяха счупени кости. Останалите осъдени биеха по вратите и викаха, но виковете им останаха неразбрани и глухи...

Следваха бързи команди:

-Връзвай! Товари! Затвори капака! Пали и пълен напред!

Двете товарни коли прекосиха града и след тесния мост завиха вляво за гробището.

В дъното на широката алея, която свършваше с поляна, личеше прясно изкопан ров, дълъг около 30 метра. В двата му края бяха оставени ветроупорни фенери, които мъждукаха като догарящи надгробни свещи. Ровът беше ограден от петнадесет въоръжени мъже. Двете коли застанаха една до друга с отворени задни капаци до ямата и палачите започнаха да теглят телата за краката. Мъртвите падаха, след тях започнаха да ръсят с изстрели полуживите, които стенеха, докато стихна и последният стон. Последни свалиха живите. Те застанаха с гръб към ямата и с лица към града. Срещу тях застанаха двама с автомати и под команда от тъмните дула на оръжията засвяткаха малки плачета, които гаснеха с изкрите на живот. Някои не желаеха да слязат от камиона. За тях имаше дълга желязна кука, с която ги закачваха където сварят, събаряха ги на замръзналата земя, прострелваха ги, след което гипритикваха в ямата и там ги доубиваха. Така двата автомобила бяха разтоварени и партийната задача изпълнена.

-Бързо заравяйте ямата! – нареди прокурорът.

Остриетата на лопатите започнаха да съскат в замръзналата земя. При падането на буците пръст се чуваха отпаднали гласове:

-Живи сме!...Защо ни заравяте?...

-Прекарай с шмайзера отгоре! Открай до край! – нареди човекът с белега и един започна да ръси куршуми отгоре. От дулото започнаха да бляскат като светулки червени- сини пламъчета и над дълбокия трап и над дълбокия трап трепкаха малки сияния, които загаснаха след последния патрон.

-Има ли живи? – попита комендантът. Трапът мълчеше. Мълчеше и нощта...

-Заравяй бързо! – последва команда.

Над земята се показа неголяма гърбица на общ гроб. Стенанията бяха замряли. Животът на осъдените угасна малко преди да се покаже зората на новия 11-февруарски ден на трагичната 1945 година.

 

68

 

Звезда изкачи бързо петте стъпала, които водеха на полуетажа на квартирата, отвори рязко външната врата, съблече в антрето коженото си палта и влезе в спалнята. Страните и пламтяха от възбуда. Тя самата не знаеше какво става с нея. Истината за трагичния край на Фердинанд бе жестока, но тя свикна с нея, както земята свиква с тежестта на планините. Сега излезе на преден план друг, неподозиран проблем. Това, което премърда в корема и ще дойде, по всички закони на биологическите процеси, на бял свят...“Боже мой! Нима си определил да бъда майка на дете без баща!...Какво ще му трябва през първите дни? Пелени и ...нещо плетено...Всичко изплетох за себе си, не остана прежда...ще разплета нещо...и при мама все ще се намери някое кълбо прежда. Пелени ще има, но другото?...Бащата?...На кого ще каже „Тате“!...

Звезда извади чекмеджетата и започна да рови из тях и да ги изпразва едно след друго. Заделяше демодираните си тоалети настрани, неушити басми и необличани жилетки...

В последното чекмедже бяха покривките за маса и възглавници. Там рядко слагаше нещо, но все пак реши да пререди и него. Без да раздипля всичко, тя повдигна широката страна на чекмеджето и си припомни кое за какво беше. Извади една малка шита възглавница, изпъстрена с теменужени цветове.

-То и възглавница ще трябва! Ето, тази е добра! – каза сама на себе си тя и устните и затрептяха в нежна усмивка.

Когато взе чекмеджето, за да го сложи на мястото му, погледът и падна на папка с тъмни корици и замръзна ужасена в някакво предчувствие. Ясно! Папката беше скрита там за по-сигурно. И това беше дело на Фердинанд...Но защо не и беше казал!...Тя остави обратно чекмеджето на спалнята и взе папката. По тялото и пропълзаха студени тръпки от някаква тайнственост. И от друго – до тези листи се бяха докосвали пръстите на Фердинанд!

Отвори горната корица и прочете:

                                    

СТРОГО СЕКРЕТНО!

До командира на Трети пехотен
Бдински полк

 

ДОКЛАД

За резултатите от акцията за ликвидирането на нелегалните бандити и техните помагачи.

 

Убити 17 души, арестувани 12 ятаци и вербувани разкаяли се помагачи, които се зачислиха към СС на разузнавателния отдел:

1.   Петър Македански

2.   Йордан Кривобарски

3.   Златан Данаилов

4.   Цеко Канчев

5.   Камен Николов

 

На същите са изплатени еднократно възнаграждения от по 10 хиляди лева и 15-дневен домашен отпуск.

Горната дейност е от политически характер и следва да остане в тайна.

Докладът е в единствен екземпляр.

Досиетата остават в оперативния щаб за сведение и използване на лицата в следващи случаи и акции.

20.01. 1944г.

                                    Адютант:

                                        /Ф. Симеонов/

Когато прочете последната дума –името  на автора, Звезда се олюля и седна в леглото. Лицето и изглеждаше удължено, косите и се бяха спуснали встрани. Тя приличаше на статуя от бял мрамор. „Ето ги! Това бяха черните досиета! За тях обещаваха един човешки живот! Но те отнеха живота на десетки други!...Защо е скрил от мен това? От кога са тук? Пък трябвало ли е една жена да знае служебните тайни на мъжа си?...Как да постъпя?Какво да правя с тях?...С кого да споделя?...“

Уплашената самотна жена мисли дълго. Най-после реши: Никому! Така, както е постъпил той! Но тя запомни някои от имената на отличилите се. Те и сега бяха в предните редици и се отличаваха добре в службата си на новите господари. Други се спотайваха плахо и очакваха времето на своя възход.

Звезда сложи отново папката на дъното на гардероба, като преди това я уви със светла амбалажна хартия. Тази черна тайна, преливаща се с цвета на кориците, между които беше съхранена, се скътаваше отново...С надеждата, че един ден ще излезе от дъното..

На спалнята бяха разхвърляни разноцветни кълбета, гранки от стари плетива. Тя ги събра в малката възглавничка, която избра за бадещата си рожба. Съвзе се от уплахата, която предизвика у нея папката с черните досиета. Оправи косите си,прекара длан по лицето си, за да утаи в него младата си кръв. Под гърдите си тя отново усети оживелия плод на своята тъй кратка любов. Сложи ръката си отгоре, за да по-добре усети движенията му.

„Ако някога някой от тези му попречи пътя и го нарече дете на фашист, на враг, тогава ще проговорят черните досиета!“ – реши в себе си тя и тръгна към кухнята, където лежеше болният Манчев.

По нейна молба д-р Койчева беше посетила болния. Тя го прегледа отново и откри силна простуда. Постави му две инжекции и му предписа по-ефективни лекарства.

-Така температурата ще започне да спада след дванадесет часа. Два дни след като се нормализира, ще пазиш стаята, като продължиш с лекарствата, които съм предписала. На четвъртия ден ще се почувстваш здрав с голямо желание да излезеш навън, но не се подавай на изкушението! От високата температура организмът е изтощен и податлив на повторно заболяване, затова – внимавай! Проветрявай честичко и след една седмица  - на училище!

-Благодаря ви, д-р Койчева! Ще изпълнявам указанията ви.

-Но ти си сам! Кой ще ти купи лекарствата? Дай рецептата ,аз ще ги донеса

-Моля ви, не се грижете...

В това време Звезда хлопна вратата и двете жени се срещнаха в антрето.

-Е, как е д-р Койчева?

-Добре е. Никаква опасност за сега. Температурата се понижава. Да спазва всичко, което предписах! С новите лекарства ще започнете след два- три часа.

-Благодаря ви, вие сте не само лекар, но и човек, и майка!

Лекарката се вгледа в промененото лице, по което пулсираше плаха радост. Вгледа се в наедрелите гърди и заобления корем – не беше трудно за жена, при това лекарка, да открие промяната и тя запита:

-Звезде, ти, какво?...Не разбираш ли какво става с тебе!

Младата жена опря глава на гърдите на лекарката и избухна в плач, примесен и с мъка, и с радостни хълцания.Лекарката я прегърна с майчина нежност и настоя:

-Не плачи! В това състояние сълзите са вредни! Кога разбра?Усещаш ли го?

-Усетих го, д-р Койчева. Днес. В момента, когато обявиха присъдата на Ферчо!

-Нали ти казах, не плачи! Сълзите облекчават мъката, но грижите остават.Помисли за него, за себе си – лекарката не се доизказа, погали разплаканото лице и си тръгна.

На вратата, все пак, тя отново се обърна и поръча:

-Довиждане, мила. И бъди разумна! Грижи се за болния. Ако се нуждаеш от съвет, винаги съм на твое разположение – специалността ми е гинекология и общи болести.

Затворената врата на кухнята издайнически пропускаше всяка дума до ушите на болния. Той цял се превърна в слух и не изпусна нищо. В душата му настъпи необясним поврат. Почувства лекота, породена от дива радост. Желаеше да сподели радостта на бъдещата майка, да и даде сила  и вяра. Имаше желание да и помага, би станал от леглото веднага, за да облекчи грижите и, да я понесе на ръце и да полетят към върха на едно общо щастие!

Звезда изпрати лекарката до пътната врата и когато се върна  в кухнята намери Манчев легнал, със затворени очи. Големите мигли хвърляха рехави сенки върху повяхналото от болестта младо лице. От температурата устните аленееха до кърваво червено. Ръцете му лежаха смирено опънати на бедрата и той сполучливо имитираше спящ болник. Само едно го издаваше – сърцето му биеше лудо и бродерията на юргана подскачаше.

Звезда помисли, че той наистина спи, наведе се ниско над него, като прореши с длан косите си, за да не опрат в страните му. Забеляза неспокойните удари на сърцето му и трепна плахо. Взе от масата рецептата и се опъти към вратата. Искаше да пита лекарката за сърцебиенето, но той се обади:

-Звездо, къде отиваш?

-До аптеката...Ти защо не спиш?

-Бях заспал.

-Как си?

-Добре.

-Не си добре. Когато човек спи, сърцето му едва чука, а твоето ще изхвръкне. Ще извикам д-р Койчева да дойде пак.

-Недей, моля те! Излъгах те. Бях буден.

- А тези неспокойни удари? Това сърцебиене...

Звезда беше дошла близо до него. Той измъкна ръцете си от завивката, хвана с голямата си длан нейната ръка и обясни:

-Това не е болест. То е друго...Някои го наричат вълнение, а други – любов! Твоето спокойно ли е ?

-Не, но аз имам причина...Има защо!

-И моето има защо. Твоята скръб беше и моя. Искам да разделим и радостта. Ако първата дума на детето е „мама“, втората е „тате“!

Звезда се отдръпна уплашено назад. Тя не беше много изненадана от това, женската и интуиция вече я беше предупредила за някакво откровение, но тя не забрави, че той е ерген, а тя ...омъжена. При това – жена на офицер, изчезнал в безотговорните дни на революцията. Такива ги дамгосват с прозвището „фашист“ и „враг“!...

Това пораждаше у нея страх и съмнения... Но тези съмнения и всичко, което беше изживяла през последните месеци, вместо да я обезкуражат, сякаш, напук на всякакви неписани закони ,и даваха неимоверни сили...

Една страница от живота, нейния и на милиони хора, се затваряше, но човек, така е устроен, че, като птицата феникс, се възражда от пепелта...За нов живот, за нови мъки и радости...

 

 

ЕХО ОТ ПУБЛИКАЦИЯТА НА КНИГАТА

„ТЕ УМИРАХА ПРАВИ“

Настоящата книга е издадена на турски език през 1982 година, непосредствено след емигрирането на автора. Тази публикация  на истината за тъмните и тревожни дни след 9.09. 1944година и Народния съд не остава без последствие. Дългата ръка на тайните служби достигна до г-н Казашки чак в Далас, щата Тексас, където той се установява на работа след емиграция от родината. Върху него е извършен опит за покушение.

Ето какво пише за случая в броя си от март 1986 година вестник „Свободна и независима България“ издаван в САЩ:

                      НАПАДНАТ ЕМИГРАНТ

Нашият познат Васил Казашки ,който живее в град Далас, щата Тексас, се обади в редакцията ни на 13 февруари и съобщи, че предишната вечер към 11.00часа, на излизане от работа е бил посрещнат от непознато лице, което го наранило „със спринцовка“ в дясната ръка на около десетина см над лакътя. Той изсмукал веднага кръвта от нараненото място. В момента на разговора се намирал в болница.

Следващият ден нашият редактор търсил няколко пъти Казашки по телефона, за да се осведоми за състоянието му, без да успее да се свърже с него и без да му бъде дадено обяснение от болницата дали е изписан или не. На 15 февруари той намери Казашки в квартирата му. Бил държан само един ден в болницата, чувствал се добре и ходел на работа, каза той.

Говорител на болницатабе вече заявил пред представители на печата, че в кръвта на Казашки било намерено „неизвестно вещество“, а сам той пред репортер на в. „Дейли Морнинг Нюс“ от 5 март е казал:“Казват ми, че не могат да намерят отрова. Аз не знам.“

Казашки предполага, че нападението е било извършено от агент на Държавна сигурност заради негови книги издадени на турски език в Турция ,както и за подготвяната демонстрация във Вашингтон за изходна виза на жена му. Той е имал връзки с консула във Вашингтон по въпроса за визата, който му се обадил няколко пъти по телефона „със съвети“ да не правел демонстрация.


21.06.2014г                               Набрал: д-р Стефан Кючуков

София